Златистите й очи гневно проблеснаха при тази подигравка. Магнус я притисна с тялото си до вратата.

— Пусни ме! — изписка тя и го блъсна в гърдите. Въпреки че бяха еднакви на ръст, той се оказа много по-силен. Бе все едно да се опиташ да поместиш дъб с перушинка. — Магнус, пусни ме!

Може би той не чуваше явната паника в молбата й, или я беше чувал прекалено често, затова вместо да я освободи, притисна раменете й към дървената повърхност. Топлината на тялото му я изгаряше дори през полата.

— Значи, мис Софрония си мисли, че след като се държи като бяла дама, един ден, като се събуди, наистина ще бъде бяла. И тогава никога няма да й се наложи да говори отново с някой от нас черните, освен може би, когато ни заповядва.

Тя извърна глава и стисна очи, за да не вижда презрението му, но Магнус не беше приключил с нея. Гласът му стана по-мек, но думите му продължиха да нараняват.

— Ако мис Софрония наистина беше бяла, нямаше да й се налага да обръща внимание на чернокожия, който жадува да я притисне в обятията си, да я направи своя жена и да има деца от нея. Защо трябва да се безпокои за един черен мъж, който иска да бъде винаги до нея и да я утешава, когато се чувства самотна, или да остареят заедно в голямото му пухено легло? Не, мис Софрония не би могла да се притеснява за такива глупости. Тя е твърде добра за всичко това! И твърде бяла!

— Млъкни! — Софрония вдигна ръце и запуши ушите си, за да не чува жестоките думи.

Магнус отстъпи назад да я освободи, но тя не помръдна. Сякаш беше замръзнала. Гърбът й бе неестествено изправен, а дланите й бяха все още върху ушите. По бузите й се стичаха сълзи.

С приглушен стон надзирателят я притегли в ръцете си. Започна да я гали и да напява в ухото й.

— Тихо, момиче. Всичко е наред. Съжалявам, че те накарах да плачеш. Последното нещо, което искам, е да те нараня. Хайде успокой се, всичко ще се оправи.

Постепенно напрежението в тялото й отслабна и за момент тя се облегна на него. Той беше толкова твърд. С него се чувстваше в безопасност.

Безопасност ли? Глупости?

Тя изправи рамене и вдигна гордо глава, въпреки че сълзите й не бяха пресъхнали.

— Нямаш право да ми говориш с такъв тон! Ти не ме познаваш, Магнус Оуен! И недей да ме обиждаш!

Но Магнус също имаше гордост.

— Виждам как раздаваш сластни усмивки на всеки бял и богат мъж, който погледне към теб. Но затова пък, дори не смееш да погледнеш към чернокож.

— А какво може да ми даде един негър? — ожесточено попита тя. — Той няма никаква власт. Майка ми, баба ми, прабаба ми… всички те са обичали черни мъже. Но когато по среднощ белият мъж нахлу в бараката, нито един от тях не можа да защити своята жена. Нито един от тях не се хвърли да спасява децата си, когато ги продаваха на пазара за роби. Нито един не си мръдна пръста, когато завързваха жените, които обичаха, голи към стълба и ги налагаха, докато гърбовете им не се превърнеха в кървави рани. Така че изобщо не ми говори за черните мъже!

Магнус пристъпи към нея, но като я видя, че се извърна, отиде до прозореца.

— Времената се промениха — каза й нежно. — Войната свърши. Ти не си повече робиня. Всички ние сме свободни. Нещата стоят по друг начин. Получихме право да гласуваме.

— Ти си глупак, Магнус! Мислиш си, че щом белият човек ти е разрешил да гласуваш, си му станал равен? Това не означава нищо.

— Разбира се, че означава! Сега си американска гражданка и си защитена от законите на тази страна.

— Защитена? — презрително изплю Софрония. — За чернокожата жена, няма никаква защита, с изключение на това, което може да направи сама за себе си.

— Като продава тялото си на всеки богат бял мъж, който иска да я купи? И това според теб е правилно?

Софрония рязко се обърна и се нахвърли върху него.

— Може би ти ще ми кажеш с какво друго може да търгува негърката? Мъжете от векове се възползват от нас, без да ни дават нищо в замяна, освен деца, които после плантаторите продават! Само че аз искам повече и ще го получа. Ще имам свой дом, красиви рокли и храна до насита. И най-важното, ще бъда в безопасност!

Магнус потрепери.

— Искаш да поставиш себе си в друг вид робство? И си мислиш, че по този начин ще си в безопасност?

Софрония не се разколеба.

— Ако сама си избера стопанина и уговоря условията, това няма да е робство! Много добре знаеш, че ако не беше ти, до сега щях да имам всичко това!

— Кейн нямаше да ти даде нещата, които искаш.

— Грешиш! Той щеше да ми даде всичко, което поискам, ако ти не беше се намесил!

Магнус се подпря на извития гръб на канапето с розова дамаска.

— Няма човек на този свят, когото да уважавам повече. Той ми спаси живота и аз съм готов да направя всичко за него. Кейн е честен и справедлив, и това го знаят всички, които работят за него. Никога не би накарал някой да направи нещо, ако самият той не го е правил. Мъжете му се възхищават за това, възхищавам му се и аз. Но е твърд с жените, Софрония. До сега не съм видял, някоя жена да го е хванала.

— Той ме искаше, Магнус! Ако ти не беше влязъл онази вечер, той щеше да ми даде всичко, което пожелаех.

Магнус отиде при нея и я докосна по рамото. Тя се дръпна инстинктивно, въпреки че докосването му й подейства странно успокояващо.

— Дори и да ти го беше дал, какво от това? — попита я той. — Би ли могла да скриеш треперенето, което те обхваща, когато мъж докосне дори само ръката ти? Дори покровителят ти да е бял и богат, ще съумееш ли да забравиш, че той, освен това, е и мъж?

Беше се приближил прекалено много до нощните й кошмари. Тя се обърна и невиждащо тръгна към бюрото. Когато бе напълно убедена, че може да говори, без гласът й да я издаде, му отвърна студено.

— Имам много работа. Ако не можеш да ми изпълниш поръчките, ще пратя Джим до града.

Не мислеше, че Магнус ще й отговори, но той най-накрая кимна.

— Ще си получиш поръчките — след това се обърна и напусна офиса.

Софрония се втренчи в затворената врата, обхваната за момент от почти непреодолим копнеж, да се втурне след него. Но разумът й надделя. Магнус Оуен може да бе надзирател в плантацията, но си оставаше чернокож, който не можеше да й осигури безопасност и защита.

Глава 10

Мускулите на Кит я боляха, когато на следващата сутрин се спусна по стълбите. За разлика от панталоните, които бе носила предния ден, сега бе облечена в скромна рокля от бледолилав муселин, с тънък бял дантелен шал около раменете. Широкопола шапка от италианска слама с лилави панделки завършваше тоалета й.

Мис Доли я очакваше пред вратата.

— Днес си прекрасна, като картинка! Само закопчей копчето на ръкавицата си, скъпа, и оправи полата!

Кит се усмихна и направи каквото й бе казано.

— Самата вие изглеждате ослепително!

— Ах, скъпа, благодаря ти! Старая се да изглеждам, като истинска лейди, но не ми се удава толкова лесно, колкото по-рано. Вече не съм млада. Затова пък, погледни себе си! Нито един джентълмен няма да бъде в състояние да задържи молитва в главата си, когато те види в църквата. Приличаш на великденски бонбон, който моли да бъде изяден!

— Кара ме да се чувствам гладен, само като я гледам — лениво провлече нисък глас зад тях.

Кит изпусна лилавите панделки на шапката си, които се опитваше да завърже под брадичката си. Кейн стоеше облегнат на вратата на библиотеката. Беше облечен в перленосив сюртук, с черна жилетка и панталони. Бялата риза подчертаваше бургундско червеното му шалче на тънки райета. Погледът й се плъзна по официалното му облекло.

— Къде ще ходиш?

— На църква, разбира се!

— На църква? Не сме те канили да идваш с нас!

Мис Доли се хвана за гърлото.

— Катрин Луиз Уестън! Потресена съм! Какво си мислиш, че правиш, като се обръщаш така грубо към генерала? Аз го помолих да ни придружи. Ще трябва да й простите, генерале! Вчера прекара почти целия ден на седлото и тази сутрин едва стана от леглото. Затова е сърдита.

— Разбирам напълно — увери Кейн, въпреки че веселите искри в очите му, противоречаха на съчувствения му тон.

Кит дръпна лентите на шапката си.

— Не съм сърдита — изсумтя тя. Пръстите й бяха вдървени и не успяваше да завърже панделките. И всичко това, защото той я наблюдаваше!

— Мис Калхун, бихте ли й помогнала, преди да скъса лентите?

— Разбира се, генерале.

Мис Доли протегна ръце към Кит.

— Ето така, мила. Повдигни брадичка и ми позволи да го направя.

Кит бе принудена да й се довери, докато Кейн се забавляваше. Накрая панделките бяха завързана удовлетворително и тримата се отправиха към каретата.

Кит изчака, докато той помогна на възрастната жена да се качи, след това изсъска:

— Обзалагам се, че откакто си тук, сега за пръв път ще се появиш в църквата. Защо не си останеш в къщи?

— В никакъв случай! Не бих пропуснал срещата ти с добрите граждани на Ръдърфорд за нищо на света.



Отче наш, който си на небето…

Блестящите лъчи на слънцето, струящи през цветните стъклописи, падаха върху сведените глави на вярващите. В Ръдърфорд и до сега говореха за чудото, което бе извършил Господ, запазвайки тези стъклописи от Сатаната — Уилям Т. Шърман.

Кит се чувстваше неудобно в модния си тоалет, сред избелелите рокли и предвоенните бонета на другите жени. Искаше да се покаже в най-добрата си светлина, но бе забравила каква бедност цари наоколо. Нямаше да повтори грешката си отново.

Помисли си за своята истинска църква, обикновена, скована от дъски постройка, недалеч от „Райзън Глори“, служеща за духовен дом на всички роби от плантациите в окръга. Гарет и Розмари отказваха да пътуват всяка седмица до Ръдърфордската църква, където се молеха белите, затова всяка неделя Софрония бе вземала Кит със себе си. И въпреки че по това време самата тя бе все още дете, държеше Кит да слуша словото Божие.

Кит обичаше тази църква и неволно сравняваше сериозната строга служба, с жизнерадостното поклонение пред Господа от своето детство. Сега, в онази църква бяха Софрония, Магнус и останалите работници.

Срещата й с Магнус не беше особено сърдечна. Макар че той се радваше да я види, предишната непринуденост между тях беше изчезнала. Сега тя беше зряла жена, при това бяла, а той само един негър.

Пред носа й една сънлива муха правеше лениви осморки и Кит тайно погледна към Кейн. Вниманието му бе съсредоточено в амвона, а изражението на лицето му си оставаше неразгадаемо, както винаги.

Кит се радваше, че мис Доли седи между тях, иначе сутринта й щеше да бъде помрачена.

От другата страна на редиците, седеше човек, чието внимание не бе така съсредоточено в службата. Тя се усмихна ослепително на Брандън Пърсел и наклони леко глава, така че сламената шапка да закрие лицето й. Преди да напусне църквата трябваше да намери възможност да поговори с него. Разполагаше само с месец и не трябваше да губи време.

Службата приключи и членовете на общността я обградиха, нетърпеливи да поговорят с нея. Те бяха чули, че училището в Ню Йорк е превърнало мъжкараната в млада дама и искаха да се убедят с очите си.

— Ах, Кит Уестън, само я погледнете…

— И прилича на светска дама, сега…

— Господи! Дори собственият й баща не би я познал!

Тези, които искаха да я поздравят се сблъскваха с дилемата: когато приветстваха Кит, не можеха да не се здрависат и с настойника й янки, който бе старателно избягван от жителите на Ръдърфорд.

Някои от събралите се му кимна, после другите го последваха. Един мъж го запита как върви работата в плантацията. Делия Дибс му благодари за направеното дарение за библейското дружество. Климент Джейкс го попита за мнението му, дали ще завали скоро. Разговорите бяха сдържани, но посланието им бе ясно: беше крайно време да се премахнат бариерите поставени между тукашното общество и Байрън Кейн.

Кит знаеше, че по-късно всички щяха да се уверяват, че са го заговорили само заради нея. Подозираше, че те се радват на претекста, за да го привлекат в техния кръг, дори само за да им даде нова тема на разговори. Но на никой не му хрумна, че самият Кейн не желаеше да попада в техните среди.



В другия край на църквата стоеше една жена, около която имаше аура на изтънчена елегантност, отличаваща я от останалите. Тя наблюдаваше с лека насмешка случващото се. Значи това беше прословутия Байрън Кейн!

Самата тя беше чужденка в общността и живееше от три месеца в голяма тухлена къща в Ръдърфорд. Но беше успяла да чуе за новия собственик на „Райзън Глори“. Нищо от това, което разправяха обаче, не я бе подготвило за очарованието на този мъж. Погледът й се плъзна от широките му рамене, към стройните му бедра. Той беше великолепен!

Вероника Гембл, южнячка по рождение, бе далеч от идеите на Конфедерацията. Родена в Чарлстън, едва осемнадесетгодишна се бе омъжила за художника портретист Франсис Гембл. Следващите четиринадесет години те бяха разделили времето си между Париж, Флоренция и Виена, където Франсис бе взимал безбожни цени, за да рисува портретите на съпругите и децата на аристократите.