Дойде сервитьорът с трети поднос петифури. Кит протегна ръка за още една, но се усети навреме. Беше изяла вече две, освен пълната със закуски чиния. Ако Елзбет я забележеше — а тя сигурно я бе видяла — щеше да й прочете поредната лекция. На обществените събирания темпълтънските дами трябваше да кълват като птички.

Брандън взе възмутително празната й чиния и я сложи настрана.

— Признавам, че обичам да изпуша по една лула след вечеря. Бихте ли се съгласили да ми покажете градината? Разбира се, ако нямате нищо против миризмата на тютюна.

Кит знаеше, че сега трябваше да бъде с Бертран Мейхю, да гледат заедно стереоскопичните снимки на Ниагарския водопад, и ловко да го води към мисълта да й направи предложение, но не намери в себе си сили да откаже на Брандън.

— Нямам нищо против. Самата аз пушех, когато бях по-млада.

Брандън се намръщи.

— До колкото си спомням сте имали нещастно детство, което по-добре да не споменаваме — той я поведе към вратите, водещи към градината на училището. — Удивително е, колко добре сте се справили с недостатъците на вашето възпитание, да не говорим за способността ви да изтърпите толкова дълго тези янки.

Тя се усмихна и го поведе по покритата с плочи и осветена от книжни фенери пътека.

Тези янки.

Кит си помисли за Елзбет, Фани Дженкингс, Маргарет Стоктън и дори за мисис Темпълтън и отново се усмихна.

— Все пак, те не са толкова лоши.

— Ами джентълмените янки? Какво изпитвате към тях?

— Някои от тях са приятни, други — не.

Той се поколеба.

— Получихте ли вече предложение за брак?

— Нито едно, което да съм приела.

— Радвам се.

Брандън се усмихна, и без да разберат как стана, двамата спряха на място. Кит почувства как полъха на бриза роши косата й. Ръцете му легнаха на раменете й. Внимателно я привлече към себе си.

Щеше да я целуне. Тя знаеше, че ще се случи, точно както знаеше, че ще му разреши да го направи.

Първата й истинска целувка.

Дълбока бръчка проряза челото му. Пусна я рязко.

— Простете ми, почти се забравих.

— Щяхте да ме целунете.

— Срамувам се да призная, че това беше единственото, за което можех да мисля откакто ви видях. Мъж, който със сила налага вниманието си на една дама, не е истински джентълмен.

— Какво ще стане, ако дамата е съгласна?

Изражението му омекна.

— Вие сте невинна. Целувките водят до по-големи волности.

Кит си помисли за греха на Ева и лекцията относно съпружеските отношения, която всички завършващи училището дами, трябваше да изслушат. Мисис Темпълтън бе говорила за болката и дълга, за задълженията и търпимостта. Беше ги посъветвала да позволяват на съпрузите си всички волности в леглото, дори да им се струват неприлични и ужасни. Бе им предложила докато това се случва, да рецитират откъси от Библията или стихове. Но нито веднъж не им обясни в какво точно се състоеше греха на Ева. Остави го на богатото им въображение.

Лилит Шелтън бе съобщила, че майка й има леля, която полудяла през първата брачна нощ. Маргарет бе казала, че чула отнякъде, че при това имало кръв. А Кит разменяше тревожни погледи с Фани Дженкингс, чийто баща имаше ферма за развъждане на чистокръвни коне, близо до Саратога. Само те двете бяха виждали как потръпва и се пени кобилата, когато я покрива тържествуващия жребец.



Брандън бръкна в джоба си. Извади лула и износена кожена торбичка за тютюн.

— Не разбирам, как можете да живеете в този град. Изобщо не прилича на „Райзън Глори“, нали?

— Понякога си мислех, че ще умра от мъка по дома.

— Бедната Кит. Било ви е тежко, нали?

— Не толкова зле, колкото на вас. „Райзън Глори“ поне оцеля.

Той тръгна към градинската стена.

— Прекрасна плантация. Винаги е била. Баща ви може и да не разбираше от жени, но знаеше как да отглежда памук.

Брандън продуха лулата, натъпка я с тютюн и запали. Дръпна от нея и се загледа замислено в събеседницата си.

— Искате ли да ви кажа нещо, което не съм доверявал на нито една жива душа?

Лека тръпка мина през тялото на Кит.

— Разбира се!

— През целия си живот съм мечтал за „Райзън Глори“. Винаги е била по-добра от „Холи Гроув“. Колко жестока може да бъде съдбата, най-хубавата плантация в страната, да се озове в ръцете на един янки.

Сърцето на Кит отчаяно заблъска, но разумът взе връх и в главата й се родиха нови идеи. Отговори бавно:

— Ще си я върна.

— Спомнете си, какво ви казах за самозаблудата. Не правете същата грешка, като останалите.

— Това не е самозаблуда — отвърна му ожесточено. — Откакто дойдох на Север, успях да науча много за парите. Те са мощен регулатор. И аз ще го имам. Щом получа наследството си, веднага ще откупя плантацията от Байрън Кейн.

— За това ще са ти нужни много пари. Кейн има налудничавата идея да преде собствения си памук на място. Строи предачница в „Райзън Глори“, вече достави парен двигател от Синсинати.

Беше новина, която Софрония не й бе споменала, но сега не бе време да мисли за това. Нещо много по-важно бе заложено на карта. Замисли се за момент, после обяви:

— Ще получа петнадесет хиляди долара, Брандън.

— Петнадесет хиляди?! — в една страна, която бе лишена от всичко, това беше огромно богатство и за миг я зяпна изненадан. После поклати глава. — Не трябваше да ми го казвате.

— Защо?

— Аз… аз исках да ви посетя, когато се върнете у дома, но това, което казахте хвърля сянка върху моите… мотиви.

Собствените й мисли бяха много по-користни и Кит се засмя.

— За гъска ли ме мислите! Никога не бих се усъмнила във вашите подбуди. И, да, можете да ме посетите в „Райзън Глори“. Имам намерение да се върна толкова скоро, колкото бързо успея да се подготвя.

Решението бе взето мигновено. Не можеше да се омъжи за Бертран Мейхю, поне засега — не. Нуждаеше се от време, за да види до къде щяха да я доведат новите вълнуващи възможности. Не я интересуваше какво бе написал в писмото си Кейн. Връщаше се у дома!

Тази нощ заспивайки, мечтаеше как ще се разхожда из полетата на „Райзън Глори“, ръка за ръка с Брандън Пърсел.

Кой би повярвал…

Част трета

Дамата от юга

„Ние кипим при различни температури.“

Ралф Уолдо Емерсън

Глава 7

Каретата се наклони рязко, когато конете завиха по дългата входна алея на „Райзън Глори“. Кит замря в очакване. След трите дълги години, най-накрая си бе у дома.

Дълбоките бразди на коловозите, които си спомняше, бяха изчезнали, пътят бе посипан с нов чакъл. Плевелите и храстите бяха изкоренени и алеята бе станала по-широка. Само дърветата си бяха останали същите: познатото разнообразие от дъб, евкалипти и явор я приветстваха за добре дошла. След миг къщата щеше да се разкрие пред нея.

Когато екипажът зави на последния завой, Кит дори не погледна към дома. Нещо по-важно привлече вниманието й. Зад зелената трева, след овощната градина и новите стопански постройки, дори отвъд самата къща, докъдето й стигаше погледа, се простираха полята на плантацията. Те изглеждаха точно както преди войната, с безкрайни редици млади памукови растения, опънати като зелени ленти върху плодородната тъмна почва.

Кит подскочи и изплаши компаньонката си. Тя изпусна от уплаха зеления ментов бонбон, който бе приготвила да пъхне в устата си, и той се загуби в пищните бели дипли на роклята й. Доротея Пинкни Калхун изпищя.

Дори и непокорната дебютантка от Темпълтън бе разбрала, че не може да пътува без придружителка, да не говорим за това да живее в една и съща къща с неженен мъж. Последното изобщо не се вписваше в приличните норми на поведение, макар той да й бе доведен брат. Кит би направила всичко, за да не даде повод на Кейн да я върне обратно. И тъй като той изобщо не искаше да я вижда тук, навярно щеше да търси подходяща причина.

Не бе трудно да се намери някоя обедняла южнячка, живееща с овдовялата си снаха-севернячка, нетърпелива да се върне в родината си след години изгнание. Мис Доли бе далечна роднина на Мари Когдел, и Кит беше разбрала за нея от едно писмо, пратено й от съпругата на свещеника. С дребния си ръст и избелели руси къдрици, навити като тирбушон, мис Доли приличаше на стара китайска кукла. Въпреки че бе надхвърлила петдесетте, обожаваше старомодните рокли с богати набори и широки поли, под които никога не носеше по-малко от осем фусти.

Кит вече бе открила, че мис Доли е истинска кокетка, пърхаща очаровано с миглите си при вида на всеки мъж, когото считаше за джентълмен. И нито минута не седеше спокойно. Обичаше да размахва ръце, облечени в дантелени ръкавици без пръсти, като мяташе избелелите къдрици. Пастелните панделки и многобройните й волани никога не стояха спокойно на мястото си. Говореше за котильони, сиропи за кашлица и колекции от порцеланови кученца, изчезнали по времето на нейната младост. Тя бе мила, съвършено безобидна и както наскоро Кит бе разбрала, малко луда. Като не можеше да приеме поражението на славната Конфедерация, мис Доли си бе позволила малък разкош — да остане завинаги в миналото, в прекрасните дни на началото на войната, когато надеждите бяха големи, а капитулацията напълно немислима.

— Янки! — възкликна мис Доли, когато каретата спря. — Те ни атакуват! О, Боже! О, Боже… Боже…

В началото, навика й да се отнася към събитията случили се преди седем години, така сякаш от тогава нищо не се бе променило, изнервяше Кит. Но бързо разбра, че префинената лудост на мис Доли е единствения начин, по който тя се справяше с живота, който не бе в състояние да контролира.

— Нищо подобно — успокои я Кит. — Аз спрях екипажа. Искам да се разходя.

— О, скъпа! О, мила моя, точно това не може да направите, навсякъде върлуват мародери. А вашият характер…

— Ще се оправя, мис Доли. Ще се видим в къщата след няколко минути.

Преди спътничката й да продължи да протестира, Кит слезе от каретата и махна на кочияша да кара нататък. Когато екипажа замина, тя се изкачи на тревист хълм откъдето можеше да огледа полята напълно. Повдигна воалетката и засенчи с длан очите си от следобедното слънце.

Растенията бяха на около шест седмици. Скоро пъпките щяха да се отворят и да се превърнат в кремави цветове с четири листенца, които да дадат живот на памуковите семенца. Дори при умелото управление на баща й, „Райзън Глори“ не бе изглеждала толкова процъфтяваща. Стопанските постройки, изгорени от янките, бяха възстановени. Огражденията за конете бяха с нова бяла ограда. Всичко в плантацията изглеждаше добре поддържано и проспериращо.

Погледът й се спря на къщата, от която я бяха изгонили, като осемгодишна. Отпред все още стоеше изящната арка, а цветът на фасадата — топъл крем, подсилен сега от розовите лъчи на залязващото слънце — бе същия, който помнеше. Но имаше и промени. Червените керемиди на покрива бяха нови, а комините близнаци бяха ремонтирани. Капаците на прозорците и входната врата лъщяха боядисани с черна боя, и дори от това разстояние се виждаше как блестят чистите стъкла. В сравнение с общото опустошение, което бе видяла по време на завръщането си от прозореца на влака, плантацията бе оазис на красота и просперитет.

Подобренията трябваше да я удовлетворят, но Кит почувства само гняв и негодувание. Всичко това се бе случило без нея!

Спусна отново воалетката пред лицето си и се отправи към къщата.

Доли Калхун самотно стоеше до каретата. Стиснатите й под формата на лък устни трепереха от обида. Никой не я бе посрещнал, когато каретата беше спряла пред тази напълно непозната за нея къща.

Кит й се усмихна успокоително, заобиколи стоварените сандъци и плати на кочияша с част от последните си пари. Когато той се качи на капрата, младата жена хвана мис Доли под ръка и я поведе по предните стъпала, после почука с медното чукче.

Младата девойка, която отвори вратата й бе непозната, което задълбочи негодуванието на Кит. Искаше й се да види познатото лице на скъпия Ели, но тя знаеше, че старецът бе умрял предишната зима. Кейн не й бе позволил да се върне за погребението му. И сега към старите сметки се прибавяха нови.

Прислужницата с любопитство огледа гостите, след това и многото сандъци и куфари струпани отвън.

— Бих искала да се видя със Софрония — каза Кит.

— Мис Софрония не е тук.

— Кога ще се върне?

— Днес сутринта Знахарката се разболя и мис Софрония отиде да я навести. Не знам кога ще се върне.

— А, майор Кейн?

— Той е на полето, но всеки момент ще се прибере.

Колко хубаво, помисли си Кит. С малко късмет щяха да успеят да се настанят преди пристигането му.