Двамата с териера го последвахме плътно; нямах намерение да позволя да ни раздели по-голямо разстояние от трийсетина сантиметра. Но първо затворих вратата на спалнята му и я заключих.

— Не мисля, че онова създание тръгна след мен, но не искам да рискувам. Ако то се появи и ти изгубиш съзнание от ужас, аз ще се озова отново в много неизгодна позиция.

Младият мъж поклати глава.

— Беше толкова уплашена, че само допреди две минути не можеше да говориш, а сега вече се шегуваш със станалото. Наистина си изумителна.

И продължи да се смее, докато палеше свещите.

Подаде ми един свещник и ме огледа от глава до пети.

— Вероятно ти е студено — рече той и ми подаде халата си.

Облече ми го, сякаш бях малко дете. После завърза колана около кръста ми.

Джордж изскимтя. Джон се наведе и го вдигна.

— Благодаря ти, че излезе така бързо. Още три секунди, и щях да избия вратата с ритник.

Той сведе поглед към босите ми крака.

— Говориш най-странни неща. Определено имаш дарба в това отношение.

Остави отново кучето на пода и премести свещника върху стоящата край вратата масичка. Приближи се до мен, придърпа ме към себе си и започна да ме гали по косите. Те падаха в див къдрав безпорядък по гърба ми; панделата, която си връзвах преди лягане, бе паднала някъде.

— Добре ли си вече?

— Да — отвърнах бавно аз и този път усетих страх от съвсем друг род.

— Може би е време да доведеш съпруга си — рече той, като се откъсна от мен и взе отново териера. — Знаеш ли, стаята на стареца се намира вляво по-нататък по коридора. Не мислиш ли, че той, а не завареният ти племенник, би трябвало да ти помага в подобни ситуации?

— Копеле! — възкликнах аз, завъртях се на босите си пети и се приближих до вратата.

Отключих я. Установих с удоволствие, че ръцете ми не трепереха вече.

Щом се подадох в коридора, видях Томас и Лорънс, които тичаха към мен от противоположни посоки.

Графът стигна пръв до мен. Огледа халата на Джон, босите ми крака, разчорлените коси, и заяви:

— Нещо се е случило. Добре ли си?

Стоях неподвижно, без да се докосвам до него, тъй като бях възвърнала равновесието си, и не желаех да бъда притискана от друг мъж, който и да е той.

— Да — отговорих аз. — И двамата с Джордж сме добре.

Томас спря пред нас, задъхан. Изглеждаше красив, въпреки мятащия се около босите му крака халат и разрошените коси.

— Какво става тук? — попита той, но чичо му само поклати глава.

— Не знам още. Но нещо очевидно се е случило. Анди?

Всички бяхме застанали насред спалнята на Джон, а светлината на свещите потрепваше леко, тъй като прозорецът до леглото на младия мъж беше отворен. Обвих длани около раменете си, но това се оказа недостатъчно. Наведох се и вдигнах Джордж. Нямах намерение да го оставя да си тръгне. Той сякаш усети, че става нещо и се нуждая от него. Намести се удобно в ръцете ми.

— Кажи им какво е станало — обади се Джон и се приближи до камината, за да запали огън.

В този момент на прага се появи Амилия; прекрасните й черни коси се спускаха като дълъг копринен шал по гърба й.

— Събудих се внезапно — започнах аз и преглътнах, тъй като усетих потрепване в гласа си. — Нямах представа защо, но се събудих. И видях нещо много грозно, не може да се каже, че беше човек; то стоеше като неодушевен предмет край другия край на леглото ми, неподвижно като статуя, сякаш не беше в действителност там. Скоро разбрах, че е някаква старица, отвратителна, с разбъркана бяла коса. Когато я попитах какво иска, тя отвърна, че съм била отвратително същество и други подобни определения, и ще си платя за всичко. После вдигна ножа и тръгна към мен. Хвърлих отгоре й една възглавница, грабнах Джордж и успяхме да се измъкнем от стаята.

Настъпи мълчание.

— Помниш ли какво точно ти каза старицата? — попита най-сетне Джон.

Поклатих глава.

— Може би ще ми се избистри в главата утре. В момента там е истинска каша, освен частта за отвратителното създание. Не е лесно да забравиш, ако те нарекат така.

Мълчанието продължи. Междувременно четирите чифта очи не се отделяха от лицето ми.

— Чуйте, знам, че не ми вярвате, особено след онова, което почувствах в Черната стая и което казах, че е станало с Амилия. Но всичко е вярно. Не бих измисляла подобни неща. Струва ми се, че не бих успяла да си представя подобно нещо. Беше ужасяващо. И много истинско. Старицата се опита да ме убие.

След нова порция мълчание съпругът ми се обади с много тих глас.

— Нещо със сигурност се е случило, Анди. Искаш ли чаша чай?

— Извинете ме — рече Джон. — Отивам в Синята стая; ще видя какво мога да открия.

— Идвам с теб — заяви брат му.

Знаех, че стаята ще е празна. Старицата нямаше да чака там. Защо за го прави?

— Наистина много си се изплашила — рече Амилия. — Без значение какво е станало, дали е било насън или другояче, но все още трепериш. По-добре поседни, Анди.

— Не — отвърнах аз. — Искам да се върна в Синята стая.

Не обърнах внимание на съпруга си, който бе протегнал ръка към мен. Джордж ме последва незабавно. Докато вървяхме заедно по коридора, усещах как парализиращият страх става все по-силен с всяка следваща стъпка.

Когато стигнах до вратата, вече бях вцепенена от страх. Беше ужасно усещане. Чувствах се безпомощна; умът ми просто не желаеше да продължавам повече в тази посока.

Кучето излая.

— Всичко е наред — провикна се Джон. — Можете да влизате и двамата.

— Тук няма нищо — рече Томас; забелязах, че движи непохватно лявата си ръка.

Какво, по дяволите, можеше да му е станало с лявата ръка?

— Не съм очаквала старицата да чака, за да ви поздрави, след като не успя да ме убие. Или може би е имала намерение само да ме изплаши, като заяви, че ще си платя за всичко. Не знам, но извитият нож беше остър; блесна, като го вдигна над главата си.

— Извит нож ли? — попита Джон и притихна.

— Да. Но не беше сребърен. Приличаше на лъснато до блясък злато. Защо?

Младият мъж изруга под носа си, след което рече:

— Само момент.

И излезе.

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Седнах на ръба на ръба на един от деликатните столове. Слава Богу Джордж бе доволен да стои в скута ми. Докато чаках, галех ушите му, без да казвам нищо, само се взирах в студената камина.

Лорънс и Амилия влязоха в стаята.

— Анди — промълви съпругът ми и се приближи. Коленичи до мен и взе дланта ми в ръката си. — Намираш се в нова къща. Толкова неща се случиха днес, все страховити и неочаквани, които биха изпълнили с кошмари дори най-флегматичния човек. Боже мой, та ти даже падна и си удари главата. Кой знае какво би могъл да създаде в мрака този удар?

Усмихнах му се. Всичко, което казваше, беше вярно.

— Не съм измислила нищо. Нито съм го сънувала. Стана точно така, както ти казах.

— Анди, нищо подобно не се е случвало досега в Девбридж Манър — обади се Амилия. — Нали, чичо Лорънс?

Той поклати глава.

— Чували сме, разбира се, истории за духове, появяващи се в тази стая, за странни шумове и сенки, които не би трябвало да бъдат тук, но никой от нас не е виждал нищо необичайно. Били са винаги само слухове, нищо повече.

— Не — заяви бавно Томас. — Това не е съвсем вярно. Помня, че веднъж бях в тази стая, малко след смъртта на Каролайн, и четях пред камината. Трябва да съм заспал. Нещо докосна бузата ми, топло и едновременно — като парче лед. Когато отворих очи, я видях, но само за миг, и после си отиде, или по-скоро — се разтопи във въздуха.

Изгледах го съсредоточено; не ми се искаше да му вярвам. Приличаше по-скоро на творение на развинтено момчешко въображение. А какво представлявах в такъв случай пък аз самата? Бях момиче с голямо въображение.

Но не бях сънувала случилото се, не бях.

Вдигнах поглед, когато Джон влезе в стаята. Джордж надигна глава и изскимтя. Започнах да го галя отново, със съвсем бавни движения на дланта.

— Ножът ми е на мястото си, а шкафът е заключен. — Втренчих се неразбиращо насреща му. — Аз колекционирам ножове — обърна се към мен той. — Един от най-ценните сред тях е мавърски церемониален нож, на повече от триста години. Има остро закривено острие, а към дръжката му е прикрепен красив червен копринен пискюл. И, най-важното, острието е златно, а не сребърно. Той си стои на мястото, под стъклен похлупак и зад заключена врата.

— Искам да го видя — възкликнах аз; станаха веднага и тръгнах към вратата преди графът да поиска да разбере дали не съм луда като втората му съпруга.

Джон нямаше друг избор, освен да ме придружи, тъй като нямах представа къде държи колекцията си от ножове. Тя се оказа в стаята му, разбира се.

Младият мъж запали още свещи. Всички вървяхме зад него, дори Амилия, която се прозяваше и твърдеше, че това е прекалено за ума ми, че подобен странен сън би могъл да споходи всеки един от нас, като се има предвид случилото се през деня, който на всичкото отгоре бе първият ми ден в Девбридж Манър.

Аз не отговорих, само следвах Джон. Едва не се задавих, когато видях поставения върху възглавничка от аленочервено кадифе нож. Отстъпих крачка назад.

— Точно това е ножът, който държеше старицата — промълвих аз. — Сега си спомних и пискюла. Той се мяташе, когато тя вдигнеше ножа. И двата големи рубина, по един в двата края на дръжката. Помня ярките червени петна. — Обърнах се и изгледах събеседниците си. — Как е възможно ножът да е бил върнат толкова бързо тук?

— Не е възможно — отвърна Лорънс. — Трябва да си го видяла по-рано, когато дойде тук, и той се е превърнал в ножа от твоя кошмар.

— Не, не съм го видяла.

— Анди — рече Амилия и се приближи да ме погали по рамото. — Не мисли повече за това. То е свършило. Ти си добре. Джордж е добре. Днес преживя труден ден. До утре сутринта ще забравиш всичко.

В този момент за първи път аз също се усъмних, че съм видяла в действителност старицата; може би наистина бе резултат от удара на главата или ужасната студена заплаха, която бях почувствала в Черната стая. И подсилени от затръшването на вратата в лицето ми и викащата ме Амилия, хваната като в капан в празното помещение.

Вече не знаех какво да мисля. Заля ме огромна вълна от изтощение. Нямаше какво повече да кажа. Обърнах гръб и на четиримата и тръгнах бавно към Синята стая. Джордж ме последва веднага.

— Днес беше едва първият й ден тук — чух гласа на Томас. — Страх ми е да си помисля какво ще стане на втория.

Аз се страхувах повече и от него от тази перспектива.

Затворих вратата на стаята си и, след кратък размисъл, завъртях ключа в ключалката. Ако старицата се появеше отново, щеше да има само две обяснения — тя бе или последствие от силния удар по главата, който бях преживяла сутринта, или привидение. Нито едната, нито другата перспектива не обещаваше нищо добро.

За огромна изненада заспах почти веднага. Кой знае как обаче Джордж успя да ме изпревари. Затворих очи, унесена от звуците на хъркането му.



Първата ми мисъл на другата сутрин беше: „Не, нищо не съм си въобразила.“ Щях да претърся цялата къща, дори да трябваше да го сторя съвсем сама. Щях да открия коя беше ужасната старица, която ме беше изплашила до обезумяване.

Когато видях как ме гледаха всички по време на закуска, реших да сменя тактиката. Усмихнах им се до уши и заявих:

— Всички бяхте много мили. Божичко, дори се държахте безкрайно добре с мен посред нощ, когато очевидно изпуснах юздите на въображението си и то ми погоди номер със създаването на онзи страховит образ. Извинявам се на всички ви. Случилото се е забравено. Благодаря, че бяхте толкова мили. Бих искала да закуся бъркани яйца.

Взех си чинията и се приближих до шкафа. Сложих за Джордж три парчета препечен до хрупкаво бекон и една малка херинга. Не се изненадах изобщо, че разговорът не вървеше. Въпреки всичко, продължавах да излъчвам добро настроение и да не обсъждам нищо по-сериозно от необичайно хубавото за ноември време. Не след дълго всички си отдъхнаха с облекчение, образно казано, и започнаха да се държат по нормалния си начин.

Към десет часа облякох дрехите за езда и тръгнах към конюшнята, последвана от Джордж. Беше облачно и сравнително студено; от хубавото време бе останал само спомен. Но Брантли ме увери, че няма да завали преди три часа.

Повярвах му безусловно, защото бях убедена, че е Мойсей.

Ръкър оседла Малката Бес и ми помогна да я възседна. Потупах я по лъскавата шия.

— Прекрасна си, знаеш ли го? — Териерът се съдираше от лаене, затова помолих Ръкър да ми го подаде. — Ще потича по-късно. Засега може да поязди.

Хвърлих изпълнен с копнеж поглед към Темпест и тупнах леко с токове хълбоците на кобилата. Викнах през рамо на коняря, който стоеше на мястото си, за да ме изпроводи с поглед: