— О, Боже, не! О, мис Уестън, как можете да си представите, че съм способен на такава неджентълменска постъпка? О, небеса, не! Скъпата ми майка никога не би…

— Уверена съм, че това е така, мистър Мейхю — тя мило се извини на Хобърт Чейни и хвана под ръка мистър Мейхю, като много добре съзнаваше, че се държи твърде фамилиарно. — Не, не се мръщете, чувате ли? Само се пошегувах.

— Пошегували сте се? — той изглеждаше толкова объркан, сякаш тя току-що бе заявила, че ще се разходи гола по „Пето Авеню“.

Кит сподави една въздишка. Оркестърът засвири весел галоп и тя му позволи да я поведе в танца. В същото време опита да потисне в себе си депресията. Но когато погледът й попадна върху бащата на Елзбет, потръпна от отвращение.

Надут глупак! На Великден, един от адвокатите от кантората на Хамилтън Удуърд, се беше напил до припадък и се бе опитал да прегърне Кит в музикалния салон на Удуърд. При лигавото докосване на устните му, Кит го бе ударила с юмрук в корема. С това всичко щеше да свърши, ако точно тогава Удуърд не бе влязъл в салона. Партньорът му бе обвинил Кит, че го е нападнала. Тя сърдито бе отрекла всичко, но Удуърд не й бе повярвал. В началото, той безуспешно се бе опитвал да преустанови дружбата им с Елзбет. И сега, през цялата вечер й хвърляше убийствени погледи.

Но тя веднага забрави за адвоката, когато видя новата двойка, която влезе в залата. В мъжа имаше нещо познато, което я накара да се спре за миг. Когато новопристигналите приближиха към мисис Темпълтън, за да я поздравят, тя го позна. О, мой…

— Мистър Мейхю, бихте ли ме придружили до мисис Темпълтън? Тя разговаря с един мой познат, когото не съм виждала от много години.

Джентълмените от Ню Йорк, Бостън, Филаделфия и Балтимор забелязаха, че мис Уестън прекъсна танца си и всички като един обърнаха глави и протегнаха шии, за да разберат какво става. Много от тях с нескрита завист наблюдаваха мъжа, който току-що бе влязъл в балната зала. Какво в този блед слаб чужденец бе предизвикало червенината, плъзнала по бузите на неуловимата мис Уестън?



Брандън Пърсел, бивш кавалерийски офицер от известния в Южна Каролина „Легион Хамптън“, приличаше на художник, макар че бе плантатор по рождение и не разбираше нищо от изкуство. Любовта му към прекрасното се изразяваше единствено в това, че харесваше картините с коне.

Косата му беше кафява и права, сресани на една страна над фино, добре оформено чело. Имаше акуратно постригани мустаци и консервативни бакенбарди. Лицето му не беше такова, че да предразполага към лесно сприятеляване с представителите на силния пол. Вместо това бе лице, което жените харесваха, тъй като то извикваше в съзнанието им романи с рицари, спомени за сонети, славеи и гръцки вази.

До него вървеше Елеонора Бард, грозноватата и безвкусно облечена дъщеря на неговия работодател. Брандън завърши своето приветствие към мисис Темпълтън с поклон и уместни за случая комплименти. Някой, който чуеше провлачения му южняшки говор, не би заподозрял ненавистта, която изпитваше към заобикалящото го бляскаво общество, представителната домакиня, дори към застаряващата мома-севернячка, която го бяха задължили да съпровожда на днешния бал.

И изведнъж, като че от нищото, той почувства остра вълна на носталгия, копнеж по сенчестите градини на Чарлстън в неделя следобед, по чистия нощен въздух на „Холи Гроув“, бившия му семеен дом. Нямаше друга причина за съкрушителните емоции, нямаше… освен слабия сладък аромат на каролинския жасмин, достигнал до него едновременно с шумоленето на бял сатен.

— Ах, Катрин, мила моя — произнесе мисис Темпълтън с рязък северняшки акцент, който проряза ушите на Брандън. — Тук има един човек, с когото искам да те запозная. Той е твой сънародник.

Брандън бавно се обърна към почти неуловимия жасминов аромат, и толкова бързо, колкото сърцето му пропусна един удар, изгуби себе си в красивото дръзко лице, което срещна погледа му. Младата жена му се усмихна.

— Мистър Пърсел и аз се познаваме, макар да виждам по изражението му, че не ме помни. Срамота, мистър Пърсел! Нима сте забравили една от най-верните си почитателки?

Въпреки че Брандън Пърсел не позна лицето, си спомни гласа. Познаваше тези нежно удължени гласни и меки съгласни, както звука на собственото си дишане. Това беше гласа на майка му, на леля му, на сестрите му. Гласът, който четири дълги години бе утешавал умиращите, бе изразявал презрението към янките и бе пращал южняците в боя. Това беше гласа, който призоваваше мъжете, братята и синовете в борба за правото дело. Гласът на аристократките от Юга.

Това беше гласа, който ги бе приветствал на Бул Рън и Фредериксбърг, гласа, който ги бе поддържал през дългите седмици на подстъпите при Виксбърг, гласът на оплаквачките, които бяха проливали горчиви сълзи в напарфюмираните си с лавандула кърпички, а после бяха шептели „Няма нищо“, когато Стоунлоул Джексън загина при Чансълорсвил.

Това беше гласът, който бе поддържал хората на Пикет в отчаяната им атака при Гетисбърг, гласът, който бяха слушали докато умираха в калта при Чакамога, гласът, който не искаха да слушат на Цветница, когато предадоха мечтите си в сградата на съда Апоматокс.

И все пак, независимо от гласа, жената, която стоеше пред него, се отличаваше от тези, които го чакаха у дома. Бялата сатенена рокля шумолеше, някак различно. Нямаше стилно поставена брошка, която да прикрие почти, но не съвсем, незабележимата кръпка. Нямаше признаци, че полите първоначално ушити за обръч, бяха разпорени и преправени, за да придадат по-слаб и моден силует. Имаше още една разлика между жената, която стоеше пред него и тези, които го чакаха у дома — виолетовите й очи не криеха никакви тайни и неизказан укор.

Накрая Брандън се върна към реалността, и собственият му глас достигна до него някак от далеч.

— Страхувам се, че имате предимство пред мен, мадам. Трудно ми е да повярвам, че съм способен да забравя толкова необичайно лице, но щом казвате, няма да споря, просто ви моля за прошка, заради лошата ми памет. Може би ще ми окажете честта и ще ме просветлите?

Елвира Темпълтън, свикнала с непретенциозната реч на нюйоркските бизнесмени, примигна два пъти, преди да си припомни добрите маниери.

— Мистър Пърсел, позволете ми да ви представя Катрин Луиз Уестън.

Брандън Пърсел, като истински джентълмен, не показа изненадата си, но не можа да намери думи, за да отговори подобаващо. Мисис Темпълтън продължаваше притеснено, с представянето на мис Бард, и разбира се на мистър Мейхю. Мис Уестън изглежда искрено се забавляваше.

Оркестърът започна да свири първите тактове на валса „Синият Дунав“. Мистър Пърсел излезе от вцепененото си състояние и се обърна към мистър Мейхю:

— Моля сър, ще бъдете ли така любезен да донесете чаша пунш на мис Бард? Тя току-що се оплакваше, че е жадна. Мис Уестън, ще окажете ли честта на един стар приятел за този валс?

Това беше необичайно нарушаване на етикета, но на Пърсел му бе все едно. Кит се усмихна и му протегна ръката си. Придвижиха се до средата на залата и се впуснаха в стъпките на валса. Брандън, най-накрая наруши мълчанието.

— Променили сте се, Кит Уестън. Не вярвам дори собствената ви майка да ви познае.

— Никога не съм имала майка, Брандън Пърсел, както ви е много добре известно.

Той се засмя с глас. До този момент не бе подозирал, колко му липсваха разговорите с жена, чийто дух не е сломен.

— Изчакайте само, докато разкажа на майка ми и сестрите ми, къде съм ви срещнал. Чухме, че Кейн ви е изпратил в някакво училище на Север, но никой в окръга не разговаря с него, а и Софрония мълчи.

По понятни причини, Кит не желаеше да разговаря за Кейн.

— Как са майка ви и сестрите ви?

— Не много зле, при създалите се обстоятелства. Загубата на „Холи Гроув“ беше тежък удар за тях. Аз работя в ръдърфордската банка — смехът му прозвуча иронично. — Един Пърсел да работи в банка. Времената се менят, нали мис Кит Уестън?

Кит се взираше в чистите чувствени линии на лицето му, гледаше, как акуратно подстриганите му мустаци прикриват горната част на кривата му устна. Вдишваше идващия от него лек аромат на тютюн и лаврова вода, и отчаяно се опитваше да не показва съжаление.

Брандън и сестрите му някога бяха душата на безгрижна весела компания младежи, около пет-шест години по-големи от нея. Когато започна войната, всичко изведнъж рухна. Кит и до сега си спомняше, как стои отстрани на пътя и гледа след Брандън, яздещ към Чарлстън. Той седеше на коня, все едно бе роден на седлото и носеше сивия мундир и шапката с перо с такова достойнство, че гърлото й се бе стегнало от ожесточени сълзи на гордост. За нея, Брандън бе символизирал духа на войника от Конфедерацията, и повече от всичко на света бе жадувала да го последва в битката. Да се сражава рамо до рамо с него. Сега, „Холи Гроув“ бе в руини, а Брандън Пърсел работеше в банка.

— Какво правите в Ню Йорк, мистър Пърсел? — попита Кит, като се бореше с внезапната слабост в коленете си.

— Работодателят ми ме изпрати тук, за да присъствам на някои семейни бизнес дела. Утре се връщам обратно у дома.

— Вашият работодател сигурно има високо мнение за вас, след като ви доверява семейните си работи.

Вместо отговор, последва иронична усмивка. Очевидно мнението на Брандън за самия него не беше толкова високо.

— Ако слушате майка ми, ще си помислите, че съм най-важния човек в банката. Но истината е, че съм малко повече от момче за всичко.

— Сигурна съм, че скромничите.

— Самоизмамата и самозаблудата са типични за всеки южняк. Още с майчиното мляко сме поели и вярата в собствената ни непобедимост. Но аз прозрях. Нито Югът, нито аз успяхме да се защитим от пълен крах.

— Нима това е толкова лошо?

Без да прекъсват танца, той я поведе към дъното на балната зала.

— Вие не сте била в Ръдърфорд през последните години. Всичко се промени. Авантюристи и мародери плъзнаха из родината ни. Въпреки че Южна Каролина е на път да бъде присъединена към Съюза, войниците-янки, които все още патрулират по улиците, извръщат глави, когато някоя долна паплач притеснява уважаваните граждани. Законодателството направо се подиграва с нас — той изплю последните думи, сякаш бяха отрова. — Тези, които живеят тук и понятие си нямат, какво ни е на нас там.

Кит се почувства виновна, все едно бе предала своите, задето бе напуснала Юга и бе дошла да учи в Ню Йорк.

Музиката свърши, а на нея й се искаше танца да продължи. Може би Брандън чувстваше същото, защото не направи опит да я пусне.

— Предполагам, че имате вече партньор за вечерния танц.

Тя кимна, после се чу да казва:

— Тъй като вие сте мой съсед и утре напускате Ню Йорк съм сигурна, че мистър Мейхю няма да възрази, ако заемете неговото място.

Той вдигна ръката й и докосна с устни китката й.

— В такъв случай е глупак.

В момента, в който Брандън се отдалечи, Елзбет връхлетя върху нея и я замъкна в гостната, която временно служеше за дамска гардеробна.

— Кой е той, Кит? Всички момичета говорят само за него, изглежда като поет. О, Боже! Панделката ти се е развързала и вече имаш петно на полата. А косата ти… — бутна Кит на стола пред огледалото и извади филигранните сребърни гребени, които самата тя й бе подарила за последния й рожден ден. — Не знам, защо не ми позволи да ги втъкна високо горе в косата ти. В този вид приличаш на дивачка.

— По същата причина, поради която не ти разреших да ме стегнеш в корсет. Не мога да търпя нещо, което ограничава свободата ми.

Елзбет й се усмихна палаво.

— Ти си жена. А на жените не им се полага никаква свобода.

Кит се засмя.

— О, Елзбет, какво бих правила без теб тези три години?

— Отдавна щеше да си изхвърчала от училището.

Кит признателно й стисна ръцете.

— Благодарих ли ти вече?

— Сто пъти. И аз трябва да ти благодаря. Ако не беше ти, никога нямаше да се науча да отстоявам своите виждания. Съжалявам само, че баща ми се държи толкова отвратително. Никога няма да му простя, че не ти повярва.

— Не искам да заставам между теб и баща ти.

— Знам — Елзбет с подновена енергия се нахвърли върху косата на Кит. — Защо ли ти се карам заради неугледния ти вид? Ти си си все същата необразцова млада дама, но въпреки това половината мъже в Ню Йорк са влюбени в теб.

Кит изкриви лице в огледалото.

— Понякога не ми харесва начина, по който ме гледат, сякаш съм гола.

— Сигурна съм, че всичко това е в твоето въображение — Елзбет приключи с прическата й и обгърна раменете на приятелката си. — Просто ти си толкова красива, че не могат да свалят очи от теб.

— Глупаци! — Кит се разсмя и скочи от стола. — Името му е Брандън Пърсел. И той ще ме придружава на вечеря.

— На вечерята? Аз мислех, че мистър Мейхю…

Но беше твърде късно. Кит вече бе изчезнала.