— Тщеславието ти се проявява. Няма да позволя никой да остане с впечатление, че си некомпетентна. Не, ще обясня на всички, че заешката дупка е била наистина много дълбока и просто е нямало как да се избегне. Даже ако някой реши, че ти си оплела конците, аз ще продължа да те защитавам.

Идваше ми да го ударя, но дори не можех да стисна подобаващо ръка в юмрук.

Той се позасмя и усетих как ме стисна по-силно.

По пътя се наложи да спре още веднъж Темпест, за да повърна отново. Според мен се справи много добре със ситуацията, но ми беше толкова зле, че не ме интересуваше чак толкова.

Като се прибрахме, около мен се събраха много хора. Всички говореха и даваха мнението си, а на мен ми се искаше да ги пратя по дяволите. Джон ме остави на едно много меко канапе. Лежах със затворени очи и изглежда ту идвах на себе си, ту отново потъвах някъде.

От унеса ме извади красивият, успокоително действащ глас на Томас. Той не ме подразни, което най-вероятно означаваше, че вече се чувствам малко по-добре.

— Ето, чичо Лорънс, сложи тази мокра кърпа на челото й. Амилия винаги прави така, когато имам главоболие.

Усещането беше прекрасно.

— Благодаря — успях да промълвя аз.

— Само лежи неподвижно, Анди — обади се съпругът ми.

Усетих топлия му дъх в ухото си. Подуших нещо друго, бренди; познатият аромат ми подейства успокояващо и аз го вдишах дълбоко.

— Добре съм, Лорънс, наистина. Само ми дай още малко време.

— Чичо Лорънс, мисля, че трябва да повикаме доктор Боулдър — предложи Амилия.

— Не искам никакъв доктор да се приближава до мен, Амилия — заявих аз. — Гледай си твоята работа.

Чух как Джон се засмя.

— Просто я оставете да полежи малко на спокойствие — настоя той.

— Добре — съгласи се съпругът ми, — но работата не ми харесва. Щях да съм по-спокоен, ако Кътбърт я беше прегледал.

— Не докато съм жива — възкликнах аз. Успях да повдигна клепачи; пред очите ми изплува лицето на графа. — Ти си ми съпруг. Би трябвало ти да се грижиш за мен. Не ме мъчи. Не допускай онзи Кътбърт да се приближава до мен.

— Добре — отвърна той и преди да се унеса отново, си дадох сметка, че гласът му бе прозвучал развеселено.

А там, където се бях пренесла, беше топло, гласовете бяха неясни, болката — значително по-слаба.

Не знам кой ме е пренесъл в стаята ми. Последното нещо, което помня, преди да потъна в блажен дълбок сън с помощта на малкото лауданум от мисис Редбрест, беше лицето на Белинда.



Събудих се късно следобед. Останах да лежа без да мърдам, за да разбера дали ще усетя болка. За мое облекчение почувствах само натрапчиво главоболие. Надигнах се бавно. Белинда ме беше съблякла и ми бе сложила нощница.

Чу се поскърцване. Обърнах се. Камериерката ми, седнала на стол край леглото, беше готова да скочи.

— Не, не, миледи, не мърдайте. Все още не сте готова за движение.

— Добре съм — отвърнах аз и отпуснах крака на пода. Бях схваната, натъртена и всичко ме понаболяваше, но иначе се чувствах добре. — Заешката дупка беше дълбока — додадох и, като се сетих за Джон, се усмихнах.

Въпреки всичко.

Белинда се озова до мен за секунда. Вдигнах ръка, за да я възпра.

— Не, Белинда, аз съм съвсем добре. Мисля, че бих искала една много гореща вана. Тя сигурно ще отмие всичките ми болежки.

И щеше да ме отърве от нейното присъствие. Но веднага се разкаях за тази мисъл. Момичето се притесняваше за мен. Аз обаче исках да остана за малко сама. Проследих я с поглед; тя се обърна на няколко пъти и ме погледна смръщено, преди да излезе от стаята.

Бях уплашена. Пистолета ми. Паникьосана бръкнах под възглавницата. Беше там. Кой ли го бе поставил там? Надявах се, че Джон беше свършил тази работа. Ако беше Белинда, тя най-вероятно щеше да уведоми Лорънс. Не, сигурно е бил Джон. Дали беше позволил камериерката ми или някой друг да го види, или бе успял да се промъкне в стаята ми и да го измъкне изпод жокейската ми пола? Тази мисъл бе достатъчна да ме накара да се върна в леглото. Седнах без да изпускам пистолета от ръка, и се взрях в прозорците с дупките от решетки. Решетките, поставени заради лудостта на Каролайн.

Струва ми се, че не помръднах, докато Белинда се върна с достатъчно ведра вода да ме удави.



Час по-късно, следвана по петите от Белинда, която кършеше ръце и кудкудякаше неспокойно, напуснах Синята стая. Бях сложила стара сива рокля, избеляла от прането, и удобни обувки за ходене; бях ги носила в Диърфийлд Хол по време на разходките си из блатистите местности. Кадифената пелерина и ръкавиците бяха не по-малко стари. Този път пистолетът не бе прикрепен с каишка за бедрото ми; намираше се в джоба на пелерината. Можех да го извадя и да стрелям за секунда. Бях в състояние да се защитя и със сигурност щях да го направя, ако се наложеше. Главата ме болеше, но сега вече чувствах много по-силен гняв, отколкото болка.

Брантли стоеше край входната врата. Щом ме видя, той замръзна като гипсовата статуя на голия гръцки бог, която стоеше в един забутан ъгъл пред гостната.

— Излизам да се поразходя — обявих аз; гласът ми прозвуча студено като въздуха, който се процеждаше изпод голямата врата. — Всичко ще бъде наред, Брантли. Не се притеснявай за мен. Онова бе само една заешка дупка, много голяма дупка, но аз не съм мамино детенце. Ще се оправя. Ще се поразходя покрай потока. Там ми харесва.

Зачаках да ми отвори. Интересно дали нямаше веднага да потърси Лорънс и да го уведоми, че глупавата му съпруга е излязла да се поразтъпче из имението.

Докато прекосявах широката поляна пред главния вход, си зададох въпроса доколко разумно беше решението ми да остана тук и какво беше бъдещето ми в тази къща.

Не изглеждаше обещаващо. Потреперих, но не от студа, макар следобедното небе да имаше оловносив цвят. Не ми беше правило впечатление, но сега забелязах, че клоните на дърветата бяха съвсем оголели, напълно лишени от ярките цветни петна на есента. Зимата най-сетне бе дошла в Йоркшир. Започвах да се отърсвам от остатъчния ефект на лауданума, а проникващият до мозъка на костите страх ме избави набързо от летаргията.

Тръгнах към потока, свела глава, потънала в мисли. Бях казала на Брантли къде отивам. Никой нямаше да опита нищо; беше прекалено рисковано. Освен това как може да се размишлява нормално, когато някой се мъкне подире ти, мрънка ти в ушите и изобщо те подлудява? И тук идваше ред на най-важния въпрос. На кого можех да вярвам?

„На Джон“ — помислих си аз. Трябваше да му вярвам. Просто нямах друг избор.

Продължих да обмислям положението, да опитвам да преценя нещата, но така и не успях да открия нищо. Абсолютно нищо.

Сещах се само за желанието на Каролайн да разговаря с мен, доколкото можеше да го направи един дух.

И за злокобното присъствие в Черната стая, което продължаваше да стои там и да чака. Какво да чака?

Стигнах до брега на ручея. Увих се плътно с пелерината и седнах под една от огромните върби. Вперих поглед над сивата водна лента. Повърхността му беше съвсем спокойна, като гладка сива плоча. Нямах представа къде са отишли патиците.

В този момент си дадох сметка, че бях забравила напълно за Джордж. Той не беше в Синята стая. Надявах се, че мис Крислок или Джудит са се погрижили за него. Не знам какво щях да правя, ако нещо се беше случило с териера. Ако имах достатъчно енергия, щях да се върна и да го взема със себе си, но нямах никаква сила. Усетих как кората на върбата се впива в гърба ми.

Започвах да проявявам признаци на истерия. На Джордж нямаше да му стане нищо. Но ако все пак се случеше, щях да разпердушиня с голи ръце Девбридж Манър.

Не знам колко дълго бях седяла така, когато чух гласа на Джон зад гърба си:

— Белинда ме спря в коридора и изплака мъката си за теб. Разказа ми как си се измъкнала от леглото, едва не си се удавила във ваната си и накрая си взела, че си излязла навън. Попитах Брантли дали те е виждал. Той отговори, че си изглеждала почти мъртва и възнамерявал да те последва. — Спря за момент и сви рамене. — Аз те последвах.

Сви отново рамене, но аз вече го познавах. Просто набираше пара и скоро щеше да избухне. Нямаше да ме кара да чакам дълго. Ето, вече дори размаха показалеца си пред носа ми.

— Нямаше абсолютно никаква опасност да се удавя във ваната.

— По дяволите, Анди, обеща ми, че никога няма да оставаш сама. Какво ти става? Да не би ударът по главата да те е видиотил? Не, вероятно не. Това качество ти е природна даденост, нали? Отговори ми, дяволите да те вземат.

ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Джон имаше право, ако човек избереше да гледа на нещата от този ъгъл. В отговор само поклатих глава и очевидно го разярих още повече.

Той се приближи пъргаво и застана току пред мен, разкрачил крака, поставил ръце на хълбоците. Не закри слънцето, тъй като просто нямаше такова, но определено беше твърде внушителен. „Много е висок — помислих си аз, — страшно висок и силен.“ Но знаех, че не е опасен за мен, макар очевидно да изгаряше от желание да ме хвърли в потока.

Усмихнах се на мъжа, чието присъствие някога ме караше да се разтрепервам от страх.

— Взех си пистолета. — Извадих оръжието от джоба на пелерината си и го насочих към него. — В пълна безопасност съм.

Той изруга. Цветисто. Никога досега не бях чувала толкова картинно и изобретателно описание на хора и животни. Дядо със сигурност щеше да се впечатли. Вероятно щеше да тупне Джон по гърба и може би дори да му засече време, за да види колко ще бъде в състояние да продължава в този дух, без да се повтори.

— Божичко, можеш ли да го повториш?

— Да, но първо ще те удуша. Не опитвай да се измъкнеш, като ме разсейваш, Анди. Между другото, правиш го много добре, но този път номерът ти няма да мине. Какво, по дяволите, правиш тук сама? Мътните го взели, дори не си взела прочутия пазач Джордж.

— Той би ме защитил с цената на всичко, ако можеше да осъзнае, че животът ми е в опасност. О, Боже, надявам се, че никой не е излязъл да ме търси. Кажи, че не си ме обявил за издирване и не си вдигнал тревога.

— Не, не, казах на Брантли да не се притеснява. Успокоих го, че няма да те изпускам от погледа си. Струва ми се, че чичо Лорънс, мис Гилбанк, заварената ти дъщеря и мис Крислок, в момента се забавляват в компанията на лорд Уейвърлий или „скъпият Хобсън“, както го нарича съпругата му. Той разказва всякакви ужасии от опита си с призраците и тя добавя дори още по-кошмарни подробности към тях. Колкото до Томас, той лежи горе и Амилия потърква леко челото му с пръсти. Поне така ми каза. Май не му вярвам. Бузите на снаха ми бяха поруменели, а очите й блестяха. Според мен те… не, забрави, че съм го казал. Не ти ли е студено?

Поклатих глава и попитах:

— Ти ли развърза каишката с пистолета от бедрото ми?

— Да, разбира се, когато те занесох горе. Не исках никой да разбере за него. Възползвах се от момент, в който Белинда започна да се вайка над теб и да се суети видимо безцелно из стаята ти, за да го пъхна отново под възглавницата ти.

— Намерих го. Благодаря ти. Такова държание обаче изобщо не е в стила на Белинда. Тя е изключително независимо момиче, каза ми го още като пристигнах. Има собствени идеи за нещата. И е силна.

— Възможно е, но се държа като квачка, чието пиле се е приближило прекалено до касапската секира. Успокои се едва когато ти дадоха лауданума. Защо дойде тук сама?

Искаше ми се да остави тази тема, но разбрах, че няма да стане както ми се щеше.

— Същият си като дядо ми — рекох аз. — Той не оставяше нищо, преди да бъде задоволен от резултата. Продължаваше да ме притиска и да опипва почвата, докато изплюя камъчето. А ако тогава се окажеше, че е нещо, за което наистина не желая да знае, той ме изглеждаше укорително, поклащаше глава и отиваше да си вземе бутилката с бренди. Добре де, добре. Може би мозъкът ми се е натъртил при падането. Исках просто да дойда и да помисля, да опитам да си обясня кой прави всичко това и защо.

— И до какъв извод стигна? Успя ли да откриеш по умозрителен път злосторника и неговия мотив? Разполагаше с толкова много време, без никой да те безпокои, докато аз проявих наглостта да се намеся.

— Сарказмът ти е прекалено явен. Никакъв финес. — Въздъхнах отново. — Съжалявам, напълно си прав да изречеш всичките тези великолепни ругатни в лицето ми. — Прибрах внимателно пистолета обратно в джоба си. И му се усмихнах криво. — Но знаеш ли, Джон, с това мога да защитя даже теб.

Помислих, че ще избухне, но той успя да се въздържи. Дядо ми обикновено не проявяваше чак такъв самоконтрол.

— Благодаря ти, че не ми крещиш повече — додадох аз. — Главата все още ме боли и пулсира. Освен това, честно казано, все още не съм достигнала до никакъв извод. Не мога да открия нещо, за което да се хвана и благодарение на което да реша нещо.