Когато войната избухна, за пръв път от дванадесет години той пресече Мисисипи в обратна посока и се записа в армията. Но не за да помогне да се запази Съюза, а защото бе човек, който ценеше свободата над всичко останало и ненавиждаше самата идея за робство. Присъедини се към упоритите войски на Грант6 и заслужи одобрението на генерала при щурмуването на форт Хенри. По времето, когато достигнаха Шайло, той вече бе член на щаба на Грант. Успя на два пъти да избегне смъртта: веднъж в битката при Виксбърг7, и четири месеца по-късно при Чатануга8, при атаката на Мисионари Ридж9, която отвори на войските на Шърман, пътя към морето.

Вестниците започнаха да пишат за Байрън Кейн, провъзгласявайки го за „Герой на Мисионари Ридж“ и възхваляваха неговата смелост и патриотизъм. След серия успешни набези на Кейн през вражеските линии, репортерите коментираха непрекъснато фразата на генерал Грант: „Предпочитам да загубя дясната си ръка, отколкото да загубя Байрън Кейн.“

Това, което нито Грант, нито вестниците знаеха беше, че Кейн живееше заради риска. Опасността, както и секса го караха да се чувства жив и цял. Може би бе така, защото играеше покер с живота си. Рискуваше всичко с обръщането на една карта.

Но постепенно и това отшумя. Картите, скъпите клубове, жените — нищо от тези неща, вече нямаше значение за него. Нещо му липсваше, но не знаеше какво.



Кит внезапно се събуди от звука на непознат мъжки глас. Изчисти сламата полепнала по бузата си, и за един кратък миг си помисли, че е отново у дома, в плевнята на „Райзън Глори“. Но тогава си спомни, че всичко вече бе станало на пепел.

— Защо не се прибираш Магнус? Денят ти беше дълъг — гласът идваше от другата страна на преградата. Той бе дълбок и звучен, без удължени гласни и прошепнати съгласни, както говореха по нейния край.

Тя примигна и се опита да види нещо в тъмнината. И изведнъж разбра къде се намира. Исусе мили! Бе заспала в конюшнята на Байрън Кейн.

Повдигна се бавно на лакти и си пожела да вижда по-добре. Посоката, която жената от ферибота й бе дала, беше грешна и затова, когато успя да намери къщата, вече бе тъмно. За известно време се кри зад дърветата, от другата страна на пътя. След като не откри никаква опасност, заобиколи сградата отзад, и се качи на оградата, за да огледа по-добре. Когато видя отворения прозорец на конюшнята се вмъкна вътре. За съжаление, познатите миризми на коне и прясно сено й дойдоха в повече и тя заспа в задната част на едно празно ограждение.

— Утре сутрин, Саратога ли ще вземете? — това беше различен глас, познатия мелодичен акцент напомняше речта на бившите роби от южните плантации.

— Може би. Защо?

— Не ми харесва крака й. По-добре да й дадем още няколко дни.

— Добре. И аз ще я погледна. Лека нощ, Магнус.

— Лека нощ, майоре.

Майоре?! Сърцето на Кит заблъска. Човекът с дълбокия глас беше Байрън Кейн! Тя се промъкна до прозореца на конюшнята и погледна над перваза точно когато той влезе в ярко осветената къща. Прекалено късно! Пропусна шанса си да види лицето му. Целият ден бе загубен напразно!

За миг усети предателско стягане в гърлото. Не би могла да обърка нещата повече, дори и да се бе опитвала. Посред нощ, сама в непознатия град на янките и още първия ден почти хваната на местопрестъплението!

Преглътна с мъка и решително опита да възвърне самообладанието си, като нахлупи оръфаната си шапка по-ниско на челото. Нямаше смисъл да плаче за това, което не можеше да върне. Сега, първо трябваше да се измъкне от тук и да намери място, където да прекара остатъка от нощта. Утре щеше да възобнови наблюдението си от по-безопасно място.

Тя взе вързопа си, промъкна се до вратата и се заслуша. Кейн се бе прибрал в къщата, но къде беше другия мъж, наречен Магнус? Предпазливо бутна вратата и погледна навън. Светлината идваща от пролуките между завесите осветяваше откритото пространство между конюшнята и помещението за каретата. Измъкна се и се ослуша, но на двора бе тихо и безлюдно. Знаеше, че желязната порта във високата тухлена стена е заключена, така че трябваше да се измъкне по същия начин, както бе влязла. Бедата бе, че се налагаше да пробяга през открит участък от двора. Още веднъж погледна към къщата. Пое дълбоко въздух и се затича. В момента, в който се отдели от сградата, разбра, че нещо не е както трябва. В нощния въздух, освен силната миризма на коне, се усещаше и тънкия аромат от дима на пура.

Кръвта й препусна лудо. Опита да се качи по оградата, но клоните на бръшляна, за които се хвана не издържаха. Трескаво заби ноктите на другата ръка, изпусна вързопа и се заизкачва по стената. Точно, когато стигна до върха, някой я дръпна рязко за дъното на панталоните. Безпомощно размаха ръце, все едно опитваше да се задържи във въздуха и падна на земята по корем. Един ботуш стъпи на кръста й.

— Така, така, и кой ни е дошъл на гости? — подигравателно попита собственика на ботуша.

Падането й бе изкарало въздуха, но веднага позна гласа. Човекът, който я притискаше долу, бе нейният заклет враг, майор Байрън Натаниел Кейн. Заля я червена мъгла от ярост. Зарови ръцете си в пръстта и опита да стане, но той не й позволи.

— Махни си проклетия крак от мен, мръсен кучи син!

— Не мисля, че съм готов да направя това — отвърна той със спокойствие, което я разяри.

— Пусни ме! Пусни ме, веднага!

— Много си заядлив за крадец.

— Крадец?! — разгневена, Кит заби юмруци в пръстта. — Не съм откраднал нищо през живота си. Покажи ми някой, който твърди, че съм го направил и аз ще ти посоча един проклет лъжец.

— Тогава какво правиш в конюшнята ми?

На това не можеше да отговори. Затърси някакво оправдание, за извинение.

— Аз… аз дойдох тук да търся… да търся… за работа във вашата конюшня. Не видях никой наоколо, затова влязох вътре, да изчакам някой да се появи. И съм заспал.

Кракът не помръдна.

— К-когато се събудих вече беше тъмно. Тогава чух гласове и се уплаших някой да не ме види и да си помисли, че се опитвам да нараня конете.

— Струва ми се, че този, който търси работа, има достатъчно ум, за да почука на задната врата.

За съжаление, тя споделяше неговото мнение.

— Срамежлив съм — каза тя.

Той се засмя и бавно вдигна крака си.

— Можеш да станеш. Но ще съжаляваш, ако се опиташ да избягаш, момче.

— Аз не съм… — Кит успя навреме да се спре. — Аз не съм мислил да бягам — поправи се тя и се изправи на крака. — Не съм направил нищо лошо.

— Предполагам, че трябва да проверим, нали?

Точно тогава луната излезе от облаците и Байрън престана да бъде неясна, зловеща сянка, а мъж от плът и кръв. Дъхът й спря. Той бе висок, широкоплещест и с тесни бедра. Въпреки че обикновено не обръщаше внимание на такива неща, неволно осъзна, че той е най-красивия мъж, когото бе виждала. Изпод отворената яка, закрепена с малки бутони, направени от оникс, на бялата му риза, висяха краищата на вратовръзка. Носеше черни панталони и стоеше свободно отпуснат, с ръка, леко опряна на бедрото. Между зъбите си, все още стискаше пура.

— Какво има там? — и той посочи с глава към стената, където все още лежеше вързопа.

— Нищо ваше.

— Покажи!

Кит искаше да му се противопостави, но като се взря в лицето му, реши да не рискува, затова издърпа вързопа от тревата и бързо го развърза.

— Дрехи за преобличане, том с есетата на мистър Емерсън, както и револвера на баща ми — тя не спомена за билета за влака, обратно до Чарлстън, мушнат между страниците на книгата. — Както виждате, няма нищо ваше.

— Какво разбира момче, като теб, от есетата на Емерсън?

— Аз съм му последовател.

Ъгълчетата на устните му леко потрепнаха.

— Имаш ли пари?

Тя се наведе над вързопа да го завърже.

— Разбира се, че имам. Мислите ли, че съм толкова глупав, че да дойда в чужд град без нито един цент?

— Колко?

— Десет долара — отвърна тя предизвикателно.

— Няма да изкараш дълго в Ню Йорк с тях — щеше да е още по-критичен, ако знаеше, че тя има само три долара и двадесет и осем цента.

— Нали ви казах, че се оглеждах за работа.

— Това го чух.

Само да не беше толкова огромен. Тя се ненавиждаше, че трябва да направи крачка назад.

— По-добре да си тръгвам сега.

— Знаеш, че влизането в чужда собственост е нарушение на закона. Може би ще те заведа в полицията.

Кит не обичаше да я притискат в ъгъла, затова вдигна смело брадичка.

— Изобщо не ме интересува какво ще направите. Така или иначе, не съм сторил нищо лошо.

Байрън кръстоса ръце пред гърдите си.

— От къде си, момче?

— От Мичиган.

Той избухна в смях и тя се обърка. Но после разбра грешката си и побърза да я оправи.

— Хванахте ме. Всъщност съм от Алабама, все пак загубихме войната и не е нужно да разгласявам това.

— Значи, по-добре да държиш устата си затворена — усмихна се той. — Не си ли прекалено млад да носиш оръжие?

— Не виждам защо. Знам как да го използвам.

— Обзалагам се, че е така — той я огледа по-внимателно. — Защо напусна дома си?

— Там няма повече работа.

— А твоите родители?

Кит повтори историята, разказана на уличния търговец. Когато свърши, Байрън изглеждаше замислен. С усилие на волята тя успя да си наложи, да не се наежи под погледа му.

— Моят помощник-коняр напусна миналата седмица. Искаш ли да работиш за мен?

— За вас? — едва промърмори тя.

— Точно така. Ще получаваш нареждания от моя управител, Магнус Оуен. Той не е с белоснежна кожа, така че, ако ще оскърби твоята южняшка гордост, по-добре ми кажи сега и да не губим повече време — когато тя не отговори, той продължи. — Можеш да спиш в конюшнята и да се храниш в кухнята. Заплатата е три долара на седмица.

Кит упорито риеше земята с върховете на износените си ботуши. Мислите й трескаво се въртяха из главата. Ако бе научила нещо днес, то бе, че нямаше да е така лесно да убие Байрън Кейн, особено сега, когато видя лицето й. Работата в конюшнята му щеше да я държи близо до него, но щеше да направи задачата й двойно по-опасна. Но кога ли опасностите я бяха притеснявали? Тя пъхна палци в колана на панталоните си.

— Петдесет цента отгоре янки и имате помощник-коняр.



Стаята й над конюшнята миришеше приятно на коне, кожа и прах. Беше и комфортно обзаведена — с меко легло, дъбов люлеещ се стол и избелял килим, както и умивалник, който тя предпочете да игнорира. Най-много я интересуваше прозореца, който гледаше към задната част на къщата, откъдето можеше да наблюдава всичко.

Изчака докато Кейн изчезна вътре в къщата, събу ботушите си и се качи на леглото. Въпреки дрямката в конюшнята се чувстваше уморена. Но не успя да заспи веднага. Вместо това започна да се чуди, как би протекъл живота й, ако когато бе осем годишна, баща й не бе пътувал до Чарлстън и не му бе хрумнало да се ожени отново.

От момента, в който Гарет Уестън бе срещнал Розмари, си бе изгубил ума, въпреки че тя бе по-възрастна от него, и под ослепителната си външност на русокоса красавица таеше жестокост и егоизъм, забележими за всеки глупак. Розмари не криеше, че не понася децата и в деня, в който Гарет я доведе в „Райзън Глори“, под предлог, че новобрачните се нуждаят от уединение, тя изпрати осемгодишната Кит да прекара нощта в една постройка, до робските бараки. И никога не й позволиха да се върне обратно.

Ако момичето забравеше, че не е желано повече в къщата, Розмари незабавно й го припомняше с шамар или издърпване на ухото, затова Кит предпочиташе да се ограничава само до кухнята. Дори редките уроци, получавани от съседския възпитател, бяха провеждани в онази барака.

Гарет Уестън никога не се бе държал като особено любящ баща, но сега изобщо не забелязваше, че единственото му дете получава по-малко грижи, дори и от децата на робите. Той бе прекалено обсебен от красивата си, чувствена жена.

Съседите бяха потресени. Това дете расте като диво! Но дори и глупак, като Гарет Уестън трябва да знае, че не може да оставя така едно момиче да обикаля наоколо!

Розмари Уестън не се интересуваше от местното общество и пренебрегваше двусмислените намеци, че вече е време Кит да има гувернантка, или най-малкото прилични дрехи. Обикновено добросърдечните съседки подаряваха на Кит старите дрехи на дъщерите си и й четяха лекции за това, как трябва да се държи една истинска лейди. Кит пренебрегваше наставленията и разменяше роклите срещу панталони и момчешки ризи. Когато стана на десет, можеше да стреля, да се бие, да язди кон без седло и дори пушеше пури.

През нощите, когато самотата я потискаше, тя не преставаше да се самоубеждава, че новият й живот има не малко предимства, за обожаващо приключенията момиче. По всяко време можеше да се покачи на някое прасковено дърво в градината или да се люлее на въжето, вързано към гредите в плевнята. Работниците от плантацията я научиха да язди и да лови риба. Често на разсъмване се промъкваше в библиотеката, докато мащехата й още спеше, за да може без притеснение и наставления, да си избере желаната книга. Когато си ожулеше коляното или удареше крака, тичаше при Софрония в кухнята.