Катрин Каултър - Контесата

— Не е грозно — обадих се аз, готова да защитавам кучето си до смърт.

Пред мен стоеше млада, стройна жена с ненатрапчива хубост, с тъмнокестеняви коси и тъмнокафяви очи. Беше облечена спретнато в светлосиня вълнена рокля. Вероятно беше на двайсет и пет години, не повече. Острата й брадичка, изненадващо, беше доста привлекателна.

Тя се поклони очарователно.

— Миледи.

— Мис Гилбанк, току-що спечелих един шилинг от Анди.

По всичко личеше, че мис Гилбанк знаеше всичко за мен. За разлика от момичето тя не се изненада изобщо, че бях само на двайсет и една години. Кимна отривисто към Джордж.

— Не съм свикнала с кучета. Не исках да го обиждам. Сега, като се замисля, виждам, че той наистина има благороден вид. — Обърна се към Джудит: — Какви са тези приказки за някакъв шилинг?

— Обзаложихме се — отвърнах аз, изпълнена с подозрението, че току-що бях участвала в покваряването на една невинна душа.

Вместо да ме погледне обвинително или неодобрително, младата жена само поклати глава и въздъхна.

— Миледи, това дете е спечелило поне пет лири от мен през последните години. Не се обзалагайте с нея, ако искате да останете платежоспособна. Тя е голяма късметлийка. Освен това подозирам, че мами по малко, макар на човек да му е трудно да го повярва, като види прелестното й личице.

— Започвам да мисля, че е талант, мис Гилбанк — рече Джудит. — Ще трябва да попитам татко дали той си пада по комара.

— Пада си, но не си го позволява много често — отвърна младата жена.

— Аз предложих да се обзаложим — обадих се, защото винаги се бях обзалагала за всяко нещо, което ми дойде наум.

Обикновено залозите печелеше дядо, но имаше и изключения. Той самият бе комарджия по душа, но винаги твърдеше:

— Ако залагаш повече от това, което можеш да си позволиш да загубиш, значи заслужаваш да бъдеш застрелян.

Дядо не беше от хората, които понасят да се вършат глупости. Според някои той имаше прекалено закостенели схващания. Това бе така, но тъй като аз споделях почти всичките му вярвания и мнения, смятах осмелилите се да го критикуват за глупаци.

Запомних завинаги думите му за залагането. Бях чувала доста истории за мъже, проиграли домовете си, наследството, дори конете и хрътките, и повечето от тях се бяха застреляли. А една жена пък се застреляла, защото изгубила всичките си бижута и съпругът й отказал да й купи нови.

— Мис Гилбанк, — обърна се към гувернантката си момичето, — това е новата съпруга на татко, Анди. Струва ми се, че е много млада, за да се омъжва за татко. Тя обаче обясни, че татко обожавал Джордж и в такъв случай всичко става ясно.

— Здравейте — казах аз и протегнах ръка.

Мис Гилбанк погледна объркано подадената ръка и най-сетне я пое. Нима мислеше, че ще се отнасям към нея като към слугиня?

— Добре дошли в Девбридж Манър, миледи. Надявам се, че Джудит все още не е разнищила всички ни пред вас.

— О, не. Тя игра почти през цялото време с Джордж.

— Джордж не е грозен, мис Гилбанк — обади се момичето. — Може би ще трябва да си сложите очилата, за да го видите по-добре.

Гувернантката погледна към териера, който, след като приключи работата си при рододендрона, тръгна щастливо към нас, които според него бяхме тук единствено за негово удоволствие. Хвана пръчката с уста и я размаха пред очите ни.

Джудит веднага отиде да играе с него. Мис Гилбанк се усмихна и каза:

— За мен е голямо удоволствие да се запозная с вас. Негово височество поговори за момент с мен снощи. Той ми се струва много щастлив.

Седнах отново на пейката и я подканих с жест да направи същото. Започнах без предисловия, достатъчно тихо, за да не ни чуе детето:

— Нямах представа, че графът е имал втора съпруга и момиченце от брака си с нея.

Красивите й извити вежди се вдигнаха нагоре.

— О, Боже, сигурно е истински шок за вас да научите по този начин такова нещо. Много съжалявам.

— Фактът, че съпругът ми е решил да не ми казва, не е ваша грешка, мис Гилбанк. Изглежда просто мисля на глас. Само не разбирам защо не ми е казал.

— Може би държи на вас толкова много, че се е страхувал да не ви изгуби.

Звучеше много романтично, но не ми се струваше правдоподобно.

Лорънс бе постъпил така поради друга причина, макар да нямах представа каква точно. Усмихнах се на мис Гилбанк и попитах:

— Защо не вечеряхте снощи?

— Аз не се храня със семейството — отвърна безизразно тя, без да изпуска от очи Джудит.

— Снощи си прекарахме много добре. Може би ще ви бъде приятно. Не мога да си представя, че ви е кой знае колко забавно да се храните сама.

— Не, не е, но вече свикнах. — Усмихна ми се криво, при което се показаха двата й предни зъба, които се застъпваха малко. Ефектът беше очарователен. — Гувернантката е странно същество, нито риба, нито рак. И Брантли, и мисис Редбрест са ми много приятни, но те биха получили удар при мисълта да вечерям с прислугата.

— Ще бъдете ли така мила да се присъедините към нас тази вечер, мис Гилбанк?

— Благодаря, миледи. За мен ще бъде щастие. — Погледна отново към Джудит, която се стараеше да измъкне пръчката от стиснатите челюсти на Джордж. Той се дърпаше и ръмжеше, забил задните си лапи в земята за по-голяма устойчивост. Това обаче не му помогна. Момичето просто му разтвори челюстите и взе пръчката. Усмихнах се на мис Гилбанк и тя добави: — Имам само една хубава рокля. И тя е ушита според модните тенденции отпреди пет години.

— Няма проблем. Може би скоро ще успеем да отидем в Йорк и Амилия ще ни разведе из най-хубавите магазини. — Вдигнах вежди и, без да помисля, привичка, която според дядо ми щеше да ме опозори, изтърсих: — Предполагам, че съпругът ми ви плаща достатъчно?

Липсата ми на такт не я възмути.

— Да, разбира се — отвърна тя. — Аз съм висококвалифицирана гувернантка, миледи. Услугите ми се търсят много. Струва ми се, че само преди шест месеца негово височество се принуди да ми плаща повече, тъй като мистър Бледсоу ме покани да уча шестте му дъщери. — Младата жена се засмя и потръпна едновременно. — Мисля, че той искаше и да се ожени за мен. И тогава нямаше да се налага изобщо да ми плаща.

Плесна се по устата и в красивите й кафяви очи се появи ужас от думите, които бе изрекла току-що.

Аз се засмях.

— Великолепна история. Най-вероятно сте права относно този мистър Бледсоу. Той изглежда е доста досадна личност.

— Да — отговори тя и се изправи. — Джудит, хайде, кукличке. Време е отново да се спуснем из Далечния изток.

Момичето извика нещо, което ми заприлича неопределено на китайски.

— Не е ли прелестна? Тя каза „добър ден“ на кантонски6.

— Виждам, че съпругът ми не смята за излишно обучението на момичетата. Доста напредничав възглед. И дядо ми беше на такова мнение. Единствената разлика е, че той предпочиташе да ме обучава лично. В зависимост от това как предпочита да гледа на моето обучение човек, то може да бъде като много специализирано или странно.

Мис Гилбанк се засмя.

— Кое го прави специализирано?

— Когато станах на единайсет години, на мое име бе наречена една звезда. Някоя вечер ще ви я покажа. Прекрасна звезда, по-ярка през есенните месеци тук, в Англия. Намира се в съзвездието Орион. Помня как дядо изкарваше всичките си гости навън, за да мога да им я показвам. Нарича се Голямата Андрея.

— Дядо ви трябва да е бил чудесен човек. Дал ви е ваша собствена звезда. Наистина невероятно.

Разделих се с Джудит и нейната гувернантка и заведох Джордж в Синята стая, за да подремне… разбира се, след като го нахраних. Белинда донесе останалите от закуска бекон и пушена херинга. След малко териерът захърка, дори преди да бе заспал напълно.

Слязох за обяд. Надявах се, че другите се бяха нахранили поне преди един час. Все още нямах желание да ги виждам, освен Амилия. Разтрих рамото си. Започваше да ме боли, и не само то, ами и ребрата. Поне не си бях счупила нищо. Синините щяха да минат скоро.

Нямах късмет. В малката трапезария заварих не Амилия, а Джон и Лорънс. Кимнах им и се обърнах към съпруга си:

— Тази сутрин с Амилия посетихме конюшните. Те са чудесни. Ръкър ми се стори компетентен, а и работата с конете очевидно му доставя удоволствие. Ще може ли да яздя Малката Бес?

— Вече бях решил да ти я дам като сватбен подарък.

Едва не скочих от мястото си, за да го прегърна, както бях правила толкова пъти с дядо, когато ми бе поднасял някоя прекрасна изненада.

— Благодаря — отвърнах аз, както подобава на една графиня Девбридж, образец на спокойствие и благоприличие. — Много мило от твоя страна, Лорънс.

Той наклони глава и рече:

— Радвам се, че Малката Бес ти харесва толкова много. Ръкър смята, и понякога и аз съм съгласен с него, че фермата за развъждане на коне в Уексфорд непрекъснато отглежда великолепни екземпляри. Джон ми каза, че когато отишъл в конюшнята тази сутрин, те заварил край Темпест.

— Да.

Това бе всичко, което казах. Сложих в чинията си няколко тънко нарязани парчета шунка и извадих топла кифличка от покритото с кърпа панерче за хляб.

— Тя знае, че ще съжалява, ако язди Темпест, — обади се Джон и се обърна към мен: — Пази Малката Бес от него. Той желае тази кобила. И то много.

— Ще я пазя колкото се може по-далеч от коня ти, Джон.

— Как се чувстваш, Анди?

Не желаех да мисля за това и още по-малко — да говоря. Но съпругът ми изглеждаше разтревожен, така че нямаше как да не отговоря.

— Понаболява ме тук-там. Общо взето, нищо обезпокояващо.

— Когато отидох при нея веднага след като падна, тя ме помисли за ангел — обясни Джон на чичо си.

— Напълно логично заключение, тъй като ти беше причината да падна.

Гъстите му тъмни вежди се повдигнаха.

— Доколкото си спомням бях на цели пет метра от теб, когато ти падна от стълбите.

— Когато отвори входната врата, слънцето грееше под такъв ъгъл, че да излее всичката ослепително бяла светлина на небето в Старата зала и по-точно — върху лицето ми.

— Значи това е било — отговори той. — Тогава не можах да разбера всичко, което мърмореше.

— Въпреки това, скъпа — додаде спокойно графът, като погледна многозначително към недокоснатото съдържание на чинията ми, — през следващите няколко дни трябва да се грижиш повече за себе си.

Отхапах голямо парче от хлебчето си.

— Къде е Амилия?

— Имам натрапчивото усещане, чичо, че съпругата ти обича да гледа нещата право в лицето; никакви колебания не минават пред нея.

— Амилия все още спи, Анди. Изглежда спокойна, потънала в дълбок сън. Томас е при нея. Много е притеснен, макар да няма причина за тревоги.

Погледнах и двамата право в очите.

— Мисля, че трябва да я събудим. Ако не успеем, надявам се, че в района все ще се намери един способен лекар. Положението не е естествено и двамата го знаете много добре. Защо тогава се преструвате?

Племенник и чичо се спогледаха.

Поставих внимателно салфетката си до чинията и се изправих.

— Отивам да видя Амилия. После ще пояздя Малката Бес. Ще взема Джордж с мен. Той трябва да научи околностите.

— Аз ще те придружа — заяви Джон и стана.

Погледнах съпруга си, но той бе свел поглед към чинията си. Какво ставаше тук?

Амилия продължаваше да спи. Приближих се до Томас и го бутнах встрани. Наведох се над младата жена, стиснах я за раменете и започнах да я раздрусвам.

— Какво правиш? Престани, може да я нараниш.

Продължих да я разтърсвам, дори я ударих лекичко няколко пъти по лицето. За мое огромно облекчение тя отвори очи. Видях усилията й да се фокусира върху лицето ми.

— Анди?

— Да, Амилия. Томас и Джон също са тук. Събуди се. Крайно време е.

Погледът й просветна. Помогнах й да седне.

— Какво е станало? Защо сте тук всички? Колко е часът?

— Ти спиш — ако желаеш да го наречем така — в продължение на повече от три часа. Наближава два следобед.

Томас прокара длани под ръцете ми и ме вдигна от леглото на съпругата си. Зае мястото ми и допря веднага длан до челото й.

— Боли ли те главата, скъпа? Приготвил съм ти сместа, която ти ми даде миналия вторник и която облекчи с голям успех главоболието ми.