Кейн бавно вдигна покритата си с белези ръка и я постави отстрани на шията й. Докосването му беше удивително нежно и безумно възбуждащо. Кит знаеше, че трябва да се отдръпне назад, но тялото и краката й не се подчиниха. Палецът му погали брадичката й, мина покрай ръба на воала и се върна обратно към падинката зад ухото й. Ласката по копринената й кожа изпрати сладостни тръпки по цялото й тялото. Същият този палец докосна изящната раковина на ухото й и отстрани малките кичурчета коса, които се виеха около нефритовата обица. Лекият му дъх раздвижи края на воалетката. Кит се опита да отстъпи, но беше като парализирана. И тогава той наклони глава.

Целувката му бе нежна и убедителна. Тя по нищо не напомняше атаката на лигавата и гнусна уста на съдружника на Хамилтън Удуърд. Ръцете на Кит сами се повдигнаха и обгърнаха раменете му. Усещането от топлината на мускулестата му плът се сля с удоволствието от целувката, и младата жена се изгуби в море от чувства.

Устните му се отвориха и се заиграха със затворената й уста. Силните му ръце обхванаха талията й. Нищожното пространство между телата им изчезна напълно. Кит едва не загуби остатъка от разума си, когато гърдите му се притиснаха към нейните, а бедрата му опряха в плоския й корем. Влажният връх на езика му започна своята нежна магия вмъквайки се между устните й. Шокиращата интимност я възпламени. Див порив от изгарящи усещания премина през всяка частица от тялото й. През неговото също.

Те изгубиха своята същност. За Кит, Кейн вече нямаше име. Той беше типичния мъж — свиреп и взискателен. А за него, тайнственото, скрито под воала създание в обятията му се оказа всичко, което търсеше в една жена… но досега не бе намерил.

Той губеше търпение. Езикът му се промъкна по-дълбоко, твърдо решен да премине през бариерата на зъбите й и да получи пълен достъп до вътрешността на сладката й уста.

Необичайната агресия отрезви малко Кит. Нещо не беше както трябва… Той прокара ръка по гърдите й и реалността я заля като студена, осъдителна вълна. Тя издаде сподавен вик и отскочи назад.

Кейн беше потресен много повече, отколкото му се искаше да признае. Стана така, че се натъкна на тръните много по-рано, отколкото очакваше.

Тя стоеше пред него — гърдите й се повдигаха, а дланите й бяха здраво стиснати в юмруци. С песимистична увереност, че останалите черти на лицето й няма да му направят такова впечатление, като устните й, Кейн протегна ръка и повдигна нагоре воалетката.

Не я позна веднага. Може би, защото погледът му прекалено бавно се плъзгаше по високото й, гладко чело, гъстите тъмни вежди; дългите мигли, обрамчващи огромни виолетови очи; малката решителна брадичка. И всичко това, заедно с дивата роза на устните й, от които бе пил жадно, говореха за жива, необикновена красота.

Едва сега почувства нещо подобно на неловкост — натрапчиво усещане за нещо познато и не много приятно, скрито някъде в най-отдалечените кътчета на паметта му. Видя как ноздрите на малкия й, прав нос потрепват, като крилца на колибри. Тя сви устни и вдигна глава. Именно по този жест я позна.

Кит забеляза как светлосивите ириси се изпълват от черните му зеници, но бе твърде шокирана от случилото се между тях, за да се отдръпне. Какво ставаше с нея? Този мъж й бе причинил толкова много злини! Как можа да забрави за това? Изведнъж почувства гадене от гняв, ужас и срам.

От коридора се чу странен шум — все едно някой ръсеше зърна на царевица по дървения под. Кълбо от черно-бели косми влезе в стаята и се втурна към Кит. Мерлин!

Кучето наклони глава, сякаш я изучаваше, но я позна много по-бързо, отколкото Кейн. С три излайвания приветства старата си приятелка.

Кит падна на колене и без да обръща внимание на мръсните петна от лапите по гълъбовосивата си пътна рокля, прегърна Мерлин и му позволи да оближе лицето й. Шапката й падна на килима, старателно сресаната й коса се разпиля, но на нея й беше безразлично.

Гласът на Кейн, леден, като полярен вятър в долина, я върна към реалността.

— Виждам, че дори в училището не са успели да направят от теб дама. Ти все още си същото своенравно създание, каквото беше преди три години.

Кит изсумтя презрително и изтърси първото нещо, което й дойде на ум.

— Ядосваш се, защото кучето се оказа много по-умно от теб.

Глава 8

Малко след като Кейн напусна стаята, се чу познат глас.

— Луси, пак си пуснала в къщата това куче?

— Той се промуши покрай мен, мис Софрония.

— Покрай мен нямаше да се промуши!

Кит се усмихна, когато долови бързите делови стъпки. Прегърна Мерлин и му прошепна:

— Няма да й позволя да те нарани.

Софрония нахълта в стаята, но внезапно спря, като видя непознатата дама.

— О, извинете! Луси не ми каза, че имаме посетител.

Кит вдигна нагоре глава и й се усмихна палаво.

— Кит! — ахна Софрония. — Господи! Наистина ли си ти?

Със смях, гостенката скочи на крака и се хвърли към нея.

— Разбира се, че съм аз, кой друг?!

Двете жените се прегърнаха под възторжения лай на обикалящия около тях Мерлин.

— Толкова е хубаво, че те виждам… О, Софрония, ти си станала дори по-красива, отколкото те помня.

— Аз? Погледни себе си! Изглеждаш, все едно си слязла от страниците на „Дамско списание на Лейди Кодей“15.

— Всичко това е благодарение на Елзбет.

Кит отново се разсмя и сграбчи Софрония за ръката. Паднаха на дивана и се опитаха да запълнят трите години раздяла.

Кит знаеше, че вината за рядката им кореспонденция е само нейна. Софрония не обичаше да пише писма, а малкото, които беше написала, бяха пълни с възхвала за стореното от Кейн за плантацията, но въпреки това отговорите на Кит бяха винаги язвителни. Накрая Софрония беше спряла да пише напълно.

Кит си спомни, колко се бе зарадвала на подобренията в къщата, които бе направила Софрония. Да не ги признае сега, щеше да бъде глупаво и дребнаво, и тя я похвали за всичко свършено.

Софрония се опиваше от думите на Кит. Знаеше, че цялата къща блести благодарение на нейните грижи и че има пълното право да се гордее с това. Но в същото време започнаха да я терзаят познатите усещания на неприязън и любов, които винаги я измъчваха в присъствието на Кит.

Дълги години Софрония бе единствената, която се бе грижила за нея, а сега Кит бе станала жена с опит и познанства, които не можеше да сподели със старата си приятелка. Беше красива и горда, чувстваше се като у дома си в един свят, в който Софрония никога нямаше да влезе. Старите рани се отвориха.

— Само не си въобразявай, че сега можеш да си пъхаш носа в моите работи и да ми нареждаш как да ръководя къщата.

Кит се усмихна леко.

— Дори и не съм си помисляла за това. Всичко, което ме интересува, е земята. Полетата. Нямам търпение да разгледам наоколо.

Негодуванието на Софрония изчезна и на негово място се появи притеснение. Съжителството на майора и Кит под един покрив, щеше да доведе до неприятности.



Старата спалня на Розмари бе обновена в розови и мъхесто зелени цветове. Това напомняше на Кит за вътрешността на зряла диня, където розовото месо граничеше с бледия блясък на кората. Радваше се, че тази прохладна и красива стая е нейна, макар да бе следващата по хубост след спалнята на Кейн. Фактът, че двамата ще споделят обща дневна я правеше неспокойна, но поне щеше да има възможност да го наблюдава.

Как можа да му позволи да я целуне така? Този въпрос, който се опитваше да не си задава, й действаше като юмрук в корема. Наистина, беше го отблъснала, но не и преди да я бе целунал толкова страстно. Ако на негово място бе Брандън Пърсел, можеше да разбере, но как можа да направи такова нещо с Байрън Кейн?

Спомни си лекцията на мисис Темпълтън, за греха на Ева, в навечерието на завършването. Със сигурност само една безсрамница би могла да се забрави така, и то с най-злия си враг. Може би с нея нещо не беше наред?

Глупости! Просто бе изтощена от пътуването, а и бърборенето на мис Доли би довело всекиго до лудост.

Твърдо решена да не мисли повече, Кит съблече роклята и застана пред умивалника по долна риза и фуста. Къпането отдавна бе станало едно от любимите й удоволствия. Не можеше да повярва, че някога бе мразила сапуна и водата. Какво глупаво дете е била преди! Глупава за всичко, освен за омразата си към Кейн!

Проклинаше тихо под носа си — навик, който дори Елзбет не успя да изкорени. Преди да напусне дневната, Кейн й бе наредил да се срещнат след вечеря в библиотеката. Щеше да бъде твърде преувеличено да се каже, че Кит с нетърпение очаква разговора. В същото време, той трябваше да разбере, че тя вече не е онази незряла, осемнадесетгодишна девойка.

Луси бе разопаковала вече багажа й и когато за миг хвърли поглед на една стара рокля, й се прииска да изскочи на двора и да продължи с разглеждането на родния си дом. Но скоро трябваше да слезе долу и да продължи битката. На сутринта щеше да има достатъчно време.

Избра бяла рокля с разпръснати по нея букетчета незабравки. Горната пола бе ушита така, че между предните гънки се откриваше долната фуста в тон с цветята. Кейн, дяволите да вземат душата му, й бе предоставил щедра издръжка за дрехи и Кит се бе обзавела с красиви тоалети. Голяма част от тях дължеше на Елзбет, която бе заявила, че вкусът й е твърде хаотичен и никога не я пусна сама по магазините. Наистина, дължеше всичко на приятелката си — Кит бързо се уморяваше от суетата и необходимостта да избира, затова се съгласяваше с всичко, което й предлагаха продавачите.

Нетърпеливо измъкна фибите. Тази сутрин бе сресала косата си в испански стил: разделена по средата и стегната на прост кок на тила. Няколко кичурчета беше оставила пуснати върху челото и страните си, и заедно с черните обеци, й придадоха елегантност, която беше идеална за първата й среща с Кейн.

Повече нямаше да търпи да ограничават свободата й!

Разреса косата си докато заблестя, след това я вдигна и я закрепи с филиграновите гребени, които Елзбет й бе подарила. Буйните къдрици нападаха по раменете й. След като постави на китките си малко от любимия си жасминов парфюм беше готова да отиде при мис Доли.

Когато почука на вратата й, Кит се зачуди, как крехката й спътница щеше да се справи със срещата си на вечеря с героя-янки. Почука втори път и когато никой не й отговори, бутна вратата.

Мис Доли седеше сгушена в люлеещия се стол в ъгъла на тъмната стая. По набръчканите й бузи се стичаха сълзи, които тя безуспешно се опитваше да изтрие с парцаливо парче, което някога е било светлосиня носна кърпичка.

Кит се втурна към нея.

— Мис Доли! Какво се е случило?

По-възрастната жена изглежда не я чуваше. Кит коленичи пред нея.

— Мис Доли!

— Здравей, мила — промърмори тя. — Не разбрах, че си влязла.

— Защо плачете? — Кит стисна ръцете й. — Кажете ми какво не е наред?

— Нищо, наистина. Глупави спомени — как играехме на кукли със сестра ми, като деца. Играехме в беседката под лозницата. Спомените са част от старостта.

— Вие не сте стара мис Доли! Погледнете се! В тази бяла рокля изглеждате свежа, като пролетен ден!

— Опитвам се, да не се отпускам — призна мис Доли и се изправи в стола, докато бършеше мокрите си страни. — Понякога, в дни като днешния, си спомням за неща, които са се случили преди много години и това ме натъжава.

— Какви неща?

Мис Доли я потупа по ръката.

— Хайде сега, скъпа. Не искаш да слушаш моите глупости.

— Вие не говорите глупости — възрази Кит, макар преди няколко часа навика на компаньонката й да говори за всичко, което й дойдеше на ум, я беше побъркало.

— Ти имаш добро сърце, Катрин Луиз, разбрах го от пръв поглед. Бях много щастлива, когато ми предложи да те съпровождам обратно до Южна Каролина — тя поклати толкова енергично глава, че лентите на шапката й затрептяха. — Не ми харесва на Север. Всички говорят толкова високо. Не обичам янките, Катрин. Съвсем не ги харесвам.

— Разстроена сте заради срещата с майор Кейн, така ли? — Кит погали ръката на мис Доли. — Не трябваше да ви водя тук. Мислех само за себе си, но не и за начина, по който ще ви повлияе.

— О, скъпа не си струва да се виниш, заради глупостта на една безумна старица.

— Няма да ви позволя да останете, ако това ще ви направи нещастна.

Очите на мис Доли се разшириха от уплаха.

— Но аз нямам къде другаде да отида! — тя скочи от стола и започна отново да плаче. — Глупости… обикновени глупости… това е всичко. Аз… сега ще се измия и ние ще слезем на вечеря. Минутка… само минутка… дори по-малко…

Кит стана и прегърна слабите й рамене.

— Успокойте се, мис Доли! Няма да ви отпратя! Ще останете с мен толкова дълго, колкото вие пожелаете. Обещавам!

Надежда проблесна в очите на нейната компаньонка.

— И няма да ме отпратиш?