Проклинайки глухо, Кейн излезе от дневната и се спусна на долния етаж.

Дълго седя в библиотеката с наведена глава. На бузата му потрепваше мускул. Кит Уестън бе влязла под кожата му и му причиняваше адски мъки. Цял живот бе наблюдавал, как мъжете се превръщат в глупави идиоти под въздействието на жените. Сега и него го заплашваше същото.

Не беше само дивната й красота и чувствеността, която самата тя не разбираше. Имаше нещо сладко и уязвимо в нея, което пробуждаше чувства, които не знаеше, че е способен да изпита. Чувства, които го караха да иска да се смее с нея, вместо да се карат, да я вземе в обятията си и да я люби, докато лицето й засияе от радост, предназначена единствено за него.

Вдигна глава и се облегна назад в стола. Каза й, че ще я върне обратно в Ню Йорк, но не можеше да го направи. Утре щеше да й го каже. А после щеше да се постарае да започне всичко отначало. За първи път в живота си искаше да забрави за своя цинизъм и да се опита да достигне до женско сърце…

Тази мисъл го накара да се почувства млад и безумно щастлив.



Часовникът удари полунощ, когато Кит чу, че Кейн се прибира в спалнята си.

В събота трябваше да напусне „Райзън Глори“. Ударът бе толкова жесток и неочакван, че не знаеше как да се справи с него. Този път нямаше планове, които да я поддържат, както през трите години в академията. Той беше спечелил. Най-накрая му се бе удало да победи.

Гневът на собственото й безсилие заглуши болката. Жадуваше за отмъщение. Искаше да унищожи всичко, което му беше скъпо, да го унищожи така безпощадно, както бе опустошил нея.

Но нямаше нищо, към което да е привързан. Кейн бе равнодушен към всичко, дори към „Райзън Глори“ — бе оставил грижата за цялата плантация в ръцете на Магнус, докато построи предачницата!

Предачницата…

Спря да си блъска главата. Предачницата беше много важна за него, по-важна от плантацията. Защото я беше създал сам.

Демоните на яростта и злобата й прошепнаха какво трябва да направи. Толкова бе просто. Толкова идеално. И толкова отвратително. Но не по-ужасно от това, което той бе сторил с нея.

Намери пантофите, които бе изритала по-рано, но излезе боса от стаята, безшумно мина по коридора и се спусна по стълбата на задния вход.

Нощта беше ясна. Лунната светлина бе достатъчна, за да вижда къде стъпва. Обу се, прокрадна се покрай дърветата ограждащи двора, и се насочи към стопанските постройки.

В складовото помещение беше тъмно. Бръкна в джоба на роклята си и извади свещ и кибрит, които бе взела от кухнята. След като запали свещта, огледа наоколо и видя това, което й бе необходимо.

Тенекията с керосин, макар и наполовина пълна, тежеше доста. Не можеше да рискува да оседлае кон, затова трябваше да я носи в продължение на почти две мили. Обви дръжката с парцал, за да не се врязва в дланта й, и тръгна.

Дълбоката тишина на южната нощ бе нарушавана само от плясъка на керосина в тенекията, но Кит упорито крачеше по тъмния път, който водеше към предачницата. По бузите й непрестанно се стичаха сълзи. Той знаеше за любовта й към „Райзън Глори“. Толкова ли я мразеше, че да стигне до там, да я пропъди от дома й?!

Кит обичаше само три неща: Софрония, Елзбет и плантацията. Но лоши, безсърдечни хора, през целия й живот се опитваха да я откъснат от дома й. Това, което планираше да направи беше зло, но може би и тя беше такава. Иначе, защо толкова хора я мразеха така силно? Кейн, мащехата й, дори баща й не се бе погрижил достатъчно за нея, за да е защитена.

Зло. Зло. Зло.

Всеки плясък на керосина в тенекията, все едно я приканваше да се върне обратно. Но вместо да го слуша, тя се потапяше в отчаянието си. Око за око, зъб за зъб. Мечта за мечта.

Тъй като нямаше какво да се открадне от предачницата, вратите й не бяха заключени. Качи се на втория етаж. Свали долната си фуста, сложи я на пода и нареди около нея дървени стърготини. Външните стени бяха от тухли, но пожарът щеше да унищожи покрива и вътрешните прегради.

Зло. Зло. Зло.

Кит избърса сълзите си с ръкава на роклята и поля с керосин фустата и стърготини. Ридаейки от мъка, направи крачка назад, драсна клечката кибрит и я хвърли върху купа. Избухна пламък. Тя се запрепъва обратно към стълбите. Огромните езици на огъня вече лижеха дървените подпори. Това отмъщение щеше да я утешава, когато напуснеше плантацията.

Но собствената й постъпка предизвика в нея отвращение. Грозно и гадно. И доказваше само, че с нищо не е по-добра от Кейн. Бе също толкова бездушна, жестока, и способна да причинява болка.

Грабна един празен чувал и започна да удря по пламъците, но беше закъсняла. Огънят се разгаряше твърде бързо. Засипваше я дъжд от смъртоносни искри. Белите й дробове изгаряха.

Спъна се надолу по стълбата, жадна за глътка въздух. В самото й подножие падна.

Димни талази се виеха около нея. Подгъвът на муселинената й рокля започна да тлее. Загаси го с голи ръце и запълзя към вратата.

Голямата камбана в „Райзън Глори“ заби, точно когато Кит почувства първата глътка чист въздух. Едва стана от земята и с препъване се отправи към дърветата.



Мъжете успяха да потушат пожара преди предачницата да изгори напълно. Бяха унищожени само покривът и вторият етаж. Небето едва просветляваше, когато Кейн излезе и уморено се облегна на стената. Лицето му бе омазано със сажди, а дрехите му — обгорени и почернели от дима. В краката му лежеше това, което бе останало от тенекията с керосин.

Към него мълчаливо приближи Магнус, оглеждайки разрушенията.

— Имахме късмет — произнесе най-накрая. — Вчерашният дъжд е попречил на огъня да се разпространи бързо.

Кейн подритна тенекията с върха на ботуша си.

— Прав си. Трябваше ни още седмица, за да монтираме становете. Огънят щеше да унищожи и тях.

Магнус погледна надолу към тенекията.

— Кой мислиш, че го е направил?

— Не знам, но имам намерение да разбера — той погледна към разрушения покрив. — Аз не съм най-популярния човек в града и не съм изненадан, че някой е решил да ме саботира. Но защо чакаха толкова дълго?

— Трудно е да се каже.

— Не биха намерили по-добър начин да ми причинят болка. Абсолютно съм сигурен, че нямам достатъчно пари, за да я възстановя.

— Защо не се върнеш в къщата да си починеш? Може би нещата ще изглеждат по-добре на сутринта.

— Минута само. Искам още един път да огледам първия етаж. Ти върви.

Магнус стисна рамото на приятеля си и се отправи към дома си.

Двадесет минути по-късно, Кейн забеляза това, което търсеше. Застанал на колене в подножието на обгорялата стълба, той вдигна разтопено късче метал. Отначало не съобрази какво е. Зъбите се бяха разтопили, а тънкият филигран на върха се бе изкривил. Изведнъж жестока болка прониза сърцето му. Разбра какво държи в ръцете си.

Сребърен гребен. Един от онези, които често бе виждал в дивата плетеница от черни коси.

Болката в него се превърна в агония — когато я видя за последен път и двата гребена бяха в косата й.

Бушуващият ураган на емоциите го смаза. От всички мъже, точно той трябваше да знае, до какво води унищожаването на бариерите, които толкова старателно бе издигал!

При вида на разтопеното парче в ръката си, нещо нежно и крехко, като кристална сълза, се разби в душата му. На негово място отново се върнаха цинизмът, омразата и презрението към самия себе си. Какъв слабохарактерен и безмозъчен идиот беше само!

Кейн мушна гребена в джоба си и излезе. Лицето му се изкриви от смъртоносна злоба.

Беше си отмъстила. Сега бе негов ред.

Глава 14

Кейн дълго търси Кит. Намери я в ранния следобед. Беше се сгушила под един стар фургон, изоставен по време на войната в северния край на плантацията. Видя омазаните й в сажди лице и ръце, и изгорелия подгъв на роклята. Невероятно, тя спеше! Побутна я с върха на ботуша си.

Кит отвори очи. Слънцето светеше насреща й, затова видя само една огромна тъмна сянка надвесена над нея. Не й бе необходимо да види повече, за да разбере, кой е. Опита се да скочи на крака, но той бе настъпил полата й, приковавайки я към земята.

— Няма да мърдаш от мястото си.

Нещо падна до нея. Тя погледна надолу и видя разтопения сребърен гребен.

— Следващият път, когато решиш да изгориш нещо, не оставяй доказателства.

Стомахът й се разбунтува. С дрезгав шепот успя да проговори:

— Нека да ти обясня.

Това беше най-глупавото нещо, което можеше да каже! Как да му обясни? Той вече беше разбрал, при това много добре.

Кейн измести малко главата си, закри слънцето, което й пречеше да вижда и тогава тя трепна, съзряла очите му — твърди, студени и празни. За щастие, той се помръдна отново и слънцето пак я заслепи.

— Пърсел помогна ли ти?

— Не! Брандън никога не би направил нещо такова… — Брандън — не, но тя — да. Кит изтри с длан пресъхналите си устни и се опита пак да стане, но Кейн не отмести крака си. — Съжалявам — думите й бяха толкова неубедителни!

— Сигурен съм, че съжаляваш, задето огънят не погълна цялата плантация!

— Не! Само това — не! „Райзън Глори“ е целият ми живот! — трябваше да се опита да му обясни. — Плантацията е всичко, което някога съм искала. Аз… трябваше да се омъжа за Брандън, за да получа парите от попечителския фонд. С тях щях да си откупя „Райзън Глори“ от теб.

— И как ще ме накараш да я продам? С друг пожар ли?

— Не. Това, което се случи нощес… беше… — задъхваше се тя — Видях счетоводната книга и знам, че си на границата на разорението. Едно бедствие и ти си свършен. Исках да съм подготвена. Нямаше да те излъжа, щях да ти предложа добра цена за земята. А предачницата не ми е нужна.

— Значи, затова беше толкова решена да се омъжиш. Предполагам, че дори Пърсел не би се оженил заради пари.

— Не е така. Ние се харесваме. Просто…

Гласът й заглъхна. Каква полза имаше да лъже? Кейн беше прав.

Той отстъпи от полата й и отиде при Вандал. Не можеше да й причини нищо по-лошо, от това, което бе решил да направи. Отпращането й обратно в Ню Йорк, за нея бе равносилно на смърт.

Върна се обратно с манерка в ръка.

— Пий!

Тя я взе от него и я доближи до устните си. Водата беше топла и с вкус на метал, но пи, за да утоли жаждата си. Когато му върна манерката обратно, забеляза това, което висеше от пръстите му.

Дълъг, тънък шнур.

Преди да се опомни, той хвана китките й и ги уви с шнура.

— Байрън! Не го прави! — той завърза краищата към оста на стария фургон и без да проговори се върна обратно при коня си. — Спри! Какво правиш?

Кейн възседна жребеца, пришпори го и изчезна така внезапно, както се бе появил.



Следобедът се точеше с мъчителна мудност. Кейн не бе затегнал твърде много шнура около китките й, за да не се вреже в кожата й, но го бе направил достатъчно добре, за да не може да се освободи.

Позата беше толкова неудобна, че скоро раменете й се схванаха. Комарите бръмчаха около нея, стомахът й къркореше от глад, но при мисълта за храна й се повдигаше — прекалено голяма беше ненавистта й към самата себе си.

Кейн се завърна по залез и слезе от коня с ленива грация, която не би могла да я излъже. Беше се преоблякъл в чиста, бяла риза и светлобежови панталони, в пълен контраст с нейния мръсен външен вид. Извади нещо от дисагите и отиде при нея.

Погледна я и приседна на пети. С няколко ловки движения развърза шнура и я освободи. Тя безсилно се свлече до колелата на фургона.

Кейн отново й подхвърли манерката и развърза вързопа, който бе донесъл със себе си. Вътре имаше хляб, бучка сирене и парче шунка.

— Яж! — нареди й грубо той.

Кит поклати глава.

— Не съм гладна.

— Въпреки това.

Тялото й имаше по-належаща нужда, отколкото храненето.

— Трябва… да се усамотя.

Кейн извади тънка пура от джоба си и я запали. Пламъкът хвърли неравни кървавочервени отблясъци по лицето му. Кибритената клечка изгасна. Сега само нажежения край на цигарата осветяваше безжалостно стиснатите му устни.

Той кимна към един от храстите на шест крачки от тях.

— Там! И нито крачка повече!

Бе твърде близо за уединение, но тя бе загубила лукса на свободата, когато подпали дървените стърготини в предачницата.

Чувстваше краката си сковани. Изправи се с труд и се запрепъва към храстите.

Молеше се той да се отдръпне по-надалеч, но Кейн не помръдна. Към всичките й мъки се добави и унижението.

Когато свърши се върна обратно при фургона и яденето, което той бе донесъл. Седна и започна да се храни. Преглъщаше с труд всеки залък. Кейн не я препираше. Седеше облегнат на дървото, сякаш цялото време на света му принадлежеше.

Вече се бе стъмнило, когато Кит приключи с храненето. Единственото, което виждаше бе огромния му тъмен силует и горящия връх на пурата.