— Разбира се, че не е — побърза да отговори Кит. — Мистър Пърсел е един от най-прогресивните мъже, които познавам!

Вероника се усмихна. Това наистина бе една много забавна вечер.



Кейн пресече гостната и влезе в библиотеката. Без да пали лампата на бюрото, той свали сюртука си и отвори прозореца. Гостите си бяха отишли преди известно време и Кит веднага се бе качила горе. На другата сутрин се налагаше да стане рано, и се нуждаеше от сън, но го притесняваха стари спомени, завърнали се незнайно защо, точно тази вечер.

Взря се в тъмнината с невиждащи очи. Постепенно горчивият глас от миналото заглуши нощната песен на щурците и мекия хриплив вик на сова, идващ някъде откъм плевнята.

Баща му Натаниел Кейн бе единствен син на богат филаделфийски търговец. Той бе живял в същата каменна къща, където се бе родил и израсъл. Не притежавал кой знае какъв финансов талант, но бил компетентен бизнесмен. На тридесет и пет се оженил за шестнадесетгодишната Розмари Симпсън. Девойката била прекалено млада, но родителите й, нетърпеливи да се избавят от своята прекалено буйна дъщеря, бързо се съгласили на предложението на заможния ерген.

Бракът бил обречен от самото начало. Розмари забременяла веднага и намразила всичко около себе си. Синът, роден точно девет месеца след първата брачна нощ, й бил чужд, а съпругът, който я обожавал — презирала. През годините, без да изпитва и капка смущение, Розмари започнала да го позори публично, като му поставяла рога в чуждите спални, но той така и не престанал да я обича.

За нейното поведение той обвинявал единствено себе си. Ако не й бил направил дете толкова скоро, тя може би щяла да бъде по-различна. С течение на времето, обаче, той успял да прехвърли цялата вина, която изпитва, върху сина си.

На Розмари й отнело близо десет години, за да разори окончателно мъжа си. А след това, бе избягала с един от неговите служители.

И всичко това пред очите на Байрън — едно нещастно, объркано, самотно дете. Месеци след бягството на майка му, той безпомощно бе наблюдавал как баща му руши живота си в пиянство, погълнат от страст по невярната си съпруга. Мръсен, брадясал и вечно пиян, Натаниел Кейн се бе затворил в рушащото се имение мечтаейки за съпругата си, която не го бе обичала никога.

Само веднъж момчето се бе разбунтувало и в пристъп на ярост бе изляло цялата си ненавист срещу жената, която бе изоставила двамата мъже в живота си. Заради това, Натаниел Кейн го беше бил, докато от носа и устата му не текна кръв, а очите му не се затвориха от последвалите отоци. Баща му никога не си спомни, какво му бе причинил.

Урокът, който Кейн научи от родителите си, бе толкова жесток, че никога не го забрави. Бе научил, че любовта е слабост, която осакатява душите и сърцата, затова всячески я избягваше. От тогава се стараеше да не се привързва към вещите и хората — подаряваше книгите, след като ги прочетеше, продаваше конете, преди да ги заобича.

Сега стоеше до прозореца на библиотеката в „Райзън Глори“, гледаше навън в горещата нощ и мислеше за баща си, майка си… и Кит Уестън.

Намираше слаба утеха във факта, че само с един поглед, тя бе способна да пробуди в него ураган от отрицателни емоции. Бедата бе в това, че твърде лесно събуждаше чувства в него. Но от деня, в който бе видял тайнствената, невероятно красива непозната, така и не съумя да я изхвърли от главата си. А днес, когато беше докоснал гърдите й разбра, че нито една жена не беше успяла да събуди толкова силно желание в него.

Погледна към бюрото. Тази вечер книжата му не бяха пипани, значи не беше успяла да се промъкне все още, както правеше всяка вечер, докато той отиваше до конюшнята да нагледа конете. Вероятно би трябвало да заключи счетоводната книга и всички документи и сметки, след като бе открил, че тя си пъха носа в неговите работи, но изпитваше извратено чувство на удовлетворение, да види доказателството за нейната нечестност.

Месецът, който й бе отпуснал, почти привършваше. Ако тази вечер бе разбрал всичко правилно, Кит скоро щеше да се омъжи за онзи идиот Пърсел. Но преди това да се случеше, трябваше да намери начин да се избави от чара, с който го бе омаяла.

Само ако знаеше как…

В коридора се чуха тихи стъпки. Отново се бе впуснала в разузнаване, но тази вечер не бе в настроение за шегите й. С няколко бързи крачки стигна до вратата и я отвори.



Кит изплашено подскочи, когато вратата на библиотеката се отвори с трясък и видя на прага й Кейн. Той изглеждаше груб, елегантен и съвършено необуздан.

А тя беше само по тънка нощница, която я покриваше от шията до петите, но след това, което се бе случило по-рано в спалнята й се почувства почти гола.

— Безсъние? — попита провлачено той.

С босите си крака и разпусната коса, тя се почувства като мъжкарана, особено след вечерта прекарана в компанията на Вероника Гембл. Пожела си поне да бе обула чехли, преди да слезе долу.

— Аз… аз не ядох почти нищо на вечеря. Огладнях и исках да погледна дали не е останало малко от черешовия пай.

— И аз не бих имал нищо против едно парче. Да потърсим заедно — въпреки че говореше небрежно, тя видя нещо пресметливо в изражението на лицето му. В същия миг си пожела да не бе слизала. Трябваше да си остане в стаята, но не бе яла почти нищо на вечеря и искаше да хапне едно парче, колкото да сложи нещо в стомаха си, за да може да заспи.

Готвачката Патси бе оставила пая на масата, под една кърпа. Кит отряза малко парче и подаде чинията на Кейн — беше изгубила апетит. Той грабна една вилица и отиде до кухненската врата, отвори я, за да пусне вътре нощния въздух, облегна се на рамката й и започна да яде. След няколко хапки остави пая настрана.

— Защо си губиш времето с Пърсел, Кит? Той е голям досадник.

— Знаех си, че ще кажеш нещо лошо за него! — тя заби вилицата в коричката на пая. — Ти беше толкова груб с него цялата вечер!

— А ти, разбира се, беше пример за учтивост с мисис Гембл!

Кит не желаеше да говори за Вероника Гембл. Тази жена я объркваше. Кит не я харесваше, но й се възхищаваше. Вероника беше пътешествала много, беше чела всичко, което си бе пожелала, и се бе срещала с интересни хора. С нея можеше да разговаря с часове. Но в нейно присъствие Кит се чувстваше също така неловко, както и с Кейн.

Заигра се с една от вишните.

— Познавам мистър Пърсел още от детството си. Той е добър човек.

— Твърде добър, особено за теб! И това е комплимент, така че си прибери ноктите!

— Може би. Но тънкостите в комплиментите ми са непонятни, янки!

Кейн се дръпна от вратата и кухнята сякаш се смали.

— Нима си мислиш, че този човек ще ти позволи да препускаш из полята, облечена с панталони? Или да бродиш из гората с твоята рокля? Смяташ ли, че ще ти позволи да се сгушваш на дивана до Софрония и да слагаш главата си в скута й? Или да учиш Самуел как да играе на топчета, или да флиртуваш с всеки мъж, който попадне пред погледа ти?

— След като се омъжа за Брандън, няма да флиртувам с никой!

— Флиртуването е в природата ти, Кит. Понякога си мисля, че дори не осъзнаваш, че го правиш. Казвали са ми, че южнячките добиват тази способност още в утробите на майките си, и ти изглежда не си изключение.

— Благодаря ти.

— Това вече не е комплимент! Потърси си друг за съпруг!

— Странно, но не си спомням да съм ти искала мнението!

— Не, но бъдещият младоженец ще има нужда от моето разрешение, ако искаш да получиш парите си от фонда.

Сърцето на Кит замря. Упорито стиснатата челюст на Кейн я уплаши.

— Но това е само една формалност! Ти ще дадеш разрешение на този, когото аз избера!

— Защо си толкова уверена?

Хапката от пая се преобърна в стомаха й.

— Не е нужно да си играеш с мен. Когато мистър Пърсел поиска ръката ми, ти ще му я дадеш!

— Като настойник, не мога да остана равнодушен, когато знам, че моята повереница прави грешка.

Тя скочи на крака.

— А влизат ли в задълженията на настойника ласките, с които ме обсипа тази вечер в стаята ми?

Сякаш мълния прескочи между тях. Той погледна надолу, после бавно поклати глава.

— Не, не! Не трябваше…

Споменът за ръцете му върху гърдите й беше прекалено жив и тя реши да не го допуска близо до себе си. Затова се отдръпна.

— Уверена съм в своята правота и добре познавам Брандън.

— Ти си му безразлична. Освен това не те обича.

— Грешиш!

— Той те желае, но не одобрява поведението ти. Освен това трудно се намират толкова налични пари на Юг. Затова няма търпение да се добере до попечителския ти фонд.

— Не е вярно!

Дълбоко в душата си знаеше, че Кейн е прав, но нямаше да се съгласи с него. Освен това трябваше да направи всичко, за да не попречи на плана й.

— Бракът с това коравосърдечно копеле, ще бъде най-голямата грешка в живота ти — каза той накрая — и аз няма да участвам в това!

— Не говори така!

Гледайки в неумолимото му лице, тя почувства как плантацията й се изплъзва. Паниката, която я терзаеше през цялата вечер, загриза душата й с железни зъби. Плановете й… мечтите й. Всичко се отдалечаваше от нея.

Не можеше да му позволи да направи това.

— Трябва да му разрешиш да се ожени за мен! Нямаш друг избор!

— По дяволите! Винаги има изход!

Кит чу гласа си, идващ от далеч, толкова далеч, все едно не беше нейният.

— Не исках да ти го казвам, но… — тя облиза сухите си устни. — Отношенията между мен и мистър Пърсел отидоха… твърде далеч. Сватба трябва да има.

Последвалата след тези думи тишина бе оглушителна. Видя как до него постепенно достигна значението на думите й. Той стисна плътно устни, а лицето му стана жестоко и непреклонно.

— Ти си му отдала девствеността си?!

Кит успя бавно и неуверено да кимне.

В главата на Кейн избухна злобен рев. Безумен вътрешен вопъл „защо“ на ярост и възмущение. Той се удари като ехо в мозъка му, разпръсна се и като нокти задра черепа му. В този момент я намрази. Намрази я затова, защото я бе считал за дива и чиста роза, която пази аромата си само за него.

Почти забравеното ехо на унищожителния смях на майка му гърмеше в главата му, когато побягна от задушното пространство на кухнята и изскочи на двора.

Глава 12

Магнус подкара кабриолета към дома. Софрония седеше до него на капрата, а зад тях се бяха разположили Самуел, Луси и Патси. Когато напуснаха църквата, той се бе опитал да завърже разговор със Софрония, но тя беше сърдита и това го отказа. Завръщането на Кит я бе разстроило, въпреки че Магнус не можеше да разбере защо. Имаше нещо странно в техните отношения.

Той погледна към Софрония, която седеше до него като красива статуя. Бе уморен от тайните, които витаеха около нея. Бе уморен от любовта си, която му носеше повече мъка, отколкото щастие. Не беше ли по-добре да помисли за Дебора Уилямс, дъщеря на един от работниците в плантацията, която не криеше, че е готова да отвърне на ухажването му.

По дяволите! Беше му време да създаде семейство. Войната бе свършила, имаше хубава работа. Малкият уютен дом на надзирателя, в края на градината, имаше нужда от стопанка. Дните на пиянство и леки жени бяха приключили. Сега искаше жена и деца. Дебора Уилямс бе красива, сладка, наивна девойка, за разлика от Софрония с нейния вечно хапещ език. Щеше да му бъде добра съпруга.

Но вместо да го разведри, тази идея го накара да се почувства още по-нещастен.

Софрония не му се усмихваше често, но когато го направеше, пред него засияваше пъстроцветна дъга. Тя четеше вестници и книги, и разбираше нещата по начин, по който Дебора никога не би могла. И преди всичко, Дебора, за разлика от Софрония, никога не пееше, когато работеше.

Магнус забеляза червено-черния кабриолет, който идеше насреща им. Бе твърде нов, за да принадлежи на някой от местните жители. Вероятно бе на някой северняк, политически авантюрист.

Софрония се изправи и погледна към идващия екипаж. Когато двуколката приближи, Магнус позна, седящия в нея, Джеймс Спенс — собственик на новата фосфатна мина. Не беше имал никакви контакти с него, но бе чул, че е добър бизнесмен. Справедливо плащал заплатите и не мамел клиентите си. И все пак, Магнус го ненавиждаше, най-вероятно, защото Софрония го харесваше.

Сега забеляза, че Спенс е красив мъж. Когато погледите на Джеймс и Софрония се срещнаха, той повдигна бобровата си шапка в пясъчен цвят, под която се показа гъста грива от тъмни коси, прилежно сресани на път.

— Добро утро Софрония! — поздрави той. — Прекрасен ден, нали? — дори не погледна към спътниците й.

— Добро утро, мистър Спенс! — пропя Софрония с дръзка усмивка, при която Магнус стисна зъби и му се прииска да я разтърси.

Спенс нахлупи обратно шапката на главата си, двата кабриолета се разминаха и Магнус си спомни, че този мъж не за първи път показваше интерес към Софрония. Беше ги виждал да разговарят, когато я караше на пазар в Ръдърфорд. Ръцете му неволно стегнаха юздите. Беше време да поговорят!