— Извинявам се за молбата си, да се видим в такъв кратък срок, но този въпрос се отлага достатъчно дълго. И да добавя, че не е по моя вина. Самият аз научих вчера за него. Уверявам ви, че никой служител, свързан с тази кантора, не би допуснал грешка за нещо толкова важно, особено когато се отнася за човек, на когото всички ние дължим толкова много. Вашата смелост по времето на…

— В писмото ви се казваше само, че искате да говорите с мен по въпрос от голямо значение — прекъсна го безцеремонно Кейн. Мразеше, когато хората го превъзнасяха за бойните му заслуги и развяваха като знаме това, което бе направил.

Удуърд старателно закрепи металните рамки на очилата, зад ушите си.

— Вие сте син на Розмари Симпсън Кейн, по-късно Розмари Уестън?

Едно от неоценимите качества на Кейн, като покер-играч, беше умението му да владее чувствата си, но в този момент, едва удържа огорчението и гнева си.

— Не знаех, че се е омъжила повторно, но да, това е името на майка ми.

— Искате да кажеше беше — Удуърд погледна книжата пред себе си.

— Значи е мъртва? — Кейн не почувства нищо.

Пълните бузи на адвоката се затресоха от възмущение.

— Извинете, предположих, че знаете. Жената се е споминала преди близо четири месеца. Простете ми, че ви поднесох новината така внезапно.

— Не си правете труда да ми се извинявате. Не съм виждал майка си, откакто станах на десет. Нейната смърт не означава нищо за мен.

Удуърд разбърка листите пред себе си, защото не знаеше как да отговори на човек, който така студено реагираше на смъртта на майка си.

— Аз… ъъъ… има писмо от чарлстънския адвокат У.Д. Ритер, който представлява интересите на майка ви — той прочисти гърлото си. — Мистър Ритер ме помоли да се свържа с вас, за да бъдете уведомен за условията на нейното завещание.

— Не ме интересува.

— Добре, но на ваше място не бих твърдял това с такава увереност. Преди десет години майка ви се е омъжила за човек на име Гари Уестън — собственик на „Райзън Глори“, памучна плантация, недалеч от Чарлстън. Когато е бил убит в Шайло, плантацията е станала собственост на майка ви. Преди четири месеца, тя е починала от инфлуенца и е оставила имота на вас.

Кейн не издаде изненадата си.

— Не съм виждал майка си шестнадесет години. Защо ще го прави?

— Мистър Ритер ми е пратил писмо, което тя е написала преди смъртта си. Може би в него обяснява мотивите си.

Удуърд извади от папката пред себе си, запечатан плик и му го подаде. Без да го погледне, Кейн го пусна в джоба на палтото си.

— Какво знаете за плантацията?

— Очевидно е била доста просперираща, но войната взе своите жертви. С работа и търпение, може да бъде възстановена. За съжаление, в настоящото завещание не се споменава нищо за пари. Освен това, има и още едно обстоятелство. Става въпрос за дъщерята на Уестън, Катрин Луиз.

Този път, Кейн не скри изненадата си.

— Искате да ми кажете, че имам сестра?

— Не, не. Тя ви е доведена сестра. Не сте свързани кръвно. Дете е на Уестън от предишния му брак. Това, обаче ви засяга.

— Не мога да си представя, защо?

— Нейната баба й е оставила доста пари, за щастие вложени в банка в Северните щати. Петнадесет хиляди долара, за да бъдем точни, в доверителен фонд, който тя ще получи на двадесет и третия си рожден ден или когато се омъжи, в зависимост от това, кое събитие настъпи първо. Вие сте назначен за разпоредител на този фонд и за неин настойник.

— Настойник? — избухна Кейн и скочи от креслото.

Удуърд се сви в стола си.

— Майка ви просто не е имала друг изход. Момичето е едва осемнадесетгодишно, има значителна сума пари и няма други роднини.

Кейн се наведе напред, над блестящата махагонова повърхност на бюрото.

— Няма да поема отговорност за осемнадесетгодишно момиче, или за разорена памучна плантация!

Гласът на адвоката се повиши с една степен.

— Това си е ваша работа, разбира се. Макар да съм съгласен, че е твърде необичайно светски човек като вас, да бъде настойник на младо момиче. И все пак, решението е ваше. Когато отидете в Чарлстън да огледате плантацията, може да поговорите с мистър Ритер и да му съобщите вашето решение.

— Няма да има никакво решение — отсече Кейн, категорично. — Не съм молил за това наследство и не го искам. Пишете на вашия мистър Ритер, и му кажете да си намери друг наивник.



Кейн се върна у дома в много мрачно настроение и то не се подобри от отсъствието на конярчето, което трябваше да поеме юздите и да отведе коня.

— Кит? Къде си, по дяволите? — трябваше да извика два пъти, преди момчето да се появи. — Дявол да го вземе! Ако искаш да работиш за мен, това означава да бъдеш тук, когато имам нужда от теб. Само посмей още един път, да ме накараш да те чакам!

— А, добър ден и на вас също! — изръмжа Кит.

Подминал дързостта, Кейн скочи от каретата и закрачи през двора към къщи. Когато влезе вътре, отиде направо в библиотеката и си наля чаша уиски. Пресуши я на един дъх, измъкна от джоба си писмото, което Удуърд му бе дал и разчупи червения восъчен печат. Вътре имаше лист хартия, покрит с дребен, почти нечетлив почерк.

„6 март 1865

Скъпи Байрън,

Мога да си представя изненадата ти, когато получиш това писмо от мен, след толкова много години, още повече, че тогава няма да съм между живите. Болезнена мисъл. Не съм се примирила със съдбата. И все пак, треската ми не минава и се страхувам от най-лошото. Докато имам сили, реших да се разпоредя с няколкото отговорности, които ми останаха.

Ако очакваш извинения от мен, няма да получиш. Животът с баща ти бе изключително скучен. Освен това, не бях пригодна за ролята на майка, а ти беше едно твърде непокорно дете. Всичко това бе много изморително. Все пак, трябва да призная, че с интерес следях вестниците, в които описваха военните ти подвизи. Достави ми удоволствие да науча, че те считат за красив мъж.

Нищо от това обаче, не се отнася до целта на писмото ми. Бях много привързана към втория ми съпруг, Гарет Уестън, който направи живота ми много приятен и ти пиша заради него. Въпреки че никога не бях в състояние да изтърпя дъщеря му, Катрин, осъзнавам, че някой трябва да се грижи за нея, докато навърши пълнолетие. Ето защо, оставям “Райзън Глори" на теб, с надеждата да се съгласиш да станеш неин настойник. Може би ще откажеш. Някога плантацията беше най-просперираща в областта, но войната нанесе своите поражения.

Каквото и да бъде твоето решение, аз изпълних своя дълг.

Твоя майка, Розмари Уестън"

След шестнадесет години, това беше всичко.



Кит чу, как часовника на Методистката църква удари два пъти. Отпусна се на колене пред отворения прозорец и се вгледа в тъмната къща. Байрън Кейн нямаше да доживее до разсъмване.

Нощният въздух бе тежък и неподвижен, предупреждаваше за буря, и въпреки че стаята й бе все още топла, от следобедната жега, тя потръпна. Мразеше гръмотевичните бури, особено тези, който бушуваха нощем. Може би, ако имаше родител, при когото да тича за утеха, когато беше дете, страхът й щеше отдавна да е отминал. Вместо това, тя се бе сгушвала в ъгъла на бараката, сама и ужасена, че земята по някое време ще се разтвори и ще я погълне.

Кейн се беше прибрал у дома преди половин час. Мисис Симънс, прислужниците и Магнус не бяха тук, така че той беше сам в къщата и веднага след като заспеше, Кит щеше да действа.

Далечният тътен на гръмотевиците я изнервяше. Тя опитваше да убеди себе си, че времето ще улесни работата й. То щеше да скрие шума, който навярно щеше да предизвика, когато се промушеше през прозореца на килера, който бе оставила отключен по-рано. Но тази мисъл не можеше да я утеши. Вместо това си представяше, как след час ще се придвижва през тъмните улици насред бушуваща стихия и трясък около себе си. И земята се разтваря, за да я погълне.

Проблесна светкавица и тя подскочи. За да се разсее, опита да се концентрира върху плана си. Беше почистила и смазала бащиния си револвер, и прочела есето на мистър Емерсън „Самоувереност“, за да си даде кураж. След това приготви нещата си във вързопа и го скри зад обора, за да може да го вземе бързо на тръгване.

След като убиеше Кейн, щеше да се насочи към доковете, недалеч от Котлънд — стрийт, където щеше да хване първия ферибот за Джърси Сити. Там смяташе да потърси гара, за да започне дългото си пътуване обратно към Чарлстън, знаейки, че кошмара, започнал с идването на чарлстънския адвокат, накрая е свършил. Със смъртта на Кейн, завещанието на Розмари губеше сила и плантацията щеше да бъде нейна.

Всичко, което трябваше да направи, бе да намери спалнята му, да насочи револвера и да натисне спусъка.

Потръпна отново. Никога не бе убивала човек, но не можеше да намери по-подходящ за това от Байрън Кейн.

Той трябваше да е заспал вече. Време беше.

Кит прибра заредения револвер и слезе на пръсти по стълбите. Като внимаваше да не смути Мерлин, излезе от конюшнята. В този момент удари гръм и тя се сви до вратата. Припомни си, че вече не е дете и се изстреля през двора към къщата. След това се промъкна през храстите, за да стигне до прозореца на килера.

Пъхна оръжието в колана на панталоните си и опита да отвори прозореца, но той не поддаде. Бутна отново, този път по-силно, нищо не се случи. Беше заключен.

Зашеметена се облегна на стената на къщата. Знаеше, че планът й не е много надежден, но не очакваше да се осуети толкова скоро. Мисис Симънс вероятно бе открила незаключения прозорец и бе пуснала резето, преди да тръгне.

Започнаха да падат първите капки дъжд. Кит искаше да изтича обратно в стаята си и да се скрие под завивките, докато бурята преминеше, но събра кураж и заобиколи в търсене на друг вход. Дъждът заваля с такава сила, че ризата й моментално се намокри. Кленовото дърво до къщата се извиваше под напора на вятъра. Близо до клоните му, тя видя отворен прозорец на втория етаж.

Сърцето й заби силно. Бурята виеше около нея, и от страх, въздухът излизаше от гърдите й на панически тласъци. Насили се да се хване за долния клон и да се издърпа нагоре. Светкавица раздра небето и дървото потрепери. Тя се притисна към ствола, ужасена от силата на бурята, и се прокле, че е толкова страхлива. Стиснала зъби, успя да се убеди да продължи и се заизкачва все по-високо. Накрая се озова върху клона, който растеше най-близо до стената на къщата, но от проливния дъжд бе невъзможно да види на каква височина се намира.

Тя изскимтя, когато друг гръм разтресе земята и въздухът замириса на сяра.

Не ме поглъщай!

Събра остатъка от волята си и пропълзя до края на клона, който се огъна под тежестта й.

Нова светкавица освети небето и тя видя, че не е достатъчно близо, за да стигне до прозореца. Обхвана я отчаяние. Примигна, избърса носа си с ръкава на ризата и започна да се спуска обратно.

Когато стигна в подножието на дървото, гръмотевицата удари толкова близо, че ушите й зазвъняха. Трепереща, притисна гръб към дънера на клена. Дрехите й залепнаха за кожата, а края на шапката й висеше като раздрана палачинка около главата й. Сълзите, на които отказа да даде воля, пареха под клепачите й. Нима всичко щеше да приключи така? Щяха да й вземат „Райзън Глори“, защото се оказа твърде слаба, прекалено страхлива и много изнежена, за да се пребори за дома си?

Тя подскочи, когато нещо я докосна по крака. Мерлин я гледаше въпросително, наклонил глава на една страна. Кит се отпусна до него на колене и зарови лице в мократа му, миризлива козина.

— Ах, ти малко бездомно създание… — с треперещи ръце привлече животното по-близо до себе си. — Аз съм толкова безполезна, колкото си и ти.

Той олиза мократа й буза с грапавия си език. Удари друг гръм и псето жално зави. Кит скочи на крака, страхът засили решимостта й. Плантацията беше нейна! Щом не можеше да влезе в къщата през прозореца, щеше да влезе през вратата!

Почти обезумяла от бурята и от собственото си отчаяние, тя се запромъква през дъжда и вятъра към задния вход. Горчивината и разочарованието й пречеха да чуе тънкия вътрешен гласец, който й нашепваше, да се откаже и да опита друг път.

Тя удари с рамо вратата и когато ключалката не подаде, заблъска по нея с юмруци. Задавиха я сълзи на ярост и загубена надежда.

— Пусни ме, вътре! Веднага ме пусни, янки, ти кучи сине!

Никакъв отговор. Тя продължи да удря по вратата, като я риташе с крак и обсипваше с ругатни стопанина на къщата.

Назъбена светкавица се спусна от небето и удари клена, под който бе стояла доскоро. Кит изпищя и се хвърли… вътре.

Направо в обятията на Байрън Кейн.

— Какво, по дяволите…

Топлината от голите му, затоплени от съня гърди, проникна през студената й мокра риза, и за миг, всичко, което Кит искаше да направи, бе да остане там, където се намираше — притисната в него — докато спреше да трепери.