Катрин Каултър - Контесата

— Реших да те взема, Андрея, така, както един мъж взема една жена. Ти си девствена. От много години не съм се наслаждавал на девица. Ще бъде вълнуващо. Нямам нищо против да се съпротивляваш, но не чак толкова. Само колкото да увеличиш възбудата от укротяването. Тъй като си ми съпруга, трябва да ми се подчиняваш. Ах, как очаквам да усетя кръвта на девствеността ти по мен, да почувствам как семето ми се излива в теб. Това определено ще ми достави удоволствие. Аз ще бъда единственият мъж, който ще те има.

— Не. — Гадеше ми се. Но защо? Бях уплашена и силно разгневена, но на какво се дължеше това влудяващо гадене? И тогава се чух да казвам с жален, потреперващ глас, който знаех, че е мой: — Не може да говориш сериозно. Ти обеща. Подписа обещанието си върху брачния договор. Ти си ми съпруг само по име. Няма да ме докоснеш. Ако го направиш, ще те убия.

Почувствах киселия привкус на истерията в устата си, в гърлото. Беше непоносимо.

— Ще ме убиеш ли? Е, това е едно от най-смешните неща, които си казвала, откакто те познавам. — Сви рамене. — Колкото до брачния договор… каква глупост, всичките ми глупави обещания. Какво общо може да има с желанията ми сега? Той е само един безполезен лист хартия, чиято цел бе да успокои страховете ти, така че ти, скъпа, да се съгласиш да се ожениш за мен. И, разбира се, ти се съгласи. И нали точно това искаше — някой по-възрастен, уж безопасен мъж да се грижи за теб след смъртта на дядо ти. Само се виж — пребледняла, трепереща, с широко отворени от ужас очи. Чуй ме, Андрея. Всички жени са курви в сърцето си. Не може да се различаваш чак толкова от останалите представителки на твоя пол. Нужна ти е просто известна практика, малко опит, които аз ще ти осигуря, за да опознаеш истинската си природа.

— Не, не всички жени са курви. Това е пълен абсурд. Майка ми не беше курва. В нашето семейство тази роля се играеше от баща ми. — В мига, в който произнесох думите, престанах да забелязвам втренченото в мен лице на графа. Макар да бе съвсем близко, аз вече не виждах него. Разтърсих усилено глава и думите просто изригнаха сами от устата ми. — Не, не искам да се връщам там.

Но нямах избор. Опитвах да прогоня мрака с ръце, обаче не можех да спра съживилите се в съзнанието ми образи. Все едно, че беше станало вчера, толкова близко го чувствах до себе си; наистина нямаше къде да бягам. Бях опитвала да забравя, но, естествено, помнех всичко. Спомените ме върнаха години назад и всичко беше съвсем ясно. Отново бях осемгодишното момиченце, сгушено зад тежките пердета на перваза на прозореца в кабинета на баща си. Бях задрямала над книгата, която бях извадила от една от полиците. Внезапно се събудих от нисък смях, последван от някакви много странни звуци. Надникнах. Бяха баща ми и една от камериерките, притиснати плътно един към друг. Целуваха се трескаво, диво, той дръпна бонето от главата й. Сплете пръсти в гъстите й къдрици, като пъшкаше. От нейното гърло също излизаха странни стенещи звуци, а тя самата се извиваше и се притискаше в него.

Не знаех какво да правя, затова продължих да се спотайвам и да ги наблюдавам. Баща ми я вдигна и я сложи на мекия персийски килим, след което се приведе към нея. Преметна полите на роклята й и фустите нагоре. Нейните ръце бяха върху раменете му, като ги мачкаха конвулсивно и дърпаха дрехите му. Тя застена, когато дланите му се мушнаха под фустата й. Краката й се разтвориха широко в коленете. Баща ми се отдръпна, разкопча бричовете си и измъкна някакво огромно парче плът, което стърчеше от него. После го пъхна между краката на камериерката. Видях как тя вдигна крака и ги обви около кръста му. Двамата се целуваха, клатеха се напред-назад, викаха и стенеха. Също като животни. И не спираха.

Пред очите ми се появи бледото лице на майка ми. Тя беше неестествено мълчалива, по нежната кожа под очите й бяха изписани тъмни кръгове. Гледаше баща ми. Чувах я как му крещи, че е развратник, че й изневерявал и я посрамвал до дъното на душата. Усещах омразата й към него и към Моли, камериерката, която му бе позволила да й вдигне полите и да прави онези неща с нея. Тя го обвиняваше и за други жени, с които правел същите неща, унижавал я безобразно и й причинявал болка. Но на него не му пукаше. Той просто я съзерцава известно време, след което се обърна и излезе.

Внезапно лицето на майка ми избледня. На неговото място изплува образът на Моли; чух ужасните й викове. Разбрах, че съм се пренесла в крилото за прислугата на третия етаж. Горе беше много горещо, нещо нормално за таванските помещения в разгара на лятото. Моли крещеше и просто не спираше. Крясък след крясък, после внезапно замълча. Чух хорски гласове. Тя извика отново, но този път не толкова силно и разбрах, че е изтощена. Видях големия й корем, вече гол; тя се извиваше и лицето й беше изкривено в агония. Измъкнаха някакъв малък, безформен, кървав предмет измежду краката й. И тогава бликна кръв, много кръв, като от фонтан, наводни леглото, покапа на дървения под. Пръстите ми бяха червени и лепкави, цялата бях изцапана с кръв. Всички се развикаха, защураха се като полудели, напъхаха чаршафи между краката на Моли.

Но тя не викаше повече. Главата й бе неестествено клюмнала на една страна. Очите й бяха широко отворени и сини, но в тях вече нямаше живот.

Кръвта беше толкова много и капеше по пода, а червената локва започваше да придобива черен цвят. Появи се и майка ми, моята красива майка, която стоеше безмълвно с ръце на хълбоците. Беше като замръзнала, студена на пипане, бледа.

Чух я как шепне:

— Той я уби. Той уби и Моли. Колко ли още жени е убил с похотливостта си? Той е животно. Надявах се, че ще умре. Но той няма да умре, никога няма да умре.

Лорънс ме бе стиснал за раменете и ме разтърсваше, като викаше в лицето ми:

— За Бога, осъзнай се. Невероятна истеричка си. Ела на себе си.

Отворих очи и се озовах отново насаме с този мъж в кабинета му. Вгледах се в лицето на съпруга си. Чувствах се съсипана и ужасно, ужасяващо самотна. Но графът беше тук и се готвеше да ми причини болка, може би дори да ме убие, така, както баща ми беше убил Моли.

Той се взираше напрегнато в мен. Аз треперех. Знаех го, но не можех да се спра.

— Как ми се иска никога да не бях виждала това, никога да не бях научавала каквото и да е от цялата тази история — рекох аз.

Лорънс ме пусна. Отстъпих крачка назад. Потърках с длан челото си. Дали не опитвах да изтрия онези кошмарни спомени? Спомени, които не бях виждала или чувствала така ясно от много години.

Настана дълбоко, безконечно мълчание. Аз опитвах да се преборя с личния си кошмар, и студенината на тишината, нейната заплашителност не достигнаха до мен.

Дочух гласа му:

— Може би сега разбирам защо си се омъжила за мен, Андрея. Мислеше си, че ще заема мястото на дядо ти, нали така? Че ще те защитавам и пазя от собствените ти страхове, от ужасните кошмари и видения от твоето минало, които продължават да те спохождат, както стана и сега? Не, в твоите планове няма място за похотлив млад съпруг, нали?

Видях смеещия се Джон, видях как гали с голямата си длан гривата на Малката Бес. Джон, който държеше Джордж и пак се смееше на нещо, което бях казала, и смехът му ми харесваше, усещах го с душата си. Пак Джон, този път ядосан, с потъмнял от ярост поглед, тъй като бях съпруга на чичо му и никога нямаше да бъда негова. Все едно, че някой завъртя забит в сърцето ми нож.

Бавно поклатих глава.

— Би ли искала да ми кажеш какво е направил баща ти? Какво си го видяла да прави? Какво си чула за него?

— Баща ми — промълвих бавно аз. — Баща ми. Какво знаеш ти за него? Какво общо има той с тази лудост?

— Няма значение, не и сега. Ще се убедиш, че знам за твоето минало повече, отколкото предполагаш.

Надвеси се над мен; лицето му се приближи до моето. Сигурно бе забелязал убийствения ми страх, защото се изправи и се разсмя. Смехът му беше грозен; сърцето ми изтръпна при този звук.

— А, не се притеснявай, че ще те изнасиля. Нямам време за това, честно казано. Би ми се искало да ти отнема девствеността, но явно не е писано да стане. Жалко.

— Защо се ожени за мен?

Той придърпа стола си по-близо до моя и седна, като кръстоса ръце пред гърди. Нямах представа какво мисли, какво планира, но знаех, че не е хубаво. Трябваше да го накарам да говори. Имах нужда от време. Джон щеше да дойде, със сигурност. Не, той беше с лейди Елизабет. Беше ме изоставил. Знаех, че не трябва да се изненадвам, защото мъжете никога не бяха почтени с нито една жена, но въпреки това бях съсипана от неговото предателство. Макар да знаеше на каква опасност съм изложена, той бе заминал.

— Наистина постъпи много глупаво, като ми претърси стаите.

Претърсила стаите ли? А, по дяволите. Откъде можеше да е научил? Но дълбоко в себе си не бях изненадана, че знаеше. Графът бръкна в джоба на жилетката си и измъкна писмо със смачкани ръбове. Показа ми го.

— Какво стана ли? Ти прочете всичките ми писма и това те разстрои особено много, така че едва не го унищожи. Не беше никак съвършена в методите си на претърсване. Не успя даже да пригладиш ръбовете така, че да не забележа. А и подуших миризмата ти, лека, нежна и съвсем отчетлива. Вдишах я и разбрах, че си влизала в тайната ми стаичка.

Свих рамене.

— Пликът, който размахваш пред очите ми… изглежда като от много старо писмо, милорд, написано отдавна, може би по времето, когато дори ти си бил млад.

Помислих, че ще ме удари.

— Вечната ти наглост. Доста си арогантна, моето момиче, но в крайна сметка се показа недостоен опонент, направо глупав. Искаш ли да те ударя? Не, вероятно не.

Започна да сгъва и разгъва старото писмо между дългите си пръсти.

— Ти открадна писмото от баща ми — рекох аз.

— О, да. Всъщност беше Флинт. Проклетото ти куче едва не му откъсна крака. Той искаше да убие мизерната гадинка, но нямаше как да го направи. Казаха ми, че си получила писмо. Не беше трудно да го намеря. А ти, скъпа, знаеш, че баща ти е пристигнал в Лондон на осми този месец.

— Кажи ми защо правиш всичко това. По дяволите, какво съм направила аз? Нямам ли право да знам?

— Нямаш никакви права. Но ще разбереш всичко, когато му дойде времето. — Изправи се. — Така, достатъчно по този въпрос. Наистина нямам повече време за губене с теб. — Спря за момент и погледна към разпилените по пода шахматни фигурки. — Не мога да повярвам, че успя да ме биеш втори път.

— Не беше трудно. Ти наистина играеш добре, но не можеш да се сравняваш с моето ниво. Да вземем стратегическите ти опити — те са банални като изтърканите стратегии на старците, които играят шах в Хайд парк. Колкото до логиката и планирането, беше достатъчно да те подканя и ти всеки път налапваше въдицата. Ако тук има недостоен опонент, определено си ти.

Тогава Лорънс ме удари, силно, с цяла длан по бузата. Не издадох звук. Скочих насреща му и го ритнах с коляно в слабините. Той изрева и залитна назад, хвана се, като стенеше, и се сгъна надве. Вдигнах полите си и хукнах. Той се спусна след мен, все така приведен, като някой старец, какъвто бе всъщност. Но беше силен. Хвана ме за ръката и започна да я извива, докато заохках от болка. Опитах да се отскубна, но щом помръднех, той извиваше ръката ми още по-високо зад гърба. Най-сетне успя да се изправи.

— Кучка. — Удари ме отново, по другата буза. Щях да се залепя за стената, ако не ме държеше. Дръпна ме грубо към себе си. — Чуй ме добре. Опитай само да ме удариш отново и ще те удуша, тук и сега. Това няма да промени кой знае какво. Така, сега двамата с теб отиваме в стаята ти. Няма да казваш нищо. Няма да опитваш да се отскубнеш от мен. Направиш ли го, просто ще обясня на всички, че си станала жертва на болестта, поразила бедната ми Каролайн. Дръж си устата затворена. Мисли за кучето си. Мисли как Флинт ще го вдигне за шията и ще му я извие.

— Копеле.

— А, виждам, че ме разбра.

Не се мяркаха никакви слуги. Молех се да видя поне Брантли, но Старата зала беше празна. Когато наближихме Синята стая, графът рече:

— Уволних Белинда. Вече би трябвало да е пристигнала в къщата на майка си в селото. Джордж обаче е в спалнята ти. Двамата ще ме чакате там. А аз ще дойда, не се бой.

Отвори вратата, блъсна ме вътре и я затръшна след мен. Чух как завъртя ключа в ключалката.