Кит дръпна ударника и регулира целта си. Този път уцели в тухлената стена точно под картата. Не лош изстрел, макар и не в целта, но тълпата го призна с аплодисменти.

Главата й бе замаяна, но тя се концентрира в малката черна фигурка в центъра на картата. Бе правила подобни изстрели десетки пъти. Необходимо й бе спокойствие. Бавно натисна спусъка.

Изстрелът бе почти перфектен, ударът беше съвсем близо до центъра.

В поздравленията на южняците се усещаше безпокойство. Нито един от мъжете не бе виждал жена да стреля така. Някак си не беше нормално. Жените трябваше да бъдат защитавани. А тази се справяше сама.

Кейн зае място и вдигна револвера си. Тълпата стихна отново. Само морският бриз в листата на маслините смущаваше спокойствието на нощта.

Прогърмя изстрел. Куршумът удари тухлената стена в ляво от целта. Кейн коригира мерника си и стреля отново. Този път улучи горния ръб на картата.

Кит затаи дъх, молейки се третият му изстрел да попадне в целта, като съжали, но със закъснение, че му бе наложила този двубой.

Кейн стреля. Към небето излетя облаче дим и черната пика в центъра на картата изчезна. Последният изстрел я беше пробил.

Зрителите сякаш обезумяха. Дори южняците, временно забравили озлоблението, се радваха, че природният закон на мъжкото превъзходство за пореден път бе потвърден. Наобиколиха Кейн, за да го поздравят.

— Перфектен изстрел, мистър Кейн!

— Привилегия е да бъдеш свидетел на такова изкуство!

— Изумително, макар че да се състезаваш с жена, не е същото като да се изправиш срещу истински съперник!

Поздравленията на мъжете пронизваха слуха му. Докато го потупваха по гърба, той гледаше над главите им самотно стоящата в страни Кит, с револвер сгушен в меките гънки на полата й.

Един от северняците бутна пура в ръката му.

— Тази ваша жена е много добра, но след всичко, което се случи, аз, както и преди твърдя, че стрелбата е мъжка работа.

— Вие сте съвсем прав — съгласи се друг. — Никога не съм се съмнявал, че един мъж може да победи жена.

Но Кейн не изпитваше нищо друго, освен презрение към тези хора, които смееха така покровителствено да обсъждат уменията на Кит. Той бутна обратно пурата и свирепо изгледа мъжете.

— Глупаци! Ако тя не беше пила шампанско, не бих имал никакъв шанс срещу нея. И кълна се в Бога — всички вие — също! — обърна се и закрачи през градината, оставяйки мъжете да зяпат от удивление след него.

Кит бе смаяна от защитата му. Тикна в ръцете на Вероника оръжието, вдигна полите на роклята си и затича подире му.

Настигна го в спалнята. Краткото й щастие избледня, като го видя да хвърля дрехи в една чанта, поставена върху леглото.

— Какво правиш? — попита задъхано.

Той не си направи труда да погледне към нея.

— Прибирам се в „Райзън Глори“.

— Но защо?

— Ще ти изпратя обратно екипажа вдругиден — обясни, без да отговаря на въпроса й. — Дотогава ще съм се махнал от там.

— Какво искаш да кажеш? Къде отиваш?

Както и преди, не я погледна, хвърли риза в чантата и бавно й отвърна:

— Напускам те.

Тя промърмори нещо в знак на протест.

— По-добре да си тръгна сега, докато все още не съм паднал в собствените си очи. Но не се притеснявай. Най-напред ще се видя с адвоката си, и ще ти прехвърля собствеността върху „Райзън Глори“. Така няма да се притесняваш, че скъпоценната ти плантация, ще ти бъде отнета отново.

Сърцето на Кит блъскаше в гърдите й, като крилата на птица хваната в капан.

— Не ти вярвам. Не можеш просто да си тръгнеш. Какво ще стане с предачницата?

— Сега с нея може да се справи и дете. А може и да я продам. Вече имам предложение — той взе набор от четки от бюрото и ги хвърли при останалите неща в чантата. — Уморих се да се боря с теб, Кит. Сега имаш поле за действие.

— Но, аз не искам да си отиваш! — думите изскочиха спонтанно от устата й, но бяха верни и тя не пожела да ги върне обратно.

Най-накрая той я погледна. Устните му се извиха в насмешка.

— Изненадан съм! Ти се опитваш да се отървеш от мен по всякакъв начин, още откакто беше на осемнадесет.

— Но това е съвсем различно. „Райзън Глори“…

Кейн удари с длан по дървената табла на старинния креват с такава сила, че той завибрира.

— Не искам да чувам за „Райзън Глори“! Никога повече не искам да чувам това име! Дяволите да го вземат, Кит, това е просто памукова плантация! Не е светиня!

— Ти не разбираш! Никога не си го разбирал! „Райзън Глори“ е всичко, което някога съм имала!

— Да, заявявала си ми го, и то неведнъж — тихо отвърна той. — Може би сега трябва да се опиташ да разбереш как стоят нещата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Кит и се хвана за колоната на леглото за подкрепа.

— Искам да кажа, че не умееш да даваш. Също, като майка ми. Взимаш от мъжа всичко, докато го изсушиш. Но да бъда проклет, ако свърша като баща ми! Ето, затова те напускам.

— Между мен и Розмари няма нищо общо! Ти просто не можеш да приемеш факта, че не ти позволявам да властваш над мен!

— Никога не съм желал да властвам над теб! — въздъхна Кейн. — И не съм искал да те притежавам, независимо колко пъти съм го казвал. Ако имах нужда от жена, която мога да тъпча в краката си, щях да се оженя много отдавна. Никога не съм искал да играеш по моята свирка, Кит. Но, по дяволите, ако играя по твоята… — той затвори чантата и започна да стяга кожените й ремъци. — Когато се оженихме… след онази, първата нощ… си въобразих, че между нас всичко ще бъде наред. След това започнаха неприятностите и реших, че съм бил глупак. Но когато дойде при мен, само в черната си нощница, изглеждаше толкова изплашена и изпълнена с решителност да постигнеш своето, че забравих всички глупости и ти позволих да се промъкнеш отново под кожата ми.

Той остави чантата и се изправи. За момент се загледа в Кит, след това приближи към нея. Очите му бяха пълни с болка, която я прониза, сякаш беше нейна собствена. И стана нейна болка.

Кейн я докосна по бузата.

— Когато правехме любов — каза дрезгаво, — веднага ставахме едно цяло. Ти никога не беше сдържана. Отдаваше ми твоята страст, нежност и сладост. Но през другото време, нямаше нищо — между нас нямаше нито доверие, нито разбирателство… затова и всичко завършва така — той погали леко с пръст пресъхналите й устни и прошепна тихо: — Понякога, когато бях вътре в теб, исках да използвам тялото си, за да те нараня. И се ненавиждах за това — той отпусна ръка. — Напоследък често се събуждах облян в студена пот, страхувайки се, че някой ден наистина ще ти причиня болка. Тази вечер, когато те видях в тази рокля и наблюдавах как флиртуваше с другите мъже, най-накрая осъзнах, че е време да се махна. Не можем да живеем заедно. Започнахме лошо. И никога не сме имали шанс.

Кит се вкопчи в ръката му и го погледна през мъглата на сълзите си.

— Не си отивай! Още не е късно! Ако и двамата опитаме…

Кейн поклати глава.

— В мен не остана нищо, Кит! Аз съм целия в рани. И в душата, и в сърцето.

Наведе се, притисна устни към челото й, взе чантата и напусна стаята.



Верен на думите си, Кейн си бе отишъл, когато Кит се прибра в „Райзън Глори“. Следващите месеци тя се движеше като сомнамбул из къщата. Загуби представа за времето, забравяше да яде, често се заключваше в спалнята, която бе споделяла със съпруга си. В първите дни я посети млад адвокат с приятно лице и скромни маниери, който донесе купчина документи — акт за собственост върху плантацията на нейно име, и разрешение да контролира попечителския си фонд. Вече имаше всичко, което винаги бе желала, но беше по-нещастна от всякога.

Той подарява книгите и конете си, преди да се привърже прекалено много към тях…

Адвокатът й обясни, че парите от фонда, взети от Кейн за ремонт на предачницата след пожара, са напълно възстановени. Тя го слушаше внимателно, но всичко й беше безразлично.

Отпращаше Магнус винаги, когато идваше при нея за разпореждания. Пренебрегваше опитите на Софрония да я накара да се храни. Оглуша за непрекъснатото мърморене на мис Доли.

Един мрачен следобед в края на февруари, докато седеше в спалнята и се преструваше, че чете, Луси й съобщи, че Вероника Гембл я чака долу във всекидневната.

— Кажи й, че не се чувствам добре.

Но се оказа, че не е така лесно да се отърве от Вероника. Тя се промъкна покрай слугинята, изкачи стъпалата и нахълта в спалнята, без да чука. Поглеждайки бледото лице и разрошената коса на Кит, гостенката поклати презрително глава.

— Съвършено в духа на лорд Байрон — язвително каза тя. — Девата вехне, като прекършена роза и с всеки следващ ден става все по-прозрачна. Отказва да се храни и се крие от хората. И какво си мислите, че ще постигнете?

— Искам да бъда оставена на мира!

Вместо отговор, Вероника свали елегантната си кадифена пелерина и я хвърли на леглото.

— Ако не искате да се грижите за себе си, то поне можете да помислите за детето, което носите.

Кит рязко вдигна глава.

— От къде знаете?

— Миналата седмица срещнах в града Софрония. Тя ми разказа всичко и аз реших да дойда, и да видя с очите си.

— Софрония не знае! Никой не знае!

— Нима си въобразявате, че толкова важно нещо може да остане незабелязано от Софрония?

— Тя не е трябвало да говори за това.

— Не сте казали на Байрън за детето, нали?

Кит събра цялото си достойнство и рече:

— Ако благоволите да слезете в дневната, ще поръчам да ни донесат чай.

Но Вероника упорито вървеше към целта.

— Разбира се, че не сте му казали. Вие сте твърде горда.

Силите я напуснаха и Кит рухна на стола.

— Не е от гордост. Просто не съобразих. Странно, нали? Бях толкова зашеметена от факта, че ме напуска, че забравих да му кажа.

Гостенката отиде до прозореца, издърпа завесата и се загледа навън.

— Мисля, че не бързате много да станете жена. Отдава ви се прекалено трудно. Между впрочем, вероятно, като на всяка от нас. На мъжете им е по-лесно да станат възрастни — може би защото правилата при тях са по-прости. Те проявяват чудеса от храброст на бойното поле, или доказват, че са достигнали зрялост, като печелят прехраната си чрез физически или умствен труд. При жените е много по-сложно. За нас няма определени правила. Кога се превръщаме в жени? Когато правим за първи път любов с мъж? Ако е така, защо го наричат загуба на девствеността? Означава ли думата „загуба“, че преди това ни е било по-добре и спокойно? Ненавиждам мисълта, че ставаме жени единствено след чисто физически акт, зависещ от мъжа! Не, мисля, че зрелостта при нас настъпва в този момент, в който осъзнаем, кои са най-важните неща в живота ни. Когато се научим да вземаме и даваме с открито, любящо сърце.

Всяка от изречените думи попиваше дълбоко в сърцето на Кит.

— Скъпа моя, — каза тихо Вероника, приближи към леглото и взе наметалото си, — крайно време е да пристъпите прага, зад който започва истинската женственост. Някои неща в живота ни са преходни, други — вечни. Никога няма да намерите покой, докато не ги определите за себе си.

Казвайки тези думи, тя изчезна толкова бързо, както се беше появила. И остави на Кит храна за размисъл. Тя чу как каретата потегли по чакъла, след което грабна жакета на костюма за езда и го облече върху измачканата си рокля. Измъкна се от къщата и се отправи към старата робска църква.

Вътре бе мрачно и хладно. Седна на една от грубите дървени пейки и се замисли върху това, което й бе казала Вероника.

Мишка драскаше в единия ъгъл. Отвън по стъклото стържеше клон.

Спомни си болката изписана върху лицето на Кейн, когато се прощаваше с нея. Сърцето й заби учестено.

Независимо от яростните й опити да отрича, независимо и от тежката борба, която водеше, тя се беше влюбила в Кейн. Тази любов е била записана в Книгата на съдбата, много преди онази юлска нощ, когато той я свали от оградата, хващайки я за дъното на панталоните. Всичко в живота й, от деня на нейното раждане, я беше подготвяло за него, точно както той се беше подготвял за нея. Кейн беше нейната половинка.

Тя се беше влюбила в него, въпреки всички спорове и скандали, въпреки своето упорство и неговото високомерие, беше се влюбила в тези внезапно изненадващи моменти, когато и двамата разбираха, че гледат на света с еднакви очи. Беше се влюбила в тези тайнствени, вълшебни часове на нощта, когато той проникваше в нея. Изпълваше я. И създаде нов, скъпоценен живот в утробата й.

Как би искала всичко да се повтори отново! Ех, само ако всеки път, когато той бе нежен към нея, тя беше отваряла обятия и му бе дарявала същата нежност! Сега си беше отишъл, без да чуе признанието й в любов. Но и той нищо не бе казал. Може би, защото чувствата му не бяха толкова дълбоки, колкото нейните.