Конете забавиха крачка на не повече от десет метра от мен. О, не, сигурно бяха чули изцвилването на Темпест. Вкопчих се в него, усетих го как потрепери, но все пак не помръдна.

— Казвам ви — провикна се в студения нощен въздух мъжки глас, — знам, че проклетият кон не може да е далеч. Бърз е и издръжлив — все пак е бойно животно. Но дори той вече трябва да е на края на силите си.

„Не, лъжеш се — помислих си аз. — Темпест е много повече от конете, които си виждал. Той може да лети през целия път до Лондон, без да забави темпо или да се измори. Защо не продължите да търсите, да преследвате? Вървете, вървете нататък.“ Повтарях си тези думи отново и отново, като молитва. „Да, просто си продължете напред по пътя. Ние не сме тук. Тук няма нищо за вас, продължете нататък.“

— Имаш право. Тя не може да е стигнала по-далеч оттук. Конят на Джон е бърз, но дори той се изморява и вече би трябвало да е даже мъртъв.

Това беше Лорънс, моят любим съпруг. О, Боже, не беше справедливо. Прекалено близо, той и хората му бяха прекалено близо. Какво да правя?

— Тя е наблизо. — Това отново беше гласът на графа. — Готов съм да се закълна, че чух конско цвилене. Дойде отнякъде близо, сигурен съм.

Някакъв мъж изсумтя, но не си каза мнението. Те идваха дори още по-близко. Всеки момент някой от тях щеше да ни види и това щеше да сложи край на всичко.

Този, който ни издаде, не беше Темпест. А Джордж. Той нямаше представа какво става, затова задраска по гърдите ми и изсумтя силно. Не че това променяше нещо; те щяха да ни открият така или иначе, невъзможно беше да не ни видят.

„Нямам избор“ — помислих си аз, затегнах по-здраво колана около териера, сграбчих издатината на седлото и се метнах на седлото. Излетяхме измежду дърветата като гюлле.

Опитът ми бе отчаян; знаех, че нямам шансове. Темпест дишаше тежко под мен. Това бе прекалено много за него, той намаляваше темпото. По лицето ми потекоха сълзи на безсилие и замръзваха, преди да достигнат брадичката ми. Погледнах през рамо и успях да различа мрачното лице на съпруга си на бледата светлина преди зазоряване. Буквално се задушавах от страх.

Миг по-късно някакъв кон се изравни с нас. Ездачът се присегна и ме прихвана през кръста. Джордж изръмжа и мъжът се отдръпна изненадан.

— Проклетото куче — извика той. — Пъхнала го е под пелерината си.

Чух ги как си подвикват един на друг. Скоро мъжът се върна и този път сграбчи юздите на жребеца и ги издърпа от ръцете ми. Бавно ги опъна и накара Темпест да спре. Тогава Лорънс се озова от другата ми страна. Удари ме неочаквано с опакото на дланта си и ме събори от гърба на коня. Грабнах Джордж и успях да го измъкна, преди да се стоваря върху замръзналата земя. Не се приземих на него, слава Богу.

Въздухът ми излезе от дробовете. Лежах на земята, взирах се в сивата предутринна виделина и опитвах да си поема въздух. Териерът лаеше като побеснял и тичаше около мен, опитвайки да ме защити. След това изскимтя нещастно и скочи върху мен. Над мен се надвеси лицето на Флинт.

— Жива е, милорд — обърна се той към Лорънс, който стоеше до него и можеше да види и сам, че съм жива. — Просто се е поударила, нищо повече. Кучето е добре и най-сетне престана да джафка. Виж го само, как се е настанило на гърдите й и й лиже лицето. Искате ли да го убия? Надявах се, като я съборихте от коня, че ще се приземи върху псето и ще го убие.

Ако в този момент бях успяла да си поема въздух, щях със сигурност да му обясня какво мислех за него. Но не бях в състояние да направя каквото и да било, освен да лежа безпомощно и да се питам дали въздухът ще успее да достигне някога отново до тялото ми.

— Не, остави й нещо — отвърна графът, — въпреки че тя не заслужава никаква милост от мен. Тя ми създаде повече неприятности, отколкото си заслужава да изтърпи човек заради нея. Да, остави й окаяното псе. Господ е свидетел, че тя го обича повече отколкото обича което и да било човешко същество.

— Не е редно да се обича толкова един помияр — заяви Флинт и се изплю, като за малко не успя да улучи лицето ми.

— Тя няма нищо друго — отговори съпругът ми.

В този момент го мразех повече от което и да било друго човешко същество, защото имаше право.

Тогава Лорънс се надвеси над мен; вятърът развяваше пелерината му. И изрече усмихнато с прекрасен, мил глас:

— Не се съпротивлявай повече, мадам, в противен случай ще кажа на Флинт да убие кучето. Разбра ли?

— Да — отвърнах аз, като поемах големи порции въздух. — Разбрах.

Захаросаният му глас ме беше уплашил повече отколкото падането от гърба на Темпест.

— Ти ми създаде куп неприятности — додаде той. — И затруднения. Загуби ми много време. Край на това. Ставай. Чака ни път.

Никой не ми помогна. Успях да се обърна и да се изправя на колене и длани, а след това бавно да се изправя. Притиснах Джордж към гърдите си. Пистолетът ми бе все още на кръста, но засега не можех да го използвам. В него имаше само един-единствен куршум.

Бяха им отнела няколко часа, докато ме открият. Бяха ме хванали, тъй като конете им бяха свежи. Сигурно ги бяха сменили в селото. Ако бях рискувала да го направя, сега сигурно щях да бъда на свобода.

Графът изглеждаше мрачен и черен като самия дявол, както стоеше пред мен, увит в черна пелерина и с черни ръкавици на ръцете.

— Аз те подцених, Андрея. Не, няма да те наричам повече Анди… какво смешно име само. Трябваше доста дълго да се преструвам, че ми е приятно да те наричам така, за да запазя доверието ти. Предполагах, че ще опиташ да избягаш, затова бях решил да те упоя. Не беше изключено някой слуга да мине край стаята ти и да те чуе да викаш или да блъскаш по вратата. Да, давах си сметка, че няма да стоиш мирно там и спокойно да ме чакаш. Затова се върнах бързо с едно чудесно упойващо средство, което смятах да излея в гърлото ти. Но за моя изненада се озовах в една празна и много студена стая. Беше леденостудена, по-точно, тъй като ти беше оставила прозореца широко отворен. Щях да те убия, ако те бях открил тогава. Но за твой късмет не те намерих. А сега обаче съм спокоен и ти си отново в ръцете ми. Всичко приключи.

Дишането ми вече се бе нормализирало. Стоях и съзерцавах човека, на когото се бях доверила, човека, чиято привързаност към мен бях смятала за дълбока и здрава, поне в началото, поне преди появата на старицата в стаята ми. Лъжа, всичко е било лъжа, хитрост. Но какво се стремеше да постигне с тях?

— Какво ще правите сега, милорд? Ще ме върнете в Девбридж Манър и ще ме заключите в Синята стая ли? Ще сложите ли отново решетки на прозорците, както сте го направили за Каролайн?

Вятърът преметна пелерината му върху ботушите.

— Мълчи, глупаво момиче. Не знаеш за какво говориш.

— Така ли? Знам, че ме излъга. Каролайн не е минала по онази издатина по стената, за да стигне до съседна стая и да отиде на северната кула. Няма друга стая преди края на перваза при комина. Какво направи с Каролайн? — Но аз вече знаех. Беше я убил. Беше я блъснал от балкона на северната кула. Той беше наясно какво мислех. Виждах го по лицето му. И, тъй като това вече нямаше значение, добавих: — Накарал си я да се качи в северната кула, и си я блъснал от балкона й, нали?

Видях как дръпна рязко ръка към тялото си и я стисна в юмрук. Лицето му се изкриви от злоба, а по омразата в очите му разбрах, че не трябваше да казвам това. Усетих, че ще ме удари лошо, може би ще ми счупи челюстта.

Нямах време, нямах време да се спася.

ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Викът на Флинт разцепи въздуха.

— Милорд, по-добре не я удряйте. Може да я убиете случайно. Прекалено е рано. Не го правете още.

Лорънс бавно отпусна юмрука си. Хвана ръката ми и я изви зад гърба ми, докато не успях да сдържа болезненото си стенание.

— Не ме предизвиквай повече, мадам.

Пусна ме и ме блъсна. Изгубих равновесие и паднах в краката на неговия камериер.

— Виж само какво е направила тази кучка с коня на Джон — рече графът. — Направо го е убила от изтощение.

Изправих се отново, но не опитах да избягам; знаех, че няма да стигна далеч, тъй като Флинт стоеше до мен. Мразех го с всяка клетка на тялото си.

— Слушай, старче. И ти щеше да го умориш от яздене, ако опитваше да избягаш от някой побъркан.

Изражението му показа, че отново го бе обзело желание да ме убие на място, но пак не го направи. Защо непрекъснато го дразнех? Защо не можех да си затворя устата? Всъщност знаех много добре отговора. Този човек ме бе прекарал с такава лекота, бе спечелил доверието ми толкова бързо, беше ме направил на глупачка. Мразех себе си не по-малко, отколкото мразех него, задето ми бе причинил всичко това, и то без да му създам никакви проблеми. Беше се досетил от какво се нуждая и ми го беше осигурил. Беше си дал сметка, че не желая съпруг в леглото и затова бе побързал да се закълне, че бракът ни ще бъде само на книга. Беше любезен и нагъл и само седмица след запознанството ни беше спечелил абсолютното ми доверие. Господи, как само го мразех.

Но какво всъщност искаше той?

Внезапно ми се зави свят. Очевидно ударите бяха прекалено много, помислих си аз, като се отпуснах на колене. Задишах тежко, свела глава; мъчех се да запазя равновесие. Третият човек, който не бе произнесъл нито дума до този момент, се приближи до мен. Започнах да разтърквам ръката си над лакътя. Джордж се притискаше към мен.

Мъжът коленичи до мен.

— Добре ли сте? Можете ли да се изправите?

Познах гласа. Принадлежеше на човека, с когото Лорънс се беше срещнал тайно в страноприемницата, в която бяхме отседнали по пътя от Лондон за Йоркшир. Просто още един от хората на съпруга ми. Успях да кимна. Той ми помогна да се изправя. После взе териера и ми го подаде безмълвно. Слава Богу световъртежът бе намалял.

Графът пристъпи отново към мен.

Погледнах го право в очите.

— Къде отиваме?

— Ще разбереш съвсем скоро. Пази тишина. Фрийсън, хвърли я на гърба на Темпест. Не е нужно да й връзваш ръцете за седлото. Просто вземи кучето при себе си. Ако тя направи нещо нередно, убий проклетата гадина.

— Никога не съм направила нещо, с което да ти навредя, Лорънс — промълвих аз, като се питах кой бе в действителност мъжът, за когото се бях оженила.

В него имаше толкова гняв, толкова презрение към мен. Държанието му просто нямаше логично обяснение.

— Ти осуети плановете ми, мадам, и се набърка там, където не ти е работата. Откри неща, които не би трябвало да знаеш. Няма да търпя повече подобни прояви. Ти направи неща, които не съм вярвал, че може да стори някой, камо ли една уж невинна млада дама.

Нямах представа какво искаше да каже. Едва ли имаше предвид претърсването на бюрото в монашеската му килия.

— Защо постави бодливата тел под седлото на Малката Бес?

— Тя свърши своята работа — отвърна с пълно безразличие той. — Ти разбра, че някой желае смъртта ти…

— И иска да платя за всичко.

— Да, точно това исках. Една хубава, многозначителна заплаха. Исках също да те ужася, да те направя безпомощна, и го постигнах. Нямаш представа колко приятно ми беше да наблюдавам как страхът ти нараства ден след ден. Ако при падането от коня се беше пребила, за мен нямаше да има никакво значение, но признавам, сега предпочитам да бъдеш с мен, да присъстваш на края, на последната победа, на сладкото ми отмъщение.

На него не му пукаше, че можеше да убие Малката Бес, и това ме вбеси повече от всичко друго. Яростта започна да прелива.

— Даже нямам представа за какво говориш. Ти нарани Малката Бес. Наистина си безкрайно противно старче.

Пак си бях отворила проклетата уста, макар да знаех, че допускам грешка.

Фрийсън бе увил въже около ръцете ми, така че нямаше как да се предпазя от удара. Лорънс стовари юмрука си върху главата ми. Силата на удара ме запрати върху Фрийсън. Бели пламъци избухнаха в главата ми. Беше наистина странно да наблюдавам експлозиите на белите светлини една след друга, докато най-накрая те премигнаха и настана милостив мрак. Чух дивия лай на Джордж. А след това престанах да чувам каквото и да било.

Усетих ритмичното движение на коня преди да дойда напълно в съзнание. Когато най-сетне успях да си наложа да отворя очи, всичко около мен се завъртя. Гадеше ми се. Толкова ми се виеше свят, че ако Фрийсън не ме държеше, щях да падна от коня. Преглътнах и стиснах клепачи. Трябва да съм помръднала, тъй като чух гласа на Фрийсън току до ухото си.

— Моля ви, миледи, не мърдайте. Аз ще ви държа здраво.

Дадох си сметка, че ръката му ме обгръщаше, а аз се бях отпуснала върху гърдите му.

— Къде е Джордж?

— Флинт го носи. Не, не се тревожете. Той не му прави нищо лошо.

— Кой сте вие? Какво става тук?

— Не мога да ви кажа. А сега замълчете.

Не казах нищо повече. Думите ми убягваха. Съсредоточих се върху усилието да не повърна върху коня му. Главата ме болеше много силно от удара, който онзи побъркан ми бе нанесъл по слепоочието; молех се само да не ми е повредил мозъка.