Сюзън Филипс - Кой би повярвал

Свежи пролетни цветя изпълваха балната зала на академията за млади дами „Темпълтън“. Пирамиди от бели лалета бяха поставени пред камините, а на полиците върху тях — кристални вази с букети люляци. Дори огледалата бяха украсени с гирлянди от белоснежни азалии.

Погледите на събралите се в балната зала гости, бяха устремени към подиума с очарователна, увита в рози арка, откъдето трябваше да се появят випускнички 1868 година.

Освен родителите на дебютантките, тук присъстваха и членове на най-известните фамилии в Ню Йорк: Шермерхорн, Ливингстън, няколко Джей и ван Рънселър. Нито една от грижовните майки не би позволила на сина си да пропусне такова събитие. Това бе първото представяне в обществото на младите дами от „Темпълтън“, и най-вече бала на завършилите училището. По-добро място, където да се намери подходяща съпруга, просто не съществуваше.

Ергените се бяха събрали на групички из залата. Редиците им бяха разредени от войната, но все още имаше достатъчно, за да удовлетворят молитвите на майките на дебютантките.

По-младите мъже излъчваха безгрижна увереност в себе си, независимо, че нечии ръкави на безупречно ушитите фракове висяха празни, а много от тях все още неотпразнували своя двадесет и пети рожден ден, тежко се подпираха на бастуни. По-възрастните ергени с препълнени портфейли от бума на следвоенната икономика, демонстрираха своя успех с диамантени бутониери и тежки, златни верижки на часовниците си.

Тази вечер джентълмените от Бостън, Филаделфия и Балтимор за първи път щяха да имат привилегията да се срещнат с най-новите и най-желани дебютантки на Манхатън. За разлика от нюйоркските им съперници, те нямаха възможността да присъстват на чайните партита и неделните вечеринки, които предшестваха този бал. Затова внимателно се ослушваха, когато местните ергени обсъждаха фаворитките в тазгодишната сватбена надпревара.

Красавицата Лилит Шелтън би била украса за гостната на всеки мъж и към това щеше да получи десет хиляди долара от баща си.

Маргарет Стоктън с кривите зъби щеше да донесе осем хиляди в брачното си ложе. При това пееше много хубаво, което бе добро качество за една съпруга.

Елзбет Удуърд струваше само пет хиляди, но пък беше мила, добра и много хубавка. Тя бе от жените, които не би причинила на съпруга си, никакво огорчение. Определено фаворитка.

Фани Дженингс бе вън от играта. Най-малкият син на Вандервелт бе разговарял вече с баща й. Жалко, цената й бе осемнадесет хиляди долара.

Всичко това продължаваше до безкрайност, една след друга. Когато разговорът незабележимо стигна до резултатите от последния боксов мач, един от бостънските ергени не издържа.

— А какво стана с тази, за която чух да се говори? Южнячката? По-възрастната от останалите? На двадесет и една, доколкото разбрах?

Нюйоркчани дружно сведоха погледи. Накрая един от тях неловко се покашля.

— Ах, да. Това трябва да е мис Уестън.

В този момент оркестърът засвири мелодия от модерния валс „Приказки от Виенската гора“ — сигнал за появяване на дебютантките. Мъжете притихнаха.

Облечени в бели бални рокли, една след друга младите дами, започнаха да се появяват в залата, като минаваха под арката. Всяка замираше за миг, после се покланяше с изящен реверанс. Под бурни аплодисменти, те слизаха по обсипаните с розови листенца стъпала и хващаха под ръка бащите или братята си. Елзбет се усмихна толкова ослепително на най-добрия приятел на брат си, който до този момент я мислеше за голяма досадница, че той веднага промени мнението си. Лилит Шелтън настъпи подгъва на роклята си и едва не умря от срам, но като истинска темпълтънска дама, на лицето й продължи да грее лека усмивка. Маргарет Стоктън, въпреки кривите си зъби, изглеждаше достатъчно привлекателна, за да бъде удостоена с вниманието на член от най-процъфтяващия клон на фамилия Джей.

— Катрин Луиз Уестън.

В средите на нюйоркските джентълмени настъпи почти незабележимо раздвижване: леко накланяне на глави, неясен шепот. Ергените от Бостън, Филаделфия и Балтимор усетили, че става нещо необичайно, устремиха погледи към арката.

Кит бавно излезе от сянката и спря на горното стъпало. Мъжете веднага забелязаха колко различна изглежда от другите. Тя не беше опитомена домашна котка, която би се свила на кълбо в мъжките крака или би топлила домашните му пантофи до неговото завръщане. Тази жена бе предопределена да запали огън в кръвта на мъжа. С блестящи черни коси, вдигнати високо със сребърни гребени, и къдрици, които падаха върху раменете й, като буйни тъмни вълни, с леко раздалечени виолетови очи, обримчени с гъсти мигли, чиято тежест би трябвало да ги затваря, беше като екзотично животно. Една истинска пантера от джунглата — с уста по-широка, отколкото изискваха каноните на красотата, но толкова чувствена и влажна, че всеки мъж мечтаеше да пие от нея.

Роклята й бе класическа, от бял сатен, и падаше с тежки гънки към пода. В горната част на полата бяха вплетени виолетови ленти, съответстващи на цвета на очите й. Сърцевидно деколте, меко очертаваше контурите на гърдите й. Ръкавите с формата на камбанка, завършваха с широк маншет обшит с алансонска дантела. Роклята бе красива и скъпа, но тя я носеше почти небрежно. Една от виолетовите панделки се беше развързала, а ръкавите изглежда й пречеха, защото тя ги подръпваше непрекъснато нагоре, разкривайки деликатните си китки.

Напред пристъпи младият син на Хамилтън Удуърд, чиято задача бе да я придружава през залата. Най-критично настроените гости отбелязаха, че крачките й са твърде широки — не толкова, че да опозори академията, но все пак се забелязваше.

Синът на Удуърд й прошепна нещо. Тя наклони глава към него и се разсмя, като показа малките си бели зъби. Всеки мъж, видял тази сцена, страстно пожела този смях да бъде предназначен единствено за него, дори да считаше, че една добре възпитана млада дама не бива да се смее толкова дръзко. Само бащата на Елзбет, Хамилтън Удуърд отказваше да я погледне.

Под прикритието на музиката, джентълмените от Бостън, Филаделфия и Балтимор поискаха да узнаят повече за тази мис Уестън.

В началото, ергените от Ню Йорк доста завоалирано шушукаха, че мисис Темпълтън не би трябвало да приема в академията, толкова скоро след войната, една южнячка. Но тя се била съгласила, само защото настойник на младата дама бил „героят от Мисионари Ридж“.

Постепенно коментарите им станаха по-откровени.

„Има много какво да се види.“

„Всъщност, е доста трудно да свалиш очи от нея.“

„Но да вземеш такава за съпруга е рисковано, не мислите ли?“

„А и не е толкова млада.“

„Малко дива.“

„Може да се обзаложим, че няма да позволи да бъде държана на каишка.“

„И как може един мъж да мисли за бизнес, когато подобна жена го чака у дома?“

Ако го чака!

Малко по малко, джентълмените от Бостън, Филаделфия и Балтимор узнаха всичко. През последните шест седмици, мис Уестън бе покорила сърцата на дузина от най-предпочитаните ергени от Ню Йорк, и после ги бе отхвърлила. А това бяха мъже от най-богатите семейства, които един ден щяха да управляват града или дори страната. Но изглежда на нея й беше съвършено безразлично.

Що се отнася до тези, на които бе дала благоволението си… Това бе нещото, което дразнеше повечето. Бе избрала най-малко вероятните поклонници. Например, Бертран Мейхю, който бе от добро семейство, но без пукнат цент в джоба, и който не бе способен да вземе самостоятелно решение, след смъртта на майка си. Или Хобарт Чейни, който имаше пари, но не изглеждаше добре и заекваше. Вкусовите предпочитания на мис Уестън си оставаха загадка. Заради тези двамата, тя бе отказала на ван Ранселър, Ливингстън и Джей.

Затова пък майките не скриваха облекчението си. Те много харесваха компанията на мис Уестън: тя ги разсмиваше и съчувстваше на болките им. Но притежаваше ли необходимите качества за съпруга? Често разпаряше воланите на роклята си или губеше ръкавиците си. Косата й никога не беше пригладена, вечно някоя къдрица изскачаше ту над ушите, ту над челото й. Що се отнася до дръзкия й начин да гледа хората в очите… забавно, но в същото време доста притеснително. Не, мис Уестън не бе подходяща партия за техните синове.

Кит бе наясно с общото мнение на светските матрони, но не ги винеше за това. Като възпитаница на академия „Темпълтън“, дори ги разбираше. В същото време, не позволяваше тези дребни неща да й пречат безгрижно да развлича партньорите си в добрите традиции на Юга, които бе усъвършенствала, спомняйки си кокетното държание на дамите от Ръдърфорд. Сега, когато партньор й беше бедният Хобарт Чейни, едва способен да поддържа разговор, да не говорим, че усърдно броеше стъпките на танца на висок глас, тя мълчеше.

Мистър Чейни се препъна, но Елзбет за три години бе усъвършенствала приятелката си в танците, и Кит го насочи обратно в стъпките, преди някой да е забелязал. Освен това му се усмихна ослепително, така че той дори не усети, какво се е случило. Горкият мистър Чейни, никога нямаше да разбере, колко бе близо до това, да й стане съпруг! Ако беше малко по-умен, тя щеше да го избере, защото не бе лош човек. Така че за нея, Бертран Мейхю оставаше по-добрия избор.

Кит се огледа за мистър Мейхю, който стоеше в страни и чакаше за двата танца, които тя му беше обещала. Почувства познатата тежест в гърдите си, която се появяваше всеки път, когато го погледнеше, или когато говореше, или мислеше за него.

Той не беше много по-висок от нея, а коремът му стърчеше над пояса на панталоните, като на жена. На четиридесет, бе изживял своя живот в сянката на майка си, и сега, когато тя бе мъртва, отчаяно се нуждаеше от жена, която да заеме мястото й. Кит бе решила, че това ще е тя.

Разстроена, Елзбет я бе убеждавала, че би могла да има всеки от дузината, много по-подходящи мъже, богати колкото Бертран Мейхю, но не толкова отвратителни. Но в същото време тя разбираше мотивите й. За да си върне „Райзън Глори“, на Кит й бе нужен брака като институция, а не богатство и съпруг, който ще очаква покорна съпруга.

Кит знаеше, че лесно би убедила Бертран да използва парите от попечителския фонд, за да откупи обратно плантацията. Нито пък би имала проблеми да го убеди да живеят там постоянно. Затова тя потискаше вътрешния си глас, който упорито й нашепваше, че би могла да си намери по-достоен съпруг. След вечерята щеше да го заведе в приемната, за да видят най-новата колекция от стереоскопични гледки на Ниагарския водопад, и тогава щеше да му постави въпроса. Не би трябвало да е трудно! Бе открила, че справянето с мъжете е учудващо лесно. След месец щеше да се отправи към „Райзън Глори“. За съжаление, като съпруга на Бертран Мейхю.

Стараеше се да не мисли за писмото, пристигнало вчера от Байрън Кейн. Тя рядко получаваше известия от него, и като правило, съдържанието им винаги се свеждаше до разискване на тримесечните отчети, които той получаваше от мисис Темпълтън. Писмата му винаги бяха формални и с назидателен тон, затова тя не ги четеше в присъствието на Елзбет. Те винаги я връщаха към старите й навици да говори грубо и да ругае.

След три години, списъкът с обидите му, който Кит пазеше мислено, бе нараснал до невероятни размери. В последното си писмо, той й бе заповядал, без обяснение, да остане в Ню Йорк до второ нареждане. Но тя нямаше намерение да го послуша. Бе на път да получи свободата си, и никога повече нямаше да му позволи да застане на пътя й.

Музиката завърши с туш и до Кит незабавно се появи Бертран Мейхю.

— Мис… мис Уестън? Чудех се… така да се каже… нали помните?

— Хей, нима това не е мистър Мейхю? — Кит наклони глава и го погледна през гъстите си мигли — жест, практикуван толкова дълго време под ръководството на Елзбет, че й бе станал втора природа. — Мой скъпи, скъпи мистър Мейхю! Страхувах се… наистина ужасно се страхувах, че сте ме забравили и сте се увлекли по някоя друга по-млада дама.