Сюзън Филипс - Кой би повярвал

Софрония взе решението точно преди Коледа. Джеймс Спенс я срещна по пътя водещ за Ръдърфорд и й показа нотариалния акт за къщата, която бе купил на нейно име.

— Това е една хубава розова къщичка, мис Софрония, със смокиня пред предната веранда и решетка с увити по нея глицинии — на задната.

Тя взе документа, разгледа го внимателно и му каза, че е съгласна.

Сега се взираше през кухненския прозорец в мрачния дъждовен декемврийски ден към спящите полета на „Райзън Глори“ и си мислеше, че по-млада няма да стане. Беше на двадесет и четири, и занапред я чакаха дълги самотни години. Джеймс Спенс можеше да й даде всичко, за което бе мечтала до сега. Освен това се отнасяше учтиво с нея, и за бял мъж беше достатъчно красив. Той бе добър човек и щеше да я закриля. А за благодарност — тя щеше да се грижи за него. Задълженията й щяха да бъдат не по-различни от тези, които имаше сега… с тази разлика, че трябваше да спи с него.

Потръпна, после се укори — какво щеше да бъде по-различното?! Не беше девственица. Затова пък щеше да има дом в Чарлстън и най-накрая да бъде в безопасност. Освен това беше време да се махне от тук. Ако останеше още малко в плантацията, щеше да полудее между Магнус, майора и Кит.

Магнус непрекъснато я гледаше с меките си кафяви очи. Тя мразеше тъгата, която виждаше в тях. И често се хващаше, че мечтае за неделния следобед, когато я целуна в овощната градина. Не можеше да забрави тази целувка, колкото и да се стараеше. От тогава повече не я бе докоснал, дори и в нощта, когато Кит и майора се бяха оженили и тя спа в неговия дом. Защо не се махнеше по-далеч от нея и не я оставеше на мира?

Искаше всички да се махнат, дори Кит. Откакто се бе върнала в леглото на Кейн, тя сякаш бе обезумяла. Хвърляше се от едно нещо към друго, без да си остави време да помисли. Всяка сутрин, когато Софрония отиваше до кокошарника да събере яйцата, неизменно виждаше Кит яхнала Съблазън да препуска с такава бързина, сякаш я гонеха дяволите. Караше го да прескача твърде високи и опасни препятствия, докато и двамата стигнеха предела на силите си. Яздеше дори в дъжд и студ, сякаш се боеше, че през нощта, когато двамата с майора се затворят в спалнята, земята ще изчезне.

През деня въздуха между тях трептеше от напрежение. Софрония можеше да се закълне, че Кит със седмици не бе казала вежлива дума на майора, а когато той заговореше жена си, от тона му, всичко около него се вледеняваше. Но поне се опита да поправи отношенията между тях. Дори се отказа от решението си да прокара път до предачницата през земята в източния край на плантацията, върху която растяха само храсти. Всички, освен Кит, разбираха, че този път ще спести време и усилия за извозване на памука от полята до предачницата.

Тази сутрин Софрония се притесни, че ще се стигне до бой. Майорът често бе предупреждавал Кит да престане с безумната езда на Съблазън. Но тъй като те не подействаха, накрая взе крайни мерки — забрани й изрично да язди жребеца. Кит го обсипа с ругатни и го заплаши с няколко неща, които една порядъчна жена, дори не би трябвало да знае, още по-малко да ги споменава. Но той стоеше като статуя, без да каже дума и я гледаше с такова каменно студено изражение, че по гърба на Софрония плъзнаха ледени тръпки.

Но независимо колко лоши бяха нещата помежду им денем, настъпеше ли вечерта, вратата на голямата спалня се затваряше и не се отваряше до сутринта.

Взряна през прозореца, Софрония видя Кит, облечена в проклетите си панталони, да се връща от разходка. Стомахът й се стегна от ужас. Не можеше да отлага повече. Чантата й бе готова, а мистър Спенс щеше да я чака след по-малко от час в края на алеята.

Не беше казала на никого за плановете си и се чудеше дали Магнус подозира нещо. Сутринта, когато бе дошъл в кухнята на закуска я бе погледнал много странно. Понякога имаше усещането, че той чете мислите й.

Добре, че днес бе отишъл в Ръдърфорд и нямаше да бъде тук, когато тя си тръгнеше. Но някаква част от нея желаеше да хвърли последен поглед на милото му, красиво лице.

Софрония закачи престилката до мивката, както правеше това още от детството си и тръгна да обиколи къщата за последен път. Предната врата се отвори и заедно с потока студен въздух, вътре нахълта Кит.

— Днес вятъра направо хапе! Отивам да направя чаудер17 за вечеря.

Софрония забрави, че тези неща не бяха вече нейна отговорност.

— Вече е почти пет часа — скара й се тя. — Щом искаш супа, трябваше да ми кажеш по-рано. Патси вече сготви хубав пилаф с бамя.

Кит съблече вълненото си яке и раздразнено го хвърли на перилата.

— Сигурна съм, че тя няма да има нищо против, ако добавя още едно блюдо към менюто — и тръгна нагоре по стълбите.

— Хората в този дом ще ти бъдат много благодарни, ако им се усмихнеш поне веднъж.

Кит се спря и погледна надолу към Софрония.

— Какво трябва да означава това?

— Това означава, че си намръщена от няколко месеца и започна да става заразно. Заради тебе се разкрещях на Патси.

Софрония не за първи път я порицаваше за нейното поведение, но днес Кит нямаше сили да се защитава. Чувстваше се нервна и апатична, не точно болна, но и не съвсем добре. Уморено въздъхна.

— Ако Патси не иска чаудер в менюто тази вечер, ще го направя утре.

— Ще трябва сама да й кажеш.

— Защо?

— Защото няма да бъда тук.

— Така ли? Къде отиваш?

Софрония се поколеба. Кит й бе задала въпроса толкова невинно.

— Да отидем да седнем за няколко минути в стаята. Трябва да поговорим.

Кит я погледна с любопитство, след това я последва по коридора. Когато влязоха вътре, тя седна на дивана.

— Случило ли се е нещо?

Софрония остана права.

— Аз… заминавам за Чарлстън.

— Трябваше да ми кажеш по-рано. Имам някои неща за пазаруване. Бих могла да дойда с теб.

— Не, няма да ходя по магазините — Софрония стисна ръце пред себе си. — Аз… отивам си завинаги. Няма да се върна повече в „Райзън Глори“.

Кит се втренчи неразбиращо в нея.

— Няма да се връщаш? Разбира се, че ще се върнеш. Ти живееш тук!

— Джеймс Спенс ми купи къща.

Кит смръщи чело.

— Защо го е направил? Негова икономка ли ще ставаш? Софрония, как можа дори да си помислиш да ни оставиш?

Софрония поклати глава.

— Няма да му бъда икономка. Ще му стана любовница.

Кит сграбчи облегалката на дивана.

— Не ти вярвам. Ти никога не би направила нещо толкова ужасно.

Софрония рязко повдигна брадичка.

— Да не си посмяла да ме съдиш!

— Но това е ужасно! Това, което казваш, е грях! Как можеш дори да си го помислиш?

— Всеки постъпва така, както сметне за необходимо — упорито отвърна икономката.

— Не е нужно да го правиш!

— Лесно ти е да го кажеш! Никога ли не ти е идвало на ум, че и аз мога да искам същите неща, като теб — дом, красиви дрехи, да се събудя сутрин и да зная, че никой няма да ме нарани?

— Но кой ще те нарани? Войната свърши преди три години. И никой не те е притеснявал от тогава.

— Защото всички мислеха, че споделям леглото на твоя мъж — щом видя острия поглед на Кит, побърза да добави: — Не, нямаше нищо такова. Но освен Магнус, никой друг не знае — ясно очертаните й устни се изкривиха в горчива усмивка. — Сега, след като ти се омъжи, всичко се промени. Рано или късно, някой ще реши, че съм лесна плячка. Винаги става така с черните жени, които нямат бял покровител. Не мога да продължавам да живея по този начин.

— А какво ще кажеш за Магнус? — запротестира Кит. — Той е добър човек. Всеки, който има очи, вижда, че той те обича. Можеш да се преструваш, колкото си искаш, но аз знам, че и ти изпитваш нежни чувства към него. Защо го измъчваш така?

Софрония стисна устни в права, упорита линия.

— Аз съм длъжна да се погрижа за себе си.

Кит скочи от дивана.

— Не мога да разбера, какво му е хубавото да те покровителства бял мъж? Когато ти беше робиня, нали баща ми трябваше да се грижи за теб, и виж какво стана. Може би мистър Спенс няма да бъде в състояние да те защити по-добре от баща ми. Може би и той ще извръща глава на другата страна, както правеше татко. Помисли ли за това, Софрония?

— Баща ти никога не се опита да ме защити! — извика Софрония. — Никога, разбираш ли? Мислиш, че не виждаше какво става ли? Именно той ме предлагаше на приятелите си за през нощта!

Кит почувства пронизваща болка в стомаха си.

Сега, когато истината излезе наяве, Софрония не можеше да се спре.

— Понякога ги караше да хвърлят зарове за мен. Друг път си устройваха надбягване с коне. Наградата винаги бях аз.

Кит се спусна към Софрония и я прегърна.

— Съжалявам! О, много, много съжалявам!

Но гърбът на Софрония, остана напрегнат и неподатлив, под дланите на Кит. Тя я погали, изтри сълзите, промърмори извинения, че не е успяла да й помогне и се постара да намери аргументи, които да я убедят да не напуска дома, единственият, който някога бе имала.

— Не позволявай на случилото се, да съсипе остатъка от живота ти. Ти си млада. Много от робините…

— Не ми говори за робините! — Софрония се дръпна рязко от ръцете й със свирепо изражение. — Не смей да ми говориш за робините! Ти не знаеш нищо за тях! — пое си дълбоко въздух, сякаш се задушаваше. — Той беше и мой баща!

Кит замръзна. После бавно поклати глава.

— Не! Това не е истина! Лъжеш ме! Дори той не би допуснал да се гаврят със собствената му дъщеря! Бъди проклета за лъжата, която изрече!

Софрония не трепна.

— Аз съм му дъщеря, също както и ти. Взел е майка ми, когато е била само на тринадесет и я държал в тази къща, под носа на майка ти. Държал я тук, докато не разбрал, че е бременна. След това я изхвърлил обратно в робските бараки, като непотребен боклук. В началото, когато приятелите му се въртяха около мен, си мислех, че може би е забравил чия дъщеря съм. Но той не беше забравил. Просто не му придаваше никакво значение. Кръвта нямаше никакво значение, защото за него аз не бях човек. Бях собственост. Още една негърка.

Лицето на Кит бе станало бяло, като тебешир. Не можеше да помръдне. Не можеше да говори.

Сега, когато най-накрая беше издала тайната си, Софрония се успокои.

— Радвам се, че майка ми почина преди всичко да започне. Тя беше силна жена, но ако бе видяла, какво се случва с мен, щеше да се пречупи — Софрония протегна ръка и докосна Кит по бузата. — Ние сме сестри, Кит — каза й тихо. — Нима никога не си го почувствала? Нима не си усетила връзката между нас, толкова силна, че никой не може да ни раздели? Още от самото начало сме заедно. Майка ти умря след раждането ти, и те дадоха на моята майка да се грижи за теб. Но тя не искаше да те докосва, заради това, което й се бе случило. Така че аз поех грижите за теб още от самото начало. Едно дете отглеждаше друго. Спомням си как те люлеех в скута си, когато бях на не повече от четири или пет. През деня, докато работех в кухнята, ти беше до мен, а вечер играех с теб вместо с кукла. Тогава мама умря и освен теб, не ми остана никой друг. Ето защо никога не напуснах „Райзън Глори“, дори когато ти замина за Ню Йорк. Трябваше да се уверя, че всичко с теб е наред. Но когато се върна обратно, беше станала друг човек — част от света, към който никога нямаше да принадлежа. Ревнувах и завиждах, но освен това се и боях. Прости ми, Кит, за това, което се готвя да направя, но ти си имаш вече своето място в живота, и сега настъпи време, и аз да намеря моето — прегърна бързо Кит и излезе от стаята.

Не след дълго, Кейн я намери там — тя все още стоеше в центъра на стаята — натегната, като струна, със стиснати юмруци.

— Къде по дяволите са всички… Кит? Какво е станало?

В момента, в който застана до нея, тя се почувства, като излязла от транс. Притисна се към него и се задави от ридания. Той я взе в обятията си и я заведе до дивана.

— Кажи ми какво се е случило?

В неговите ръце, Кит се почувства много добре. Никога не я бе държал така покровителствено, без следа от страст. Тя заплака.

— Софрония ни напуска. Отива в Чарлстън… за да… да стане любовница на Джеймс Спенс.

Кейн изруга тихо.

— Магнус знае ли?