Катрин Каултър - Контесата

Амилия ме чакаше току пред огромната входна врата на Девбридж Манър. Беше топъл ден, нещо доста неочаквано за ноември. Лек ветрец раздвижваше въздуха. Йоркшир не приличаше на южните графства. Имаше груба красота и всичко изглеждаше прекалено голямо — огромни групи дървета, струпани нагъсто сред гола равнина, величествени скалисти маси на най-невероятни места, като че ли разпръснати там от капризната ръка на някой бог. И, разбира се, безкрайните йоркширски тресавища. Непосредствено на изток се намираше тресавището Гранард мур; то имаше толкова безутешен вид с окаяните вкочанени могили и хълмове и с дълбоките дерета, които разсичаха безредно земята като много стари белези. Обичах това графство, винаги го бях обичала. Но през последните три години дядо предпочиташе да ходим или в малкото имение в Пензанс, в края на мрачния Корнуол, или в петдесетгодишната градска къща на „Пътнам Скуеър“ в Лондон, която сега принадлежеше на Питър. Диърфийлд Хол вече също бе отговорност на братовчед ми. Сега всичко беше отговорност на Питър. Интересно дали щеше да продаде офицерския си чин и да се върне в Англия, за да поеме задълженията си като седми херцог Бротън. Надявах се да дойде в Диърфийлд Хол, който се намираше съвсем близо до новия ми дом. Много ме болеше от спомена за начина, по който се бяхме разделили в Лондон непосредствено преди женитбата ми за Лорънс. Но братовчед ми беше справедлив. Щеше да види, че съм щастлива, и щеше да престане да ми се сърди.

Вдъхнах уханния селски въздух и го поех дълбоко в тялото си. Оттук не можех да видя Гранард мур, но знаех, че е наблизо. Прииска ми се да заведа Джордж там. Все едно, че го виждах как съзерцава непознатия пейзаж и се пита какво точно очаквах да направи. Териерът бе свикнал с Лондон, с неговия шум и оживено движение. Нямаше карета или каруца, след които да не тича, докато малките крачета му изневерят.

Тук обаче той щеше да се запознае с един напълно различен начин на живот. Може би беше най-добре днес следобед да го изведа до Гранард мур. Бях го оставила дълбоко заспал, след като се натъпка на закуска.

Амилия намести безгрижно в косите си полуизмъкналата се фиба и рече:

— Днес времето е прекрасно, нали? Помня как и аз, също като теб, бях застанала там; оглеждах се и попивах всичко с поглед. Понякога е нужно да мине време, за да се свикне. Мнозина мразят Йоркшир.

— А ти мразиш ли го?

— Аз съм от Съмърсет. Полегати хълмове, преминаващи постепенно в долини, земята е прорязана от десетки потоци, които достигат до всички ферми.

— Нещо като невинна девица, омъжена за неукротим воин?

Младата жена премигна и, честно казано, не можех да я виня за това. Сравнението ми може би не беше чак толкова точно.

— Абсолютно права си, ако думите ти означаваха, че Съмърсет е невинната девица, а Йоркшир — воинът — отвърна тя. — Миналата година свикнах с него. Сега даже ми харесва. Хайде да отидем в конюшнята. Искам да се запознаеш с Бътъркъп, сладката кобила, която баща ми ми доведе от Уексфорд. Чичо Лорънс предложи ли ти вече какво да яздиш?

— Не, не още.

Конюшнята на Девбридж беше безупречна, а слънцето светеше право в яркочервения й, покрит с керемиди, покрив. Плетовете, с които бяха оградени отделните пространства за животните, бяха бели и очевидно — прясно боядисани. Погледнах към най-близкото от тях и моментално се влюбих.

Беше огромен, черен като греха жребец, с бяла линия, преминаваща по средата на главата и с четири бели „чорапа“. Шията му имаше гордата извивка на арабската кобила, която бях яздила някога, но това изчерпваше неговите грациозност и гъвкавост. Той беше изключително висок, имаше силни тежки крака и широки, мощни гърди.

— Какво има, Анди?

— Само момент, Амилия. Изгубих си сърцето. Ще те настигна ей сега.

Приближих се до отделението, като не виждах нищо друго, освен великолепното животно.

— Добър ти ден, красавецо — провикнах се аз.

За мое учудване и удоволствие той обърна голямата си глава към мен и изцвили. Покатерих се на оградата и протегнах ръка към него, като го наричах „красавец“, „ангел“ и дори „архангел“, но най-често употребявах „красавец“. Нямах нищо, което да му дам. Надявах се, че нямаше да се ядоса и да ми ухапе ръката.

И отново, за моя радост, когато го повиках, той тръгна към мен, като размахваше встрани опашка и кимаше нагоре-надолу с глава. Беше вероятно около четиригодишен, в съвършено здраве, козината му блестеше на светлината на яркото утринно слънце.

Жребецът натисна глава в дланта ми и едва не ме избута от оградата. Засмях се.

— Прекрасен си, знаеш ли? Сигурно го знаеш. Трябваше да попитам Амилия кой си. Как ли се казваш? Не мога да продължавам да те наричам „красавецо“, не и хубавец като теб.

— Името му е Темпест5.

Обърнах се бавно, все така без да отделям ръката си от Темпест. Джон стоеше на по-малко от два метра зад мен, облечен за езда.

— Защо не си с чичо си и Суонсън, управителя на имението? От теб се очаква да учиш усърдно, да се готвиш за деня, когато ще поемеш всичко в твои ръце.

— Съпругата на Суонсън току-що роди близнаци. Чичо реши да го остави да бъде с нея днес.

— Абсолютно правилно. — Махнах към Темпест, макар вече да знаех отговора. — Твой ли е?

— Да. Изобщо не си мисли за него. Той е войнишки кон, силен и интелигентен, по-зъл от дявола, когато се налага. В момента флиртува с теб, но само опитай да го яздиш, или няма да ти обърне никакво внимание, или ще те хвърли в най-близката река.

— О, не, няма да го направи. — Обърнах се отново към жребеца. — Ще ми позволиш ли да те пояздя?

Голямото животно ме изгледа доброжелателно, кълна се, че точно така направи.

— Яздя добре, само дето известно време нямах възможност да го правя. Наистина съм много добра. Всеки добър ездач знае, че физическата му сила няма нищо общо с тази работа.

— Темпест е умен, но се съмнявам, че дори той е разбрал всички тези обяснения. Пък и последното бе предназначено за мен. Така че по-добре се обърни към мен. Попитай ме дали можеш да яздиш коня ми.

Обърнах се върху оградата.

— Мога ли да яздя коня ти, Джон?

— Не. В никакъв случай. Той губи лесно търпение, идват му идеи къде иска да отиде и кога, и точно по кой път да стигне дотам. Изисква майсторство и вече е приел, че аз го притежавам. Може да стане зъл. Какво ще кажа на чичо, ако позволя на съвсем младата му изчервяваща се съпруга да язди Темпест и той я убие?

— Не се изчервявам.

— Другото обаче е вярно.

— Добре. И какво точно би му казал?

— Ами, ако някога яхнеш Темпест, със сигурност си го направила без мое разрешение и си заслужила това, което ти е причинил. Ще трябва да обясня на чичо, че съпругата му е глупачка.

— Глупачка, аз? Сега пък аз ще ти кажа какво мисля. Ти се държиш грубо, защото не паднах в краката ти и не заскимтях безволево още там, в Лондон. Признай го. Не си свикнал на такова отношение от дамите. И сега си отмъщаваш. Наричали са ме с разни имена, но глупачка — никога.

Той влезе в отделението на жребеца и застана до мен. Вдигна единия си крак на парапета на оградата. Носеше черни, стигащи до коленете ботуши, така излъскани, че виждах отражението на смръщеното си лице в тях, и още нещо. Виждах, че съм нащрек. След като видях доказателството за това, което чувствах, което той ме караше да чувствам, аз си наложих да изпълня съзнанието си с най-студените възможни мисли, за да се преборя с него. Джон беше наистина много едър мъж и той го знаеше много добре и дори го използваше, за да доминира, но не можеше да ми стори нищо лошо, не и тук, не и в имението на чичо си.

— Тогава идиотка — рече той.

— Не, идиотка е дори още по-лошо от глупачка. Няма да приема нито едното, нито другото. Вярно е, нали? Вероятно си свикнал да караш дамите да се обръщат.

Той наклони глава леко на една страна и впери поглед в лицето ми. Погледнах отново отражението си в ботушите му. Имах едновременно студен и арогантен вид. Най-сетне той проговори, бавно и замислено:

— Това е смехотворно. Ти нямаш представа за какво говориш. Просто се опитваш да ме дразниш. Когато те видях за първи път в Хайд парк, поисках да се запознаем. — Сви рамене и погледна някъде зад мен. — Нещо в теб привлече интереса ми. Разбрах, че си в дълбок траур, но нямах никаква лоша мисъл, можеш да ми вярваш. И тогава, за моя изненада, ти ми даде да разбера ясно, че нямаш търпение да се отървеш от мен. Държа се грубо. Помня, че ми се прииска да те ударя, но не можех да го направя; не е джентълменско. Не, изчаках, докато те видях отново. Но всичко това няма значение.

Той се обърна и тръгна нататък в заградената поляна. Изсвири леко, почти беззвучно. Темпест вдигна едрата си глава и изпръхтя. Насочи се съм Джон без колебание и го бутна в рамото. Ако го беше направил на мен, сега щях да съм на земята. Младият мъж само се засмя и го погали по носа. После рече през рамо:

— Едва третия път, когато говорих с теб, разбрах какво всъщност не е наред. Поради някаква причина, която все още не мога да си обясня, ти се страхуваше и все още продължаваш да се страхуваш от мен.

Все едно, че ме удари в стомаха. Не беше вярно, не беше, и затова казах:

— Абсолютна глупост.

— Аз смятам, че е вярно, но какво значение има сега? Никакво. Ти си съпруга на чичо ми. — Обърна се отново към мен и заяви: — Ако се качиш на коня ми и той те убие, поне тогава няма да се налага да те виждам повече.

— Само още веднъж. В ковчега ми.

— Искам да знам защо се омъжи за чичо ми.

В този момент Амилия ме извика.

Приближих се до Темпест и го погалих по носа. Той наклони глава към мен, усетил, че залагам на него, и аз го прегърнах.

— Тръгвам — обявих аз и скочих от оградата на поляната.

— Защо, по дяволите?

— Амилия ме попита същото снощи, когато ме заведе до Синята стая — отвърнах през рамо аз. — Не е твоя работа. Ако любопитството те измъчва толкова, попитай чичо си.

Видях как очите му потъмняха, но изпълненият с желание за насилие поглед изчезна почти веднага; Джон отново се бе овладял. Не бих искала да бъда в лагера на враговете му по време на битка. Вената на врата му пулсираше бурно. Беше ядосан. Е, вината не беше моя. Най-накрая проговори; гласът му прозвуча безмилостно като решетките на прозореца на Синята стая.

— Очевидно не се страхуваш от мъжете по принцип, щом си се омъжила за чичо ми. Или нямаш страх само от старите мъже?

— Млъкни, дяволите да те вземат.

— А, да не би да улучих някакъв нерв?

— Ти не би могъл да улучиш и онази плевня, даже през увеличително стъкло?

— Раздразних те, нали? Улучих те право между очите. А, ето, че те видях отново три месеца по-късно, вече като моя леля, омъжена за проклетия ми чичо, който определено е по-стар и от баща ти. Защо го направи?

— Махай се. Не, аз ще се махна. Довиждане.