— Кит, какво не е наред? — той стисна раменете й. — Случило ли се е нещо?

Тя се дръпна назад. За съжаление, Мерлин бе зад нея. Кит не го видя, препъна се в псето и се просна на твърдия под в кухнята. Кейн с интерес разгледа безформената фигура в краката си. Устните му се извиха в насмешка.

— Изглежда, бурята ти действа прекалено зле.

Тя се опита да го прати по дяволите, но зъбите й толкова силно тракаха, че не успя да отговори. На всичко отгоре, при падането, се бе приземила върху револвера, затъкнат в колана, и остра болка прониза бедрото й.

Кейн мина покрай тях, за да затвори вратата. Мерлин избра точно този момент, за да се отръска.

— Неблагодарен пес! — Кейн грабна една кърпа, от куката, в близост до мивката, и започна да бърше гърдите си. Кит осъзна, че когато се изправеше, той щеше да види очертанието на оръжието, под мократа тъкан. Докато Кейн бе ангажиран с подсушаването си, тя измъкна револвера и го скри зад една кошница с ябълки, близо до задната врата.

— Не знам, кой от вас двамата, е по-уплашен — изръмжа Кейн, докато наблюдаваше, как Мерлин изчезва в дъното на коридора, към стаята на Магнус. — Но си мисля, че можехте да изчакате до сутринта.

— Изобщо не ме е страх от някакъв си проклет дъжд! — отвърна Кит. Точно в този момент изтрещя нов гръм и момичето видимо пребледняла, и скочи от пода.

— Грешката е моя — провлачено рече той.

— Само, защото съм…

Тя млъкна и задавено преглътна, когато погледа й попадна на Кейн. Той бе почти гол, облечен само с чифт панталони, провиснали ниско на бедрата му. Бе успял да закопчее само първите две копчета в бързината да отвори вратата. Бе виждала около себе си много оскъдно облечени мъже, работещи на полето и дъскорезницата, но никой не можеше да се сравни с него.

Широките му мускулести гърди бяха леко окосмени. На едното му рамо имаше белег, а друг пресичаше голия му корем и изчезваше под колана на разкопчаните му панталони. Бедрата му бяха тесни, а коремът плосък, пресечен от линия тъмно руси косъмчета. Очите й леко се плъзнаха до мястото, където се събираха крачолите на панталона му. Това, което видя там, я очарова.

— Избърши се!

Кит вдигна глава и срещна втренчения му поглед. Той й подаваше кърпата. Тя я грабна и старателно започна да трие бузите си, под провисналата шапка.

— Ще ти бъде много по-лесно, ако свалиш шапката — посъветва я той.

— Не искам да я свалям — отсече тя. — Шапката си ми харесва!

Ръмжейки от раздразнение, Кейн изчезна по коридора, за да се появи отново с одеяло.

— Сваляй мокрите дрехи! Можеш да се увиеш в това!

Кит хвърли един поглед на одеялото, след това на него.

— Няма да се съблека!

Кейн се намръщи.

— Замръзнал си!

— Не ми е студено!

— Зъбите ти тракат!

— Не!

— Дяволите да те вземат, момче, три часа, посред нощ е! Тази вечер загубих двеста долара на покер и съм адски уморен! Сега, сваляй проклетите дрехи и да ходим да спим. Можеш да използваш стаята на Магнус, и да не съм чул никакъв звук повече от теб, поне до обяд!

— Ти, какво, оглуша ли, янки? Казах, че няма да се съблека!

Не свикнал да му възразяват, Кейн мрачно стисна челюсти. Тогава тя разбра, че беше време да действа. Когато Кейн направи крачка към нея, тя се стрелна към кошницата, където бе скрила оръжието, но той успя да я хване за ръката.

— О, не! Няма да избягаш от мен!

— Пусни ме веднага, кучи сине!

Тя опита да се издърпа, но Кейн я стискаше здраво в хватката си.

— Казах ти, да свалиш тези мокри дрехи и ще направиш точно това, което ти наредих, за да мога най-накрая да ида и да си легна, по дяволите!

— Можеш да изгниеш в ада, янки! — тя замахна, но юмрукът й безпомощно се плъзна по рамото му.

— Спри, преди да се нараниш! — разтърси я предупредително.

— Начукай си го!

Шапката й отлетя и Кит почувства, как я повдигат от пода. В момента, в който удари нов гръм, Кейн бе седнал на един кухненски стол и я прехвърляше през коленете си.

— Опитвам се, да ти направя услуга! — отворената му длан се стовари върху задните й части.

— Хей!

— Ще ти дам урок, на който баща ти е трябвало да те научи! — ръката му за пореден път удари дупето й, и тя извика повече от възмущение, отколкото от болка.

— Спри проклето, мръсно копеле-янки!

— Никога не проклинай, хората, които са по-големи от тебе… — плесна я още веднъж, по-здраво — … или по-силни от тебе…

Дупето й започна да гори.

— … и най-важното… — от следващите два удара, задните й части пламнаха, — не смей да проклинаш мен! — бутна я от коленете си. — Сега, вече разбираме ли се, или не?

Кит едва си пое въздух, когато се приземи на пода. В нея бушуваха ярост и болка, и замъгляваха погледа й, което й попречи да види, как той се протяга към нея.

— Започвай да събличаш тези дрехи.

Ръката му хвана здраво мократа риза. Виейки от ярост, тя скочи на крака.

Старият износен плат се разпра в дланта му.

След това, всичко се случи изведнъж. Хладният въздух докосна плътта й. Тя чу тихия звук на копчетата, пръскащи се по целия под. Погледна надолу и видя малките си гърди, изложени пред погледа му.

— Какво по…

Задуши я чувство на ужас и унижение. Кейн я пусна и отстъпи бавно крачка назад. Кит сграбчи скъсаните краища на ризата и се опита да се прикрие с тях.

Очи с цвят на замръзнало олово се впиха в нея.

— Така-а-а. В края на краищата се оказа, че моето конярче не е момче.

Тя се вкопчи в ризата си и опита да скрие унижението си, зад войнственост.

— Каква е разликата? Нуждаех се от работа.

— И я получи, като се представи за момче.

— Ти си този, който предположи, че съм момче. Аз никога не съм казвала нещо подобно.

— Никога и не го отрече — той вдигна одеялото и го хвърли към нея. — Изсуши се, докато си налея нещо за пиене — тръгна към вратата, но се обърна. — Когато се върна, очаквам някои отговори. Дори не си помисляй за бягство, защото това ще бъде най-голямата ти грешка.

След като Кейн изчезна зад вратата, Кит отхвърли одеялото и посегна към кошницата, за да извади револвера. Седна зад масата и скри оръжието в скута си. Едва тогава, събра парцаливите остатъци от ризата си и завърза краищата в нескопосан възел на кръста си.

Кейн влезе обратно в кухнята, в момента, в който тя разбра, колко незадоволителен е резултата от усилията й. Той бе разкъсал и долната й риза, и сега, плътта й оставаше открита под V-образната форма на деколтето й, което стигаше чак до възела, в който беше завързала краищата на парцаливите си дрехи.

Кейн глътна уискито и се загледа в момичето. Тя седеше зад масата, положила ръце на коленете си. Под меката тъкан на ризата й, ясно се очертаваха малките й гърди. Как бе могъл да повярва, дори и за момент, че е момче? Тези деликатни кости, би трябвало да му подскажат, че лъже, а и тези мигли, които бяха достатъчно гъсти, за да помете пода с тях.

Мръсотията й, го бе отвратила. Мръсотията и цветистите й ругатни, да не говорим за дързостта и неуважението. Що за нахалница!

Чудеше се, на колко ли е години? На четиринадесет или по-малко? Той знаеше много за жените, но за момичетата — нищо. Кога гърдите им започваха да растат? За сега беше сигурен само в едно… беше прекалено млада, за да живее сама.

Кейн раздразнено остави чашата.

— Къде е семейството ти?

— Нали ти казах. Мъртви са.

— И нямаш никакви роднини?

— Не.

Нейното спокойствие го дразнеше.

— Виж какво, едно дете, на твоята възраст не може да се разхожда само из Ню Йорк. Това не е безопасно.

— Единственият човек, който ми причинява неприятности, откакто съм тук, това си ти.

В думите й, като че ли имаше истина, но той не им обърна внимание.

— Все едно. Утре ще те отведа при някои хора, които ще поемат отговорност за теб, докато пораснеш. Те ще ти намерят място, където да живееш.

— Доколкото разбирам, говориш за сиропиталище, майоре?

Това, че тя изглеждаше развеселена, го раздразни още повече.

— Да, говоря за приют! Да бъда проклет, ако ти позволя да останеш тук! Трябва ти място, където да живееш, докато пораснеш, за да можеш да се грижиш сама за себе си.

— Струва ми се, че досега не съм имала толкова много проблеми. Освен това, аз съвсем не съм дете. Съмнявам се, в приютите да приемат осемнадесетгодишни.

— Осемнадесет?!

— Да не би да имаш проблем със слуха?

За пореден път бе успяла да го шокира. Той се взираше в нея през масата, в дрипавите й момчешки дрехи, в мръсното й лице и шия, в късите й черни коси, сплъстени от мръсотията. Според него, осемнадесетгодишните момичета бяха почти жени. Те носеха рокли и се къпеха редовно. А, нищо у нея не му напомняше за девойка.

— Съжалявам, че развалих блестящите ви планове за сиропиталището, майоре!

Тя имаше куража да злорадства, и той се зарадва, че й бе хвърлил хубав бой.

— Чуй ме сега, Кит… или и името ти е фалшиво?

— Не, всичко е наред, това е истинското ми име. Или поне е това, с което всички ме наричат.

Веселието й изчезна и той усети изтръпване в основата на гръбнака си, същото усещане, което изпитваше преди битка. Странно!

Кейн видя, как тя повдигна брадичка.

— Само дето фамилията ми не е Фини — добави тя. — Уестън. Катрин Луиз Уестън.

Това беше нейната последна изненада. Преди Кейн да успее да реагира, Кит скочи на крака и той се озова пред черното дуло на револвера.

— Исусе… — промърмори той.

Без да снема очи от него, тя заобиколи масата. Ръката, с която държеше оръжието, не трепваше.

Най-накрая частите се напаснаха и всичко си дойде на мястото.

— Не мисля, че си толкова внимателен при избора си на опонент, когато ти се прииска да наругаеш някого — отбеляза тя.

Той направи крачка към нея и веднага съжали. Куршумът мина в близост до главата му и едва не одраска темето му.

Кит никога не бе стреляла в помещение и сега ушите й бучаха. Коленете й силно трепереха и тя стисна пръсти около дръжката на револвера.

— Не мърдай, докато не ти кажа, янки — изплю с повече кураж, отколкото усещаше. — Следващият път ще се лишиш от ухото си.

— Може би е по-добре, да ми обясниш, за какво е всичко това.

— То е очевидно.

— Направи ми услуга!

Кит ненавиждаше тези едва доловими присмехулни нотки в гласа му.

— Става дума за „Райзън Глори“, подъл кучи сине! Плантацията е моя! Ти нямаш права над нея!

— Да, но законът казва друго.

— Плюя, на закона! И хич, не ме е грижа нито за съдилищата, нито за завещанията и всякакви там други. По правило, плантацията е моя и няма да допусна някакъв си янки, да ми я отнеме!

— Ако беше така, баща ти щеше да я остави на теб, а не на Розмари.

— Тази жена го направи не само глух и сляп, ами го превърна и в глупак.

— Нима?

Мразеше преценяващия леден поглед на неговите очи. Искаше да го нарани толкова силно, колко тя бе наранена.

— Предполагам, че трябва да й бъда благодарна — подигравателно каза Кит. — Ако не беше мъкнала всеки мъж в леглото си — южняк или янки — къщата и реколтата, навярно щяха да бъдат изгорени. На всички е известно, че майка ти не се скъпеше на ласки и раздаваше благосклонността си на всеки, който носи панталони.

Лицето на Кейн остана безизразно.

— Тя беше курва.

— Това е Божията истина, янки. И въпреки че лежи в гроба, няма да й позволя да ме ограби.

— И затова, сега реши да ме убиеш.

Гласът му звучеше, почти нехайно и дланите й започнаха да се потят.

— По-правилно е, да те премахна от пътя си. Тогава „Райзън Глори“ ще стане моя, както трябваше да бъде от самото начало.

— Разбирам накъде биеш — той кимна бавно. — Добре, готов съм. Как искаш да стане това?

— Какво?!

— Да ме убиеш. Как ще го направиш? Искаш ли да се обърна, за да не ме гледаш в лицето, когато дърпаш спусъка?

Възмущението надделя над болезнените й чувства.

— Що за глупости говориш? Мислиш ли, че ще мога да уважавам себе си, ако застрелям човек в гърба?

— Съжалявам. Беше само предложение.

— При това, дяволски глупаво — тънка струйка пот се спусна по гърба й.

— Опитвам се, да го направя по-лесно за теб, това е всичко.

— Не се притеснявай за мен, янки. Безпокой се за собствената си безсмъртна душа.

— Добре, тогава. Направи го.

Тя преглътна.

— Такова ми е намерението.

Кит вдигна ръка и се прицели.

— Убивала ли си някога човек, Кит?

— Млъкни!

Треперенето в коленете й се беше засилило, ръката й започна да се тресе, докато Кейн, изглеждаше толкова спокоен, сякаш току-що се бе събудил от дрямка.

— Стреляй, точно между очите — посъветва я тихо.

— Млъкни!

— Така е по-бързо и най-сигурно. Мозъкът ми ще се разлети из цялата кухня, но ти ще се справиш с безпорядъка, нали Кит?