Катрин Каултър - Контесата

Никой не отговори. Спрях и останаха така известно време, с лудо тупкащо сърце, като се питах какво щях да правя сега.

Върнах се в стаята си и заключих вратата след себе си. Синята стая никога не ми се беше струвала толкова гостоприемна. Джордж вдигна глава и помаха с опашка, после отиде да отпие вода от купичката си и се върна да спи. Седнах във фотьойла пред огъня. Усещането беше чудесно. Едва сега осъзнах колко ми е студено. Взрях се в пламъците. Защо ли Лорънс се беше оженил за мен и ме беше довел тук, в дома си — за да ме тероризира, да ми казва, че ще трябва да платя за всичко? Очевидно това по някакъв начин бе свързано с баща ми, но как и защо, все още нямах представа. Трябваше да видя Джон. Може би той беше научил нещо.

Нямаше го в стаята му. Нито долу. Никой не го беше виждал. Не успях да открия и Бойнтън.

Тая работа хич не ми харесваше. Върнах се бавно в стаята си. Белинда си тананикаше и сгъваше грижливо няколко от долните ми ризи. Усмихна ми се, когато вдигна очи към мен.

— Джаспър изведе мистър Джордж на разходка, миледи — рече тя. — Така, вече е време за обяд. А как само изглеждате! Какво правихте?

— Просто оглеждах — отвърнах аз и затворих вратата зад себе си.

Облегнах се на нея за момент и затворих очи. „Джон, — помислих си аз, — къде си?“

Реших да сляза долу за обяд. Защо не? Щях да поговоря с този-онзи и да изчакам Джон.

И след това щях да се махна от тази къща.

През следващия час Белинда оправи вида ми и едва тогава слязох в трапезарията. Амилия, Томас и мис Крислок бяха там. Никой не знаеше нищо за Джон.

Томас сдъвка прилежно хапка свински котлет с доматен сос и рече:

— Реших, че бащата на Амилия има право. Не искам аурата ми да бъде слаба и несолидна, сянката ми да не може да бъде различена, духът ми да витае безсилно и безволево. Реших да не обръщам внимание на болежките си. И макар точно в този момент да усещам много странен сърбеж в областта на дясната подмишница, няма да се занимавам с него. Знам, че Амилия ще се притеснява, но решението ми е взето.

Той се приведе към нея и я целуна, право по устата, пред всички ни. Мис Крислок ми намигна и ме дари с една от прелестните си криви усмивки.

Отхапах от кюфтето от стриди.

Къде беше Джон?

— Любов моя — обади се Амилия, — кажи ми нещо повече за този странен сърбеж, за да знам дали да се тревожа или не.

Вместо да отговори, съпругът й я целуна отново.

Засмяхме се. Нямам представа откъде се взе този смях, но така или иначе беше факт — пълнокръвен и очарован, също като тях двамата.

Лорънс нямаше да се прибере преди Коледа. Разполагах с предостатъчно време да градя планове и да ги осъществявам.

Следобедът мина бързо. Срещнах се с мисис Редбрест и обсъдихме работата на прислугата, състоянието на спалното бельо в стаите на слугите и подмяната на някои съдове в кухнята. С готвачката планирахме менюто. Направих комплимент на Брантли във връзка с възпитанието на Джордж, макар да ми се искаше той да си бъде като преди. Новият Джордж, който стоеше послушно, докато не му кажеха какво да прави, просто не беше забавен. Отидох да видя Малката Бес; ставата и гърбът й зарастваха много добре.

В късния следобед посетих мис Гилбанк и Джудит. Научих как да казвам „добър ден“ на гръцки.

Тогава момичето ми напомни, че й бях обещала да вечеря цяла седмица с възрастните. Бях забравила. Съзнанието ми бе обременено от страховете, а това щеше да бъде истинско развлечение. Господ ми беше свидетел, че силно се нуждаех от подобно нещо. Усмихнах се на красивото дете и отговорих, че отивам веднага говоря с мисис Редбрест и да предложа готвачката да приготви „Шарлота“ за десерт.

В действителност Брантли се съгласи да се погрижи за шарлотата. Аз отидох да се преоблека, докато Белинда се суетеше насам-натам. Суетнята й ми достави удоволствие. Тя ми помагаше да се чувствам в безопасност, но знаех добре, че е само илюзия.

Слязох по главното стълбище, прекосих Старата зала и влязох в трапезарията. Усмихната.

И замръзнах на мястото си.

Пред мен стоеше съпругът ми и слушаше, свел глава, това, което му говореше мис Крислок. Тя се бе разположила грациозно на един фотьойл, а срещу нея седяха Джудит и мис Гилбанк. Амилия бе застанала зад стол с висока облегалка и стискаше чаша между дългите си пръсти. Стори ми се някак си разсеяна. Нито Джон, нито Томас се виждаха някъде.

— Добър вечер, скъпа.

Не знаех какво да правя. Дали да не изкрещя, че съпругът ми иска да ми стори зло? Може би щеше да ми пререже гърлото? Най-сетне изтрих страха от лицето си и се усмихнах.

— Каква чудесна изненада, сър. Толкова неочаквано.

„Добре го направи“ — помислих си аз. Знаех, че съумях да прикрия всяка следа от страх с новото вълнение и удоволствието да го видя. Какво, по дяволите, правеше тук? Та нали бе тръгнал едва тази сутрин. Не можех да повярвам, че всичко истина.

Къде беше Джон?

Протегнах ръце към графа. Той постави бързо чашата си с шери на масата и тръгна към мен. Сграбчи дланите ми и се наведе да ме целуне по бузата; топлият му дъх погали лицето ми.

— А, скъпа Анди, само един пълен глупак не би се върнал колкото се може по-бързо, ако го очаква такава красива и очарователна дама.

„Какво съм ти сторила?“ Толкова силно ми се искаше да му задам този въпрос, че трябваше почти да прехапя устната си, за да се спра. Вместо това рекох:

— Лорънс, та ти едва замина. Какво се е случило? Да не се е появил някакъв проблем? О, да, не ви бива никак да мамите, сър; ясно е, че всичко е само ласкателство.

Той се наведе и отново ме целуна по бузата. За малко не се отдръпнах рязко. Когато се изправи, го погледнах право в лицето. За първи път забелязах, че в очите му нямаше никаква топлота. Поне към мен. Те имаха студен сив цвят, като твърда стомана. Усмихваше се, когато ме погледна, и аз потреперих. За какво мислеше? Планове ли кроеше?

Огледах се и поздравих всички с „добър вечер“. Джудит беше толкова развълнувана, че не я сдържаше на едно място. Мис Гилбанк изглеждаше особено прелестна в моя рокля от тъмнозлатист муселин, която Белинда бе преправила за нея. Приличаше й. Мис Крислок плетеше шал, седнала пред камината в любимия си стол. От горещината я предпазваше красив параван. В скута й лежеше отворена книга, подарък от скъпия ми съпруг, както ми беше обяснила тя.

— Какво четете, мис Крислок?

— О, скъпа ми Анди, това е роман, който според Лорънс ще ми достави огромно удоволствие. В него пише за едно момиче, което е наистина много лошо, но родителите му са твърдо решени и го учат да следва пътя на праведността.

— О, Боже! — промълвих аз и се обърнах към Амилия. Лорънс наистина ли вярваше, че историята щеше да й достави удоволствие? — Къде е Томас? Не ми казвай, че пак е болен.

— Не, двамата изкачихме десет пъти по три етажа. Той иска да бъде дори в още по-добра форма. Оставих го във ваната, където отмиваше потта си.

Засмях се, здрав смях, който бе излязъл някак от само себе си, въпреки факта, че съпругът ми стоеше само на няколко метра от мен и нямах представа какво си мислеше.

— Лорънс — извиках от другия край на масата аз веднага, щом заехме местата си около нея. — Все още не си ни казал какво стана с твоето пътуване. Ти тръгна тази сутрин и ето, че сега, по времето за вечеря, си отново тук.

— Беше станало някакво недоразумение. Човекът, с когото отивах да се срещна, точно идваше насам, за да се види с мен. Свършихме си работата в Лийдс. Чудесно е да си бъдеш у дома. Дори ми остана време да купя коледни подаръци.

Последните думи каза, като гледаше към дъщеря си.

Тя се наклони веднага напред.

— Би ли ни разказал нещо за това, което си купил, татко?

— О, не, трябва да почакаш, както всички останали, в това число и прелестната ти втора майка.

— Някой виждал ли е Джон? — попитах аз, след като Брантли ми подаде да си сипя от печената гъска със сос от кервиз.

Знаех, че ще се задавя, ако изям дори една хапка от тази гъска.

— Ти не знаеше ли, Анди?

Погледнах съпруга си въпросително.

— Джон отиде на коледното парти на семейство Кокбърнс, недалеч от Хароугейт. Искаше да прекара повече време с лейди Елизабет Палмър.

Не отговорих.

Амилия се разсмя.

— Е, време е. Джон трябва да помисли вече за женитба. Лейди Елизабет определено го очарова.

„Но той е само на двайсет и шест години — искаше ми се да кажа. — Съвсем не са много за един мъж.“ Естествено една неомъжена двайсет и шестгодишна жена беше съвсем друго нещо; намираше се, меко казано, в затруднено положение. Дали лейди Елизабет го беше очаровала наистина?

— На мен лейди Елизабет ми харесва — обади се мис Крислок. — Тя е прелестна и толкова висока… Джон няма да си изкривява врата, когато разговаря с нея. Какво мислиш, Лорънс?

Той сви рамене и отпи от виното си.

— Вярвам, че няма да си хване любовник преди да му роди наследник.

Настана тежко мълчание. Най-сетне се изкашлях.

— Според мен лейди Елизабет е очарователна. Може би има малко властни маниери, но е наистина трудно да не се държиш така, когато си толкова красив. Не мисля, че ще бъде невярна, щом се омъжи. Защо изобщо се жени човек, ако възнамерява да не бъде верен на своята половинка? Просто няма смисъл. И е отблъскващо.

Неусетно бях заговорила с прекалена страст, проява на отдавнашното ми възмущение. Джудит ме съзерцаваше смръщено от мястото си. Опитах да й се усмихна, да смекча думите си, но не успях. Не казах нищо повече, само стоях в очакване.