— Какво ти е? Мис Доли ми каза, че си болна, но когато я попитах какво ти е, тя започна да трепери като заек и се скри в спалнята си.

Кит лежеше на една страна, свила колене чак до гърдите си.

— Изчезвай!

— Няма, докато не ми кажеш какво ти е!

— Нищо ми няма — простена тя. — Утре ще съм добре. Само се махни!

— По дяволите, ако го направя! В къщата е тихо, като в погребален салон. Жена ми се е заключила в стаята си и никой не иска нищо да ми каже.

— Дойдоха ми женските дни — промърмори Кит, прекалено измъчена, за да се срамува. — Никога не е било толкова зле.

Кейн мълчаливо се обърна и излезе.

Бездушен простак! Кит притисна силно корема си и застена.

След по-малко от половин час, изненадана усети матракът до нея да потъва.

— Изпий това. Ще те накара да се почувстваш по-добре — Кейн повдигна раменете й и поднесе чаша към устните й.

Тя глътна малко и се закашля.

— Какво е това?

— Топъл чай с голяма доза ром. Много успокоява.

Вкусът беше неприятен, но бе по-лесно да го изпие, отколкото да започва спор. Когато той внимателно я положи обратно в леглото, главата й приятно се замая. До носа й стигна аромат на сапун и тя разбра, че се бе изкъпал, преди да се върне при нея. Жестът му я трогна.

Кейн дръпна отгоре й чаршаф. Под него беше облечена с обикновена памучна риза останала от дните й в пансиона и чифт скъпи дълги гащи с воланчета. Както винаги имаше несъответствие в облеклото си.

— Затвори очи и остави рома да си свърши работата — прошепна й той.

Действително, клепачите й изведнъж станаха прекалено тежки, за да ги държи отворени. Когато ги затвори, той докосна гърба й и започна да го масажира. Ръцете му леко се придвижваха нагоре по гръбнака, после обратно надолу. Тя почти почувства момента, когато вдигна камизолата и докосна голата й кожа. Докато се унасяше, разбра, че неговите докосвания потушиха режещата болка.

На сутринта, Кит откри на нощното си шкафче голям букет маргаритки, натопен в чаша с вода.

Глава 17

Лятото премина в есен и атмосфера на напрегнато очакване надвисна над дома и неговите обитатели. Реколтата от памук бе прибрана и скоро предачните станове щяха да заработят.

Софрония стана непоносима — беше раздразнителна, крещеше на всеки и никой не можеше да й угоди. Само факта, че Кит не споделяше леглото с Кейн й носеше някакво удовлетворение. Не, че искаше Кейн за себе си, отдавна се бе примирила с мисълта, че не може да го има. Просто чувстваше, че докато приятелката й се държи на разстояние от съпруга си, няма да се сблъска с ужасната истина, че порядъчна жена като Кит и като самата нея, може да получи удоволствие в леглото на мъжа си. Защото, ако това бе възможно, всичките й изстрадани мисли за това, кое е важно в живота и кое — не, губеха смисъла си.

Софрония знаеше, че времето й изтича. Джеймс Спенс я притискаше да вземе решение. Бе й предложил да му стане любовница и да се премести в малка уютна къща в Чарлстън, по-далеч от злите езици. Софрония, която никога не бе мързелувала, сега се хващаше, че стои продължително до прозореца, загледана в дома на надзирателя.

Магнус също чакаше. Той усещаше, че на Софрония й предстои да премине през някакъв повратен момент от живота й. Бе готов да понесе удара. Но колко дълго още можеше да изтърпи? И как щеше да успее да живее в мир със себе си, ако тя го оставеше заради Джеймс Спенс и модерния му червен кабриолет, фосфатната мина и бялата му, като корем на риба, кожа?

Кейн имаше други, макар и подобни на неговите, проблеми. Сега, когато реколтата бе прибрана и становете започнеха да работят, вече нямаше да има причина по цял ден да превива гръб. А му беше необходима тежка, изнурителна работа, за да усмири потребностите на тялото си. Никога, още от ранните си младежки години, не бе оставал толкова дълго време без жена.

Вечер, когато се прибираше в къщи, не можеше да разбере дали жена му несъзнателно или умишлено го довеждаше до лудост. Всеки път, когато сядаше на масата за вечеря, тя ухаеше на жасмин. Прическата й винаги съответстваше на настроението й. Понякога косите й бяха вдигнати високо и малки къдрици обримчваха лицето й, като пухкави черни пера. Друг път я сресваше в строг испански стил, който подхождаше на много малко жени — разделяше косите си на прав път и ги стягаше на тила си на кок, който толкова много му се искаше да разпусне. Във всеки случай не можеше да свали поглед от нея. Жестока ирония! Никога не бе оставал верен, на която и да е жена, за разлика от сега, и страдаше по тази, която сам си бе забранил да люби…

Кит бе също толкова нещастна, колкото и Кейн. Тялото й, събудено за страстта, не искаше да се укроти. Измъчваха я странни еротични фантазии. Бе намерила книгата „Стръкчета трева“ на Уолт Уитман, която някога й бе подарил Кейн. Тогава смелите стихове я смущаваха. Сега — сякаш разголваха душата й. Никога не бе чела такава поезия, изпълваща мислите с образи, които възпламеняваха тялото й.

„Любовни помисли и сокове на любовта,

любовни аромати и отдаване на любовта,

Любовници изпаднали в екстаз от изтощение.

Ръце и длани в плен на любовта,

и устни от любов, фалическият прът на Любовта,

Гърди притиснати и слели се с любов…“

Умираше за ласките на Кейн. Денем дълго лежеше във ваната, а вечер обличаше най-съблазнителните си тоалети. Не след дълго роклите й станаха твърде предизвикателни. Увеличаваше деколтетата и махаше копчета от корсетите, така дрехите й вече откриваха повече от половината й гръд. Носеше ярки мъниста, замени колана на светложълтата сутрешна рокля с червено-синя тафтена лента. Обуваше яркорозови чехли с оранжева рокля, на която в ръкавите бе вплела светложълти панделки. Кит бе скандална. Бе омагьосваща. Софрония ехидно й се подиграваше, че прилича на паун, който разперва опашката си, за да привлече своя партньор.

Но Кейн изглежда нищо не забелязваше.



Три месеца след сватбата, в един дъждовен понеделник, на гости им дойде Вероника Гембл. Кит току-що бе слязла от тавана, където в прашния безпорядък бе търсила изгубения по време на войната, китайски чаен сервиз. Така че отново се представи пред красивата жена в най-неугледния си вид.

Освен размяната на няколко учтиви думи, когато се срещнеха в града или църквата, Кит не бе посещавала или разговаряла с Вероника, след онази катастрофална вечер. Само й бе изпратила бележка с учтива благодарност за красиво облечения в телешка кожа екземпляр на „Мадам Бовари“, който бе крайно неподходящ сватбен подарък от мисис Гембл. Кит жадно бе погълнала всяка дума от книгата. Все още не бе наясно с отношението си към тази жена. Вероника я очароваше, но в същото време Кит се плашеше от нейната самоувереност и от студената й красота.

Докато Луси сервираше на масата чаши с ледена лимонада и чиния със сандвичи, Кит тъжно сравняваше красиво ушития костюм в пясъчен цвят на гостенката, със собствената си мръсна и измачкана памучна рокля. Никак не бе странно, че съпругът й намираше явно удоволствие в компанията на Вероника. Затова често си задаваше въпроса, дали всичките им срещи бяха на публични места. Мисълта, че може да се срещат тайно, предизвикваше болка в сърцето й.

— Е, как намирате семейния живот? — попита Вероника, след разменените любезности. През това време Кит бе изяла четири сандвича, а гостенката само един.

— В сравнение с какво?

Смехът на Вероника, като сребърен звън се разнесе из стаята.

— Вие без съмнение сте най-интересната жена в този невероятно скучен и досаден окръг.

— Щом не ви харесва, защо сте останала тук?

Вероника се заигра с брошката си.

— Дойдох тук, за да лекувам душата си. Вие сте млада и разбирам, че ви звучи мелодраматично, но моят съпруг ми беше много скъп и все още не мога да се примиря със смъртта му. В крайна сметка обаче, намирам скуката за също толкова голям враг, колкото скръбта. Когато човек свикне с компанията на такъв очарователен мъж, след това не е лесно да живее сам.

Кит не знаеше как да отговори на това откровение, особено след като почувства нещо пресметливо зад думите. Впечатлението й незабавно се потвърди.

— Достатъчно! Не може да искате да прекарате целия следобед слушайки сълзливите оплаквания на една самотна вдовица, когато собствения ви съпружески живот е едва в началото. По-добре ми кажете, наслаждавате ли се на брака си?

— Свиквам, като всяка младоженка — внимателно отговори Кит.

— Колко сдържан и правилен отговор! Разочарована съм! Очаквах с обичайната ви прямота да ми кажете, че това не е моя работа, но съм сигурна, че преди да си тръгна ще го чуя. Ще ви призная, че дойдох да любопитствам за интимните подробности на най-интересната брачна двойка в околията.

— Наистина ли, мисис Гембл? — едва успя да попита Кит. — Не мога да си представя, защо бихте го направили.

— Хорските тайни правят живота забавен. И сега, аз открих една точно пред себе си — Вероника почука с овалния си нокът по бузата си. — Защо, питам се аз, такива привлекателни хора, не се разбират помежду си?

— Мисис Гембл, аз…

— Защо погледите им рядко се срещат, когато са сред хората? Защо никога не се докосват, както го правят любовниците?

— Наистина, аз не…

— Това разбира се е най-интересния от всички въпроси — наистина ли са любовници?

Кит се задъха от ярост, но Вероника махна лениво с ръка, да замълчи.

— Пощадете ме от драматизма и ме изслушайте до края! Може би ще разберете, каква услуга ви правя?

Благоразумието и любопитството водеха истинска война в душата на Кит.

— Добре — отрони тя накрая, колкото може по-равнодушно.

— Има нещо неестествено в тази двойка — продължи Вероника. — Мъжът има вид на изгладнял човек, което съгласете се е много странно за един младоженец. В същото време жената… Ах, жената! Тя е още по-интересна от мъжа! Наблюдава го, когато той не я гледа, опива се от тялото му по най-нескромния начин, гали го с поглед. И това е най-озадачаващото! Мъжът е хубав, жената е чувствена и все пак, аз съм убедена, че тези двамата не са любовници.

След като приключи, Вероника търпеливо зачака. Кит имаше чувството, че е гола. Беше унизително! И все пак…

— Вие сте дошли тук с определена цел, мисис Гембл. Бих искала да знам, каква е тя?

Вероника изглеждаше изненадана.

— Нима не е очевидно? Не може да сте толкова наивна, да не си давате сметка, че аз съм привлечена от мъжа ви — тя наклони глава. — Тук съм, за да ви предупредя откровено: ако се отказвате от него, аз ще направя всичко възможно, за да го имам.

Кит бе обхваната от странно спокойствие.

— Вие дойдохте днес до тук, за да ме предупредите, че възнамерявате да имате връзка със съпруга ми?

— Само, ако вие не го искате, мила моя — Вероника взе чашата с лимонада и деликатно отпи. — Каквото и да си мислите, аз изпитвам към вас искрена симпатия още от първата ни среща. Напомняте ми на самата мен, когато бях на вашата възраст, макар да умеех по-добре да прикривам чувствата си. И все пак, моята симпатия не е безгранична — за вашия брак ще бъде по-добре, ако аз споделям леглото на Кейн, а не някоя безсрамна уличница, която ще се постарае да ви раздели завинаги.

До този момент тя говореше небрежно, почти шеговито, но сега, очите й, искрящи като малки изумруди, се впиха в Кит.

— Повярвайте ми, мила моя, знам какво говоря. Поради някаква причина, която не мога да проумея, вие тласкате мъжа си в обятията на друга жена — и той няма да устои. Измяната му е само въпрос на време. И аз смятам да бъда тази жена.

Кит разбираше, че трябва да скочи и с негодувание да напусне стаята, но нещо в неподправената откровеност на Вероника Гембл не допускаше притворство. Тази жена знаеше отговорите на такива тайни, за които Кит нямаше и най-малката представа.

Успя да запази равнодушния израз на лицето си.

— Да предположим… просто заради разговора… че нещо от това, което казахте, е вярно. Да предположим, че… аз… не изпитвам интерес към моя съпруг. И да предположим отново, в името на разговора, че… мъжът ми… също няма интерес към мен — бузите й се зачервиха, но тя решително продължи. — Как според вас… бих могла… да го заинтересувам?

— Като го съблазните, разбира се!

Последва дълга, мъчителна тишина.

— И как — попита хладно Кит, — може да стане това?

Вероника помисли малко.

— Жената съблазнява мъжа, като следва своите инстинкти, без да се замисля, кое е прилично и кое — не. Пленителна рокля, съблазнителни маниери, желание да го изкушава, загатване картината на рая, който го очаква. Вие сте интелигентна жена, Кит, и съм уверена, че ако си поставите цел, ще намерите начин да я постигнете. Само запомнете едно: гордостта няма място в спалнята. Тази стая е посветена на даването, а не на задръжките. Разбирате ли ме?