— Ще видим — отвърна графът. — Може би Джон ще има по-голям късмет от повечето мъже.

Амилия побърза да ни информира за новия спортен режим на Томас.

— Ще бъде прекрасно, ако стане силен и здрав като Джон — обади се мис Крислок. — Томас и сега е толкова красив, че ускорява пулса даже на моето старо сърце.

Този коментар допадна на Амилия.

— Да — допълних аз, — Томас е наистина великолепен.

Думите ми се харесаха още повече на Амилия. Тя се обърна към мис Гилбанк, готова да чуе още похвали, и прелестната гувернантка рече:

— Никога в живота си не съм виждала по-красив и по-мил джентълмен.

Помислих си, че Амилия ще започне да мърка, толкова приятно й беше станало.

След известно време мис Крислок попита:

— Анди, скъпа, не би ли искала дамите вече да се оттеглят в гостната?

— Чудесна идея — отвърна съпругът ми и се изправи с мен. — Искам Анди да остане при мен тази вечер. Снощи тя ме победи на шах. Днес е мой ред да бия.

Амилия се ококори насреща ми.

— Виждала съм как чичо Лорънс играе шах. Никой никога не го е бил досега.

— Напротив, бил го е — отговорих аз, като погледнах графа право в очите. — Аз го бих.

Щяхме да играем в кабинета му. Не можеше да ми направи нищо там. Щях да действам след като всички си легнеха; щях да се махна оттук.

Докато вървяхме заедно към кабинета му, след като пожелахме на всички „лека нощ“, осъзнах, че наистина искам да изиграя още една партия шах с него. Искаше ми се да го смачкам в пръстта. Бедната Джудит. Тя, естествено, не желаеше вечерта да свърши така бързо, но аз не можех да сторя нищо по този въпрос. Имаше голяма вероятност никога повече да не я видя.

Този път Лорънс посочи към дясната ми ръка. В нея стисках бял кон. Харесваше ми да играя с черните фигури. Справях се чудесно с Френската защита.

Той започна с пешката пред царя и аз преместих с усмивка моята царска пешка напред.

— А — рече той, — Френската защита. Интересно ми е колко добре ще я разиграеш.

— Много добре. Беше любимата защита на дядо ми. Както вече разбра снощи, дядо ми ме е научил добре — отвърнах аз, без да вдигам очи от шахматната дъска.

После погледнах към сведената му глава с прелестно осеяните с бели нишки черни коси. Отчаяно ми се искаше да го попитам за баща си, но се сдържах. Все още не знаех достатъчно, за да предприемам каквото и да било. Освен това тук бях сама. Цялата прислуга беше вярна на съпруга ми. Нямах представа как би реагирал проклетият му лакей Флинт, а може би в къщата се навъртаха и други негодници.

Не, щях да си държа устата затворена и късно през нощта щях да се измъкна. Той нямаше представа, че бях претърсила спалнята му и малката, подобна на монашеска килия стаичка, нито че бях намерила писмото за баща ми.

Играта продължаваше. Молех се да съм все още в безопасност и се надявах да си я осигуря с привидната си неосведоменост. Но какво щеше да стане ако… Потропвах лекичко с пръсти по страничната облегалка на стола си. Лорънс се изкашля. Беше мой ред. Нямаше причина да чакам повече. Посегнах към царя си. И тогава се вгледах в шахматната дъска, този път — истински. И пуснах царя. О, Боже, едва не му бях подарила играта, и то защото бях толкова уплашена, че не можех да мисля като хората.

Взрях се с цялото си внимание и веднага установих, че ако бях направила замисления ход с царя, той щеше да ми вземе царицата с коня още на следващия ход. Беше заложил измамно прост капан, който нямаше да мине незабелязан от всеки шахматист, заслужаващ това име. Тогава установих, че той ми се усмихваше. Но усмивката му не беше добра. Беше изпълнена със снизхождение, сякаш не струвах кой знае какво. „Може би — обади се някакъв дълбоко скрит в мен глас, — може би трябва да го оставя да победи. Да изпита самодоволство и да се почувства по-добър от мен. Нека си мисли, че не струвам пет пари.“

Но не, просто не можех да го направя. В мен се бе насъбрал прекалено много гняв, към него, мъжа, който ме бе измамил така, и очевидно ме мразеше поради неизвестна ми причина.

Щях да му покажа, че наистина съм опонент, с който човек трябва да се съобразява. Щях да изтрия самодоволната физиономия от лицето му. Той беше забелязал разсеяността ми, вероятно се бе запитал каква е причината за нея и бе разбрал, че ще победи, защото не бях нищо повече от една жена и следователно не бях в състояние да мисля логично, не можех да анализирам, поне не като мъж.

В този момент играта се превърна за мен в символ на собствената ми победа или поражение в този дом.

Той, разбира се, забеляза веднага промяната. Скоро концентрацията му нарасна дотолкова, че вече не отстъпваше по нищо на моята собствена. Нямах представа какво си мислеше сега, какво се питаше, но в крайна сметка не каза нищо.

Брантли донесе поднос с чай и, като ни видя напълно погълнати от играта, се оттегли така безшумно, както се бе появил, като спря само колкото да добави три цепеници към огъня.

След около още десет хода успях да взема преднина. Подготвях една изключително силна атака на царския фланг, която знаех, че ще го смаже. Преместих коня си на критично важното пето поле пред царския офицер. След още няколко хода моята царица и офицерът наобиколиха царя му. Конят ми довърши започнатото.

На устните ми заигра усмивка, когато вдигнах глава и го погледнах право в очите.

— Шах и мат, сър — промълвих аз.

В този момент имах усещането, че мога да победя света; толкова силна и непоклатима се чувствах. Очите ми светеха. Знаех, че имам много самодоволен вид.

След неколкосекундно мълчание Лорънс вдигна бавно победения си цар, подържа го малко в дългите си тънки пръсти и внимателно го постави встрани. Облегна се назад на стола си и докосна леко присвитите си устни.

Светлината от огъня танцуваше около нас и хвърляше причудливи сенки върху лицето му. Най-сетне той промълви бавно и замислено:

— Добре проведена игра, скъпа. Победата е сладка, нали?

Обърнах едвам-едвам глава, така че лицето ми да остане в сянка. Чувствах се напрегната, уплашена и възбудена.

— Определено, милорд. Възможно ли е победата да има някога друг вкус?

По лицето му пробягна странна усмивка, когато отвърна:

— Не, нищо не може да се сравнява с това да видиш, да почувстваш, да нанесеш финалния удар върху врага. Но не смяташ ли, че най-важната, най-сладката от всички е крайната и окончателна победа, пълния разгром на врага?

За какво говореше? Какво имаше предвид? Не можех да го попитам. Не можех да рискувам да издам онова, което знаех. Но аз пък току-що го бях победила.

Бях бляскава, бял силна, и заявих с ясен глас:

— Да, и аз точно това направих сега с вас, сър. Утре обаче е нов ден, може би ще има нова партия шах и всичко започва отначало. В шахмата няма окончателна победа, което е хубаво и същевременно — вероятно носи разочарование.

Графът започна да събира фигурките в средата на масичката. Изправи падналия си цар и го постави пред белите фигури, точно срещу моята черна царица. Вдигна поглед към лицето ми, силно присвил мрачните си очи, които сега ми се сториха по-скоро черни, отколкото сини. Наложих си да отвърна спокойно на погледа му. В крайна сметка той извърна пръв очи — към огъня, а после към красивите си бели длани. Стоях абсолютно неподвижно и чаках. Нямах никакъв избор. Когато най-сетне съпругът ми проговори, гласът му бе съвсем тих, сякаш разсъждаваше за себе си:

— Ти игра интелигентно, с финес и кураж, Андрея. Изключително необичайни характеристики за една жена. Колкото до невъздържаността ти в момента, може би ще те оставя да се порадваш на дребната си победа.

Пред мен вече стоеше друг човек. Може би най-после показваше истинската си същност.

— Нямах представа, милорд, че единствено мъжете притежават интелигентност и кураж.

Той продължаваше да си играе с проклетия бял цар и да го върти из пръстите си. След малко въздъхна.

— А, скъпа, тук се лъжеш и мисля, че се полага да направиш реверанс на доста по-богатия ми опит в тази област, добит през дългия ми живот.

— Не виждам защо.

Лорънс замръзна на място. Сега вече вниманието му бе съсредоточено върху мен. Очите му бяха студени, безмилостни, лишени от всякакво чувство или състрадание. Гласът му прозвуча също така студено и сякаш разсече като рапира тишината.

— О, да, вашият пол е слаб, тщеславен и абсолютно лишен от морал. Ти не си по-различна.

Все още не можех да видя ясно през насъбрания в него гняв, но си дадох сметка, че бе свързан с жена. Станах и се приведох през масата към него, подпряла длани върху шахматната дъска. Гласът ми прозвуча напълно в синхрон с неговия; усетих грубостта с цялата си душа.

— Това са думи на сърдит човек, милорд, лишени от мярка и балансирана преценка. Не, милорд, дори огромният брой на годините ви и безкрайният ви опит не са в състояние да оправдаят едно такова небалансирано, дори нестабилно мнение.

Той се спусна напред рязко, сграбчи китката ми и ме дръпна към себе си през масата, така че лицето ми се озова току пред неговото. Шахматните фигури изпопадаха шумно на дървения под.

— Смели думи, моето момиче, но без съдържание, без значение. А, да, глупаво създание, ти можеш да усетиш преходния вкус от победата при игра на шах, тъй като са те научили добре. Но в живота, Андрея, в живота ти не беше нищо друго, освен незначителна пешка в създадената лично от мен игра. И сега вече аз имам това, което желаех, момичето ми. Повече не се нуждая от теб. Не е нужно повече да се съобразявам с глупавите ти прищевки и да се смея на блудкавите ти хумористични опити.

— Не те разбирам. За какво говориш? Какво означава това?

Той ме стисна по-силно. Болка прониза ръката ми, но не издадох звук.

— Ти си луд.

— Луд, аз? Ще видим.

Погледнах го в очите. Там не видях лудост. Изглеждаше обладан от овладян гняв, и студен като трупа на дядо ми, когато си бях взела последно сбогом с него. Дали щеше да ме убие, още тук и сега?

ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Пусна внезапно китката ми и с бързо движение ме стисна за гърлото с дългите си пръсти. Инстинктивно се вкопчих в ръцете му, за да се освободя, но той ме стисна още по-силно.

— Ще видиш, скъпа, колко си безпомощна. И не забравяй за момент, че ми принадлежиш. Ти си моята нова, моята много хубава млада съпруга. И какво означава това? Че си мое имущество, моя робиня, с която мога да правя каквото си поискам.

Пръстите му се впиваха все повече. Дерях дланите му, дърпах ги с всичка сила. Започваше да ми се завива свят. Нима щеше да ме убие, тук, в библиотеката? И после щеше да избута тялото ми под бюрото си?

Внезапно отдели рязко ръце от гърлото ми. Заобиколи малката маса пъргаво, за да дойде от моята страна и, докато аз все още опитвах да си поема въздух, ме придърпа към гърдите си. Усетих горещия му дъх в лицето си.

— Красивата ми млада съпруга — рече той и ме целуна така силно, така грубо, че усетих кръв в устата си.

Изпитвах повече гняв, отколкото страх, поне за момента, и го ритнах в глезена. Той ме притисна по-силно, като обездвижи ръцете ми от двете страни на тялото ми, и без да се отделя от устата ми. Усещах зъбите ми, усещах горещия му дъх. И тогава устата ми се отвори и почувствах езика му върху зъбите си, вкусих дъха му и едва не се задавих. Трябва да бе усетил кръвта ми.

Внезапно ме отблъсна от себе си. Щях да се строполя на пода, ако столът ми не се намираше точно зад мен. Лорънс събори масичката за шах с един удар на юмрука си. Фигурките полетяха. Една пешка се приземи в огъня. Изправи се над мен, разкрачил широко крака и поставил ръце на хълбоци.

— Можеш ли да дишаш отново?

— Да, но не благодарение на теб. Не ме докосвай повече. Ти се закле, че няма да го направиш, никога.

— Мога да правя каквото си поискам с теб, скъпа моя съпруго. Абсолютно всичко.

— Ти наистина си луд — отвърнах неразумно аз. — На всичкото отгоре си и отблъскващ, милорд. Ако ме докоснеш отново най-вероятно ще повърна отгоре ти.

Помислих, че ще ме удари; лицето му бе почервеняло от гняв. Но успя да запази самоконтрол. Стоя и ме съзерцава безкрайно дълго, както ми се стори. И тогава заяви тихо, замислено:

— Разбира се, че нямаш представа как се целува мъж. Ти си напълно невинна и девическите ти притеснения са напълно обясними. На мен обаче вкусът ти ми хареса. Засега това е вкусът на страха, но с времето той може да се промени и ти ще отвориш охотно устата си за мен.

— Не.

— Колко странно. Никога преди не бях забелязал, че си забележително привлекателно момиче. Всъщност забелязах го, но не по начина, по който мъжът забелязва обикновено една жена. Но сега го забелязвам.

И посегна към мен.

— Не — прошепнах аз и се притиснах към възглавниците на стола. — Не.

Графът се изправи и кръстоса ръце пред гърди. Стоеше точно пред мен. Не знаех как ще се измъкна. Не можех да го съборя — той бе два пъти по-едър от мен.