Тя извика в паметта си образа на Лилит Шелтън, която обичаше да дава мнение за мъжете и брака.

— Бракът е това, което всяка жена иска, не е ли така? — каза Кит с онзи надут идиотски израз на лицето, който имаше нейната съученичка при подобни обяснения. — Съпругът й се грижи за нея, купува й хубави дрехи, подарява й бижута за рождения ден. Какво повече може да иска една жена от живота?

Сивите очи се превърнаха в късчета лед.

— Преди три години, когато ми беше помощник-коняр, ти бе трън в петата ми, но беше смела и трудолюбива. Предишната Кит Уестън не се продаваше за дрехи и бижута.

— Предишната Кит Уестън, не беше принудена от своя настойник да завърши училище, което превръща младите момичета в примерни съпруги.

Беше отбелязала точка. Той реагира с небрежно повдигане на раменете и се облегна на полицата над камината.

— Всичко това е в миналото.

— Точно миналото ме превърна в това, което съм сега — тя пое дълбоко дъх. — Имам намерение да се омъжа, но не искам да направя грешен избор. Нуждая се от време и бих искала да го прекарам тук.

Той я изучаваше.

— Тези млади хора… — гласът му се пречупи и излезе като задавен хрип. — Целувала ли си ги така, както целуна мен?

Беше й необходима цялата сила, за да не погледне в страни.

— Дължеше се на умората от пътуването ми. А и те са твърде много джентълмени, за да ме притискат така, както направи ти.

— Значи са глупаци.

Тя се зачуди, какво имаше предвид с тези думи. Кейн се отдалечи от камината.

— Добре, така да бъде. Имаш един месец. Ако до тогава не се справиш, се връщаш обратно в Ню Йорк, с или без съпруг. И още нещо… — той многозначително кимна към коридора. — Тази лудата трябва да се махне. Нека да си почине един ден, след това я качи на влака. Аз ще я компенсирам.

— Не! Не мога!

— Да, можеш!

— Но, аз й обещах!

— Направила си грешка.

Той изглеждаше толкова непреклонен. Какви аргументи трябваше да изложи, за да го убеди?

— Не мога да остана тук без придружителка.

— Малко е късно да се притесняваш за почтеността си.

— Може би за теб, но не и за мен.

— Мисля, че тя не става много за компаньонка. Веднага щом някой от съседите я заговори, ще разбере, че е луда.

Кит мигновено се хвърли в пламенна отбрана.

— Тя не е луда!

— Не можеш да ме заблудиш!

— Тя е само малко… по-различна.

— Повече от малко — Кейн я изгледа подозрително. — Как така изведнъж си въобрази, че аз съм генерал Лий?

— Аз… може би по невнимание съм споменала нещо.

— Ти си й казала, че съм генерал Лий?

— Не, разбира се, че не! Тя просто се страхуваше от срещата с теб. Опитах се да я развеселя. Нямах никаква представа, че ще вземе всичко на сериозно — Кит му обясни, какво се беше случило, когато бе отишла в стаята на мис Доли.

— И сега, очакваш от мен да се съглася с тази шарада?

— Няма да ти бъде трудно — отбеляза Кит разумно. — Тя и без това води сама по-голямата част от разговорите.

— Това не ми харесва.

— Но, трябва — мразеше да го моли и думите почти заседнаха в гърлото й. — Моля те! Тя няма къде другаде да отиде.

— Дяволите да го вземат, Кит! Не я искам тук!

— И мен не ме искаше, но ми разреши да остана. Каква е разликата, ако го направиш за още един човек?

— Огромна — той млъкна за малко, сякаш пресмяташе нещо на ум, след това се усмихна хладно. — Ти искаш толкова много от мен, но досега не чух, какво предлагаш в замяна.

— Ще тренирам конете ти — отвърна му бързо.

— Мислех си за нещо… по-лично.

Тя преглътна.

— Ще почиствам дрехите ти.

— Преди три години беше много по-изобретателна — напомни й той. — Разбира се, тогава не беше толкова опитна… колкото си сега. Спомняш ли си нощта, когато ми предложи да станеш моя любовница?

Тя облиза с върха на езика сухите си устни.

— Тогава бях отчаяна.

— Колко отчаяна си сега?

— Намирам този разговор за неприличен — успя да каже, подражавайки на високомерния тон на Елвира Темпълтън.

— Но не толкова, колкото целувката ми този следобед — той я приближи още, гласът му беше нисък и леко дрезгав. За момент, тя си помисли, че отново ще я целуне. Вместо това, Кейн изкриви устни в усмивка, пълна с подигравка. — Мис Доли може да остане, за сега. По-късно ще ти съобщя, каква отплата искам от теб.

Когато той излезе от стаята, Кит остана загледана във вратата, като се чудеше, дали бе спечелила или загубила.



Същата нощ, Кейн дълго лежа, неподвижен в тъмнината, подложил ръка под главата си и загледан в тавана. Каква игра беше играл с нея тази вечер? Или тя беше започнала някаква игра с него?

Целувката й следобед му даде ясно да разбере, че не е невинна. Но дали беше толкова необуздана, колкото твърдеше в писмото си Удуърд?

Не знаеше. За сега. Щеше да изчака и да наблюдава.

В мислите си видя устата й — като дива роза, устните й — меки, нежни венчелистчета. Желание — горещо и неистово прониза тялото му.

Едно беше сигурно. Времето, когато гледаше на нея, като на дете, бе отминало безвъзвратно.

Глава 9

Въпреки безсънната нощ, която беше изкарала, на следващата сутрин Кит стана рано. Обу панталони в цвят каки, които биха скандализирали Елзбет, а върху дантелената си камизола облече мъжка риза. Съжали, че ръкавите са дълги, но в противен случай ръцете й щяха да потъмнеят, като калифорнийски орех. Утешаваше се с мисълта, че бялата тъкан е толкова фина, колкото бельото й, и щеше да й бъде достатъчно прохладно.

Напъха края на ризата си в панталоните и закопча до горе копчетата. Когато обу ботушите се наслади на меката кафява кожа, която обгърна краката й. Това беше първия чифт хубави ботуши за езда, които някога бе притежавала, и нямаше търпение да ги изпробва.

Сплете косата си на дълга плитка, от която веднага се изплъзнаха малки навити кичурчета и се спуснаха над челото, и около украсените с блестящи сребърни обици уши. За да пази сянка на лицето си, бе купила мъжка филцова шапка с плоска периферия и тънки кожени връзки, за закрепване под брадичката.

Когато приключи с тоалета, хвърли поглед в огледалото и се намръщи на отражението си. Въпреки мъжките дрехи, никой не би я сбъркал с момче! Меката материя на ризата недвусмислено се обтягаше около гърдите й, а тесните панталони, очертаваха женствените й бедра.

Какво от това?! Възнамеряваше да носи нетрадиционното си облекло, само на територията на „Райзън Глори“, за официални излизания имаше специален костюм за езда, който ненавиждаше. Направи гримаса при мисълта, че тогава ще трябва да слага и дамското седло, което бе ползвала няколко пъти на разходка в Сентрал парк. Колко го мразеше само, то я лишаваше от усещанията за сила и свобода, като в същото време я караше да се чувства неловко и нестабилно.

Измъкна се тихо от къщата, без закуска и сутрешен разговор със Софрония. Старата й приятелка я бе посетила в стаята предишната нощ. Вежливо изслуша разказите й, но за промените в собствения си живот не спомена нищо. Когато се опита да я разпита за подробности, тя предпочете да й предаде клюките от околността, вместо да разкрие нещо за себе си. Но при споменаването на Магнус Оуен, веднага се появи старата Софрония — надменна и раздразнителна.

Софрония винаги бе представлявала загадка за нея, но сега сякаш имаше много повече от това. Не бяха просто външните промени, предизвикани от хубавите дрехи и добрата храна. Изглежда приятелката й негодуваше срещу нея. Може би, това чувство винаги го бе имало, но тогава Кит бе твърде млада, за да го разбере. Още по-объркващо беше, че под тази обида, почувства старата позната любов на Софрония към нея.



Когато излезе в открития двор, зад къщата, Кит деликатно подуши въздуха. Миришеше точно така, както си спомняше: на топла земя и пресен оборски тор. Усети дори слабия мирис на скункс, който не беше чак толкова неприятен от разстояние. Мерлин изскочи от обора да я поздрави, тя спря, за да го почеше зад ушите и да му хвърли пръчка, която той донесе обратно.

Конете не бяха изведени още в заграждението, затова Кит влезе в конюшнята — нова сграда, построена върху основите на старата, изгорена от янките. Токовете на ботушите й тракаха по каменния под, който беше пометен толкова старателно, както по времето, когато самата тя се грижеше за обора.

От десетте бокса, само четири бяха заети, като в два от тях имаше впрегатни коне. Огледа другите, и веднага отхвърли старата кафеникава кобила, която бе твърде кротка и приятелски настроена. Тя беше добра за неопитен ездач, но Кит отдавна не беше такава.

Последният кон я развълнува. Беше черен като нощта, с бяла звезда в средата на челото. Голямо, мощно животно, почти осемнадесет лакътя високо, с умни, живи очи.

Тя протегна ръка, за да погали дългата му елегантна шия.

— Как се казваш, момче?

Животното тихо изцвили и завъртя рязко глава. Кит се усмихна.

— Мисля, че с теб ще станем добри приятели.

В този момент вратата на конюшнята се отвори и тя видя да влиза момче, може би единадесет или дванадесет годишно.

— Вие ли сте мис Кит?

— Да. А ти кой си?

— Аз съм Самуел. Майорът ми нареди, да ви предам, да вземете Лейди, ако искате да яздите.

Кит подозрително погледна към старата кобила.

— Лейди?

— Да, мем.

— Съжалявам, Самуел — и тя поглади копринената шия на жребеца. — Ще оседлаем този, вместо нея.

— Това е Съблазън, мадам. Майорът най-строго ми нареди да не взимате Съблазън, а да яздите Лейди. Каза ми още, че ако ви позволя да изведете жребеца от обора, ще ми съдере кожата от бой, а на вас ще ви се наложи да живеете с тази вина.

Кит едва не избухна при този толкова явен шантаж. Кейн надали щеше да изпълни заплахата си по отношение на Самуел, но сърцето на този човек беше жестоко, както на всеки негодник-янки, така че не можеше да рискува. Погледна с копнеж Съблазън. Никога не бе виждала по-хубав кон от него.

— Оседлай Лейди — въздъхна тя. — Ще поговоря с мистър Кейн.

Както предположи, кобилата се интересуваше повече от свежата трева, отколкото от разходка из полето. Скоро Кит прекрати опитите си да я накара да се движи по-бързо от лек тръст, и съсредоточи вниманието си на промените наоколо.

Всички стари бараки на робите, освен няколко, бяха унищожени. Не си бе позволявала да мисли за тази част от плантацията, и сега се зарадва, като видя разчистеното пространство. Тези, които бяха оставени, бяха ремонтирани и боядисани. Около тях и пред входните им врати имаше цветя и градини. Махна за поздрав на децата, играещи в сенките на евкалиптите, под които някога и тя бе лудувала.

Когато стигна началото на първата засадена площ, слезе от коня и тръгна да разгледа. Младите памукови растения бяха покрити с тесни пъпки. Гущерче изпълзя от почвата близо до ботуша й и тя се усмихна. Гущерите и жабите, заедно с лястовиците и присмехулниците унищожаваха бръмбарите, които изяждаха листата на памуковите насаждения. Беше твърде рано да се каже, но изглежда Кейн щеше да получи добра реколта.

Кит почувства смесица от гордост и гняв. Това трябваше да бъде нейната реколта, не неговата!

Огледа още един път добре познатата й земя и към завладелите я вече чувства се прибави и паника. Плантацията изглеждаше много по-преуспяваща, отколкото си бе представяла. Какво щеше да стане, ако парите й не бяха достатъчни, за да я откупи обратно? Дори не искаше да си помисли за ужасната възможност, Кейн да откаже да й я продаде. Трябваше по някакъв начин да получи достъп до счетоводните книги.

Отиде при Лейди, кротко пасяща детелини, и грабна юздата, която не си беше направила труда да завърже към някое дърво. Използва един пън, за да се качи на седлото и се отправи към езерцето, където бе прекарала в плуване много щастливи часове през летата. Всичко беше, както го помнеше — чиста изворна вода и бряг, обрасъл с върби. Обеща си да поплува някой път, когато щеше да е сигурна, че никой няма да я притеснява.

Стигна до малкото гробище, където бяха погребани най-близките й роднини, и се облегна на желязната ограда. Тялото на баща й лежеше в братската могила в Хардин Каунти, щата Тенеси, недалеч от църквата Сило. Гробът на Розмари Уестън се намираше в най-отдалечената част, до оградата.

Кит въздъхна тежко и подкара кобилата към югоизточната част на плантацията, където се намираше новата предачница, за която бе чула от Брандън Пърсел. Преминавайки през малка горичка, тя видя спънат кон и реши, че това трябва да е Вандал, жребецът, за който й разказваше Самуел, докато оседлаваше Лейди. Животното не беше лошо, но тя тъгуваше по Аполон.

Спомни си какво беше казал Магнус за Кейн: „Майорът не си позволява да се привързва към това, което обича. Той подарява конете и книгите си, преди да се привърже твърде много към тях“.