Катрин Каултър - Контесата

— За Бога, Амилия, изплюй най-сетне камъчето.

— Не съм луда. Знам, че не съм луда.

— Кажи ми.

— Усетих нещо много топло, нещо подобно на сгъстяване на въздуха над главата си. Но не беше страшно, Анди. И чух един много тих глас, не точно глас, по-скоро го чух вътре в главата си. Казваше, че съжалявала много, но аз не съм била тази, която трябва. После се събудих и видях Томас и Джон, надвесени над мен.

Не казах нито дума. Никога в живота си не бях изпитвала такъв страх, дори снощи, когато ужасната старица се бе спуснала с вдигнатия нож насреща ми.

Старицата беше от плът и кръв, а това, за което ставаше дума не беше. Каквото и да беше, то искаше мен, не Амилия. Изобщо не се съмнявах.

— Не исках да ме помислят за луда, но когато Томас призна, че е видял младата жена тук, в Синята стая реших да ти кажа. Нали няма да кажеш на другите? Обещай ми, Анди. Томас и без това е толкова притеснен. Не искам да се поболее от тревоги заради мен.

— Добре. — Помислих малко и изрекох съвсем бавно и ясно: — Амилия, ти знаеше ли, че празното помещение е било музикалната стая на Каролайн?

— Може би. Но тя е умряла толкова отдавна, че нямаше причина да го помня. Ти смяташ, че тя е искала ти да влезеш в тази стая, нали? Не аз. Мислиш, че вчера там е бил нейният дух.

— Има логика, нали?

Младата жена се изправи, стиснала решително закръглената си брадичка.

— Не ме интересува, че Томас не иска. Сядам веднага да пиша на баща си, Анди, веднага.

— Добре.

Излезе от стаята ми преди да успея да кажа и дума повече. Джордж вдигна глава и изсумтя.

През целия следващ час чуках по стените, но така и не открих биене на кухо. И тогава чух нещо зад гърба си. Обърнах се бързо и погледнах към вратата. Дръжката бавно слизаше надолу. Едва не паднах от табуретката, на която се бях качила.

Последва тихо почукване.

Трябваше да се овладея. Бях заключила проклетата врата. Отидох да отворя.

Не беше нито Каролайн, нито старицата. Беше Белинда.

Тя ми се усмихна до уши.

— Негово височество каза, че сте си легнала, нещо много добро според мен. Дрямката прочисти ли призрачните паяжини от ума ви, миледи?

— Не е останала нито една паяжина.

— Добре. Неприятните сънища са като някои мъже, обичаше да казва майка ми. Понякога могат така да се загнездят в теб, че само дяволът би могъл да ги измъкне оттам.

Без да спира да говори извади роклята, която смяташе, че е подходяща да облека за вечеря. Не ме попита за мнението, просто кимна, когато приглади полите на прекрасната копринена рокля в бледопрасковен цвят с корсаж в по-тъмен нюанс.

— А сега панделките — измърмори под носа си камериерката. — А, ето ги и тях, заплетени една в друга. Как ли е станало? — Обърна се към мен и ме видя да стоя неподвижно и да се взирам с невиждащ поглед право пред себе си. — Нещо нормално, когато си в нова къща — додаде тя с тон на бавачка, успокояваща малкото си поверениче. — Новата къща може да изнерви човек и да направи така, че той да заприлича на канарче, пиещо мляко от купичката на котката. Вземете си една вана, ще ви помогне.

Един час по-късно, когато косата ми най-сетне изсъхна, аз почуках на вратата на мис Крислок и я оставих да сподели тревогата си за мен в продължение на цели пет минути. Най-сетне тя изчерпа всичките си поводи за притеснение, даде ми всичките си съвети, потупа ме поне шест пъти по ръката и рече:

— Така, не се грижи за мен, Анди. Аз съм много добре. Всички са изпълнени с желание да помагат, особено мисис Редбрест. Не мисля, че ще сляза да вечерям със семейството тази вечер. Малко ме понаболява жлъчката и това не е приятна гледка за околните. Забавлявай се, скъпа, и се постарай да забравиш странните неща, които се случиха, или които не са се случили.

Целунах я, прегърнах я силно, пожелах й жлъчката да я остави на мира и слязох по стълбището, отпуснала рамене.

Белинда ме беше уверила, че изглеждам прекрасно. Предпочитах да създавам впечатление на грозна и вечно в лошо настроение жена, и да имам пистолет в джоба си. „Пистолет“ — помислих си аз. Но откъде можех да го взема? Мисълта, че ще бъда в състояние да се защитавам ми помогна да се освободя от голяма част от измъчващия ме страх.

— Миледи — обади се Брантли. — Мога ли да кажа, че всички тези приключения не са повлияли зле върху вида ви?

— Определено можеш, Брантли. Благодаря ти.

Той се приближи още малко; за мое учудване имаш вид на човек, готов да сподели нещо.

— Истински късмет е — произнесе вече по-тихо той, — че лорд и лейди Апълби си тръгнаха току-що; така ви бе спестено задължението да се намирате в отегчителната им компания.

— Толкова ли са ужасни, Брантли?

— По-ужасни от момчето на Кокли в селото, което боядиса всички плуващи в езерото патици.

— Боядисал ги ли? Божичко, в какъв цвят?

Икономът сви рамене.

— Яркорозов.

— Нейно височество обаче — обади се съпругът ми, който тъкмо влезе от гостната, — ще остане доволна от новината, че ще организираме бал в нейна чест след три седмици, в петък вечерта.

— Т.е. две седмици преди Коледа, чичо Лорънс.

— Точно така, Амилия. Нашето парти ще бъде първото за сезона, а след като ще бъде организирано от Анди — и най-хубавото. Какво ще кажеш, Анди?

— Коледно парти. Би трябвало да ме зарадва. Дядо правеше неизменно огромен прием в Диърфийлд Хол всяка Коледа. Много мило от твоя страна, Лорънс. Надявам се, че всички ще се включат.

В действителност не бях сигурна какво чувствам във връзка с предстоящото Коледно тържество. Толкова много неща се бяха случили за толкова кратко време, а ето, че сега трябваше да организирам и бал.

— О, да, изобщо не се притеснявай — рече Амилия. — Но мисля, че не ни очакват само приятни преживявания. Лорд и лейди Апълби си тръгнаха преди малко. Дъщеря им, Лусинда, е хвърлила око на Джон. Подобната й на хищна птица майка — също. Той ще трябва да се приготви да мине в нелегалност, тъй като няма да го оставят на мира.

И се изкиска.

Усмихнах се, защото в този момент Джон и Томас влязоха в Старата зала. И двамата бяха намръщени, но поради съвсем друга причина.

— Май вече си накарал едно от местните момичета да се привърже към теб, Джон?

— Какво? А, имаш предвид мис Апълби. — Стори ми се, че потръпна, също като Брантли, когато ме уведоми за посещението на семейството. — Тя е още дете.

— Какви са тези приказки, Джон? — попита Амилия. — Тя е само с две години по-малка от Анди. Ах, какви сърцераздирателни погледи само хвърляше към теб. Точно казвах на чичо Лорънс, че мама Апълби иска да те грабне за дъщеря си. — Изведнъж младата жена спря да говори. Миг по-късно се озова до съпруга си и долепи белите си пръсти до бузите му, до челото. — О, Томас, скъпи, какво има? Да не си болен? Какво те измъчва? Кажи ми какво не е наред, за да мога да се справя с него.

— Нищо няма — отвърна младият мъж и поклати глава, но само той знаеше за какво.

И без да каже дума повече, се запъти към гостната. Амилия го проследи с изумен поглед и долната й челюст увисна.

— Не мога да повярвам — промълви бавно Лорънс. — Той имаше възможност да обясни някакъв нов нападнал го здравословен проблем, нараняване или болка, и не го направи. Какво става със съпруга ти, Амилия?

— Нямам представа — отвърна тя, все така без да отделя очи вратата, зад която се бе скрил Томас. — Но това ме притеснява.

Мис Гилбанк се присъедини отново за вечеря. Носеше една от моите рокли, които Белинда бе преправила за нея, очарователно творение от светлосин муселин, едновременно семпло и елегантно, сякаш създадено специално за класическите черти на лицето й. Попита за мис Крислок, която днес двете с Джудит бяха видели в източната градина.

Никой не спомена за старицата. Нито за каквото и да било от случилото се предишния ден.

Колкото до Томас и Джон, и двамата бяха разсеяни и с две думи — бяха доста лоши компаньони.

Когато Лорънс ме изпрати до вратата на стаята ми, разбрах, че не ми се влиза вътре. Изобщо. Вече не беше светло и нямаше да почуквам по стените. Беше тъмно, съвсем тъмно, и само сребърната луна светеше през прозорците. Джаспър разхождаше Джордж. Искаше ми се и аз да съм с тях.

Изчаках в коридора, докато чух гласа на Джаспър. Той говореше на териера.

— Чудесен избор направихте, мистър Джордж. Старият тисов храст имаше нужда от внимание, макар вашето внимание да беше от малко по-особен воден вид. Да, добре постъпихте.

Все още не ми се влизаше в стаята. Благодарих на Джаспър, взех Джордж на ръце и си наложих да отворя вратата.