Такава значи беше цялата история, предателството, лъжите и смъртта на Каролайн. Но тя бе убита след раждането на детето.

— Татко — рекох аз. — Ти имаш дъщеря. Казва се Джудит. Помня, че когато я видях за първи път, нещо в нея ми се стори познато. Всъщност в нея съм виждала себе си. И теб. Тя е прелестна. Умна и мила. И ще се превърне в красива, чудесна жена.

— Аз също си давам сметка, че Джудит прилича на Анди — обади се зад мен Джон. — Усетих нещо познато, когато се появи ти, Анди, и, разбира се, сега си обяснявам причината. През всички тези години, чичо, ти си виждал бащата в детето.

Видях яростта в очите на Лорънс. В присъствието на племенника си обаче той се контролираше. И не каза нищо.

— Добре си се справила, Анди — додаде младият мъж. — Чичо ми ще носи тези белези по лицето си, докато умре.

— Тя обаче няма да може да ги види — отвърна графът. — И така, знаеше ли за дъщеря си, Джеймсън? Или това е чудесна изненада за теб?

— Да, знаех, винаги съм знаел. Каролайн успя да ми изпрати тайно едно писмо, преди да я убиеш. Аз дойдох в Девбридж Манър. Опитах да я спася, но беше късно. Според историята тя се самоубила, като се хвърлила от една от кулите на имението. Дали вярвах, че се е самоубила ли? Може би имаше и такива моменти. Но винаги съм мислил, че всъщност ти унищожи бедната Каролайн, а сега го знам със сигурност. Колкото до дъщеря ми, не можех да сторя нищо друго, освен да се моля да не й сториш нищо лошо.

Съпругът ми се изсмя. Вече бе наистина щастлив, цялото му лице светеше от задоволство.

— Не се ли питаш, скъпа моя, защо оставих живо детето? — обърна се към мен той. — Плодът на една курва и развратния ти баща? Е, сега ще обясня на всички ви. Всеки път, когато погледнех детето, се сещах за окаяния ти баща и се наслаждавах на мисълта за предстоящото си отмъщение. Знаех, че най-вероятно ще ми бъдат нужни години, докато ми паднеш в ръчичките, в пълна моя власт. Но бях убеден, че този ден ще дойде и ето. Смъртта на Каролайн бе само половината от моето отмъщение.

Приближи се пъргаво до мен и ме сграбчи за ръката, за да ме отдели от баща ми. В този миг моят ранен баща, със сила, която не подозирах, че има все още, се хвърли отгоре му и го стисна за гърлото с двете си ръце. Фрийсън и Флинт скочиха върху него на секундата и го дръпнаха грубо. Флинт започна да го удря по лицето и раненото рамо. Сега бе моят шанс. Пуснах Джордж, измъкнах пистолета от колана си и заявих съвсем отчетливо:

— Ще убия графа, ако не пуснете незабавно баща ми.

Лорънс не се поколеба. Видях беса на лицето му, когато се хвърли върху мен. Отскочих назад. Той се закова на мястото си, задъхан, вперил поглед в малкия пистолет, който бях насочила към него.

— Опитай да се приближиш отново към мен, старче — додадох с нисък, изпълнен със злоба глас, — и ще ти пусна един куршум право между очите. — Махнах с ръка към него. — Може би си мислиш, че няма да ми стиска да те застрелям? Че като жена не съм способна да го направя? Че може би ще заскимтя и накрая ще се разцивря? Е, хайде, ела, опитай и ще видиш.

Той не помръдна, само премести поглед от лицето ми към ръката, в която държах оръжието.

— Този пистолет — произнесе бавно той. — Откъде го взе?

— Купих го от селото, от скъпия мистър Форестър. Изглежда е ходил до Йорк, за да ми го донесе. Все пак не съм пълна глупачка. Беше ми станало ясно, че трябва да се предпазя. Татко, добре ли си?

Той се бе отпуснал върху леглото и дишаше тежко.

— Добре съм, Андрея.

Лорънс продължаваше да съзерцава невярващо пистолета.

— Не би трябвало да имаш пистолет. Никога не ми е минало през ума, че може да имаш такова нещо. Та ти си само една жена.

Изсмях се. Истински.

— В такъв случай си глупак. Не, и тримата не мърдайте, или старецът е мъртъв. Само за миг, не е нужно повече време. Не си помисляйте даже да мръднете с пръст, или го застрелвам. Джон, ела тук да те отвържа. — Човекът, който се намираше зад него, се отмести. — Не мърдай, глупако, или ще убия тоя, който ти е платил. Аз съм добър стрелец. Дядо ми ме е обучил добре.

Помислих, че Лорънс ще завие. Бе станал почти аленочервен от гняв и безсилие, но нямаше избор. За първи път аз имах властта и средствата да го държа в шах. Джон се отдели от мъжете и нареди:

— Лягайте по корем и сложете ръце на тила.

Щом се подчиниха, той се приближи до мен и аз започнах да работя върху завързаните му китки.

— Браво, скъпа — рече той, без да отделя поглед от тримата. — По време на война човек обича да има на кого да разчита да му пази гърба. Много се гордея с теб.

Струва ми се, че пораснах с цели десет сантиметра от думите му. Почти се бях справила с възлите, почти. Сведох очи към проклетото въже, само за част от секундата, но точно толкова беше достатъчно. Лорънс измъкна нож изпод пелерината си и с едно плавно движение го запрати към баща ми. Улучи го точно по раненото рамо. Баща ми изрева.

Тримата мъже скочиха на крака. Изглеждаха решени да ни убият.

— Спрете, дяволите да ви вземат, или ще убия графа.

Никой не спря.

Натиснах спусъка.

ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Не го прострелях между очите. Гневът и напрежението станаха причина ръката ми да потрепне. Улучих го в бедрото. Той изкрещя, сграбчи раненото място, падна на колене и след това се отпусна на една страна.

Джон беше свободен. Тримата мъже се спуснаха към оръжието си, но Джон беше по-бързо. Грабна два от пистолетите им и тогава видях в действие войника в него. Беше впечатляващо спокоен и стабилен, а гласът му прозвуча убийствено:

— Имам два куршума, господа. Един от вас ще избегне смъртта, но кой ще бъде той? Кой иска да опита? Хайде, не се дръжте като страхливци, направете нещо. Погледнете човека, който ви е платил да убивате невинни хора. Той няма да ви помогне. Ще остане да лежи тук, докато кракът му гангреняса и писъците му го отведат в ада. Хайде. Не искате ли да ме повалите?

Тримата се спогледаха и след това много бавно легнаха отново на пода.

— Сложете ръцете си зад тила.

Те се подчиниха.

Спуснах се към баща си. Той бе изгубил съзнание, а ножът грозно стърчеше от рамото му. Навсякъде имаше кръв. Затворих очи за момент, за да се овладея.

— Няма да умреш в ръцете ми, дяволите да те вземат — възкликнах аз. Отметнах пелерината и съблякох ризата си. Накъсах я на дълги широки ивици, от които приготвих дебела превръзка. Поех дълбоко въздух и измъкнах рязко ножа от раната. Едва не повърнах от кошмарното усещане на лесното плъзгане на ножа през плътта на баща ми. Не смеех да си представя каква болка му причиняваше това. — Съжалявам — прошепнах аз. — Вече свърши. Съжалявам.

Притиснах кървящото място с цялата си сила. Той изохка, все така със затворени очи, но дланта му се премести върху ръката ми. Погледнах дланта му. Беше голяма и силна. И кафява.

— Ти ще живееш — заявих аз. — Кълна се, че ще живееш.

— Да — отвърна той и сините му очи светнаха насреща ми. — Да, трябва.

Затвори отново очи, ръката му се плъзна. Беше жив и в безсъзнание. Бях благодарна за това.

— Продължавай да притискаш, Анди. Кървенето трябва да се спре. — Джон се озова до мен и ме избута. — Дръж и двата пистолета насочени към нашите хора там. Аз съм по-силен, сега аз ще натискам.

Застанах на няколко крачки от тях. Погледнах към съпруга си, който лежеше в локва кръв на пода, в безсъзнание, както ми се стори, свил ранения си крак.

Бях го простреляла. Дали щеше да умре? Странно, но не ме вълнуваше изобщо. Той беше убиец. Аз обаче не желаех да бъда като него. Въпреки това не помръднах и не направих опит да спра кръвта от раната му. Останах на мястото си, вперила поглед в тримата мъже.

Един от тях се размърда. Приближих се до него, наведох се и го ударих по главата с дръжката на пистолета. В този момент усетих някакво раздвижване, но не бях достатъчно бърза. Лорънс се бе надигнал на колене. В ръката си държеше пистолет. Още едно оръжие? Цял арсенал ли имаше в себе си? Изглежда беше така, дяволите да го вземат.

Спаси ме Джордж. Той скочи към графа, като ръмжеше, оголил зъби. Вдигнах рязко единия от пистолетите на разбойниците.

Всичко стана толкова бързо, че се обърка в съзнанието ми. Флинт ме сграбчи за глезена, Джордж атакува графа, а Джон, без да се поколебае, взе ножа, който чичо му бе хвърлил по моя баща и прониза с него гърлото на Лорънс. Дори не успях да го видя, толкова светкавично прелетя. На лицето на Лорънс се изписа безкрайна изненада. Помъчи се да каже нещо, но не успя. Изпусна пистолета и стисна ножа, но не опита да го издърпа. Дочух отвратително гъргорене. От устата му бликна кръв. Вдигна поглед към баща ми и лицето му замръзна от ужасен гняв. Отпусна се назад на пода, докато Джордж се късаше от лай над него. Умря с това изражение.

Флинт се хвърли с яростен вик към глезена ми и успя да ми дръпне краката. Паднах с цялата си тежест, но това нямаше значение. Вече бях спокойна и концентрирана.

— Пусни ме веднага, Флинт! — извиках аз. — Незабавно, дяволите да те вземат!

Но той нямаше подобно намерение. Протегна ръце с намерение да ме удуши и изкрещя, очевидно извън себе си:

— Проклета кучко, ще те убия. Ти уби господаря ми. Ще ти извия мършавия врат.

Чух как Джон извика нещо, видях как се спусна към нас, но знаех, че само аз мога да се спася. Овладях се. Знаех какво трябва да направя и прострелях Флинт право в гърдите.

В малката стая настъпи зловещо мълчание. Двамата мъже останаха да лежат по корем, залепили лица към пода. Джон изтича до Флинт и се вгледа в него.

— Божичко, какъв ужас изживях. Ти го направи, Анди, направи го.

Джордж погледна към Джон и изскимтя. Заразмахва опашка, все по-бързо и по-бързо, докато най-накрая тя вече не се забелязваше. И тогава скочи върху младия мъж, цели трийсет сантиметра от пода. Джон хвана кучето ми.

— Всичко е наред вече, Джордж, съвсем наред. Не, успокой се. Справи се чудесно. Спаси всички ни. Не, не се облекчавай върху мен във вълнението си. Добро момче. — Донесе ми го. Отпусна се на колене до мен. — Добре ли си, любов моя?

Кимнах бавно. Нямах думи. Бяхме заобиколени от трупове. Миризмата на кръв изпълваше въздуха. В този момент баща ми изохка.

— Добре съм — успях най-сетне да прошепна аз.

Той ме целуна леко, по устата, потупа ме по бузата и се изправи.

— Ще превържа рамото на баща ти. Трябва да се доберем до имението и да изпратим да повикат доктор Боулдър колкото се може по-скоро. Трябва също така да освободя Бойнтън от онзи навес. — Спря и добави през рамо: — Много се гордея с теб, Анди. Ти си смела. Но все пак мисля, че е невъзможно да ме обичаш повече, отколкото те обичам аз.

Баща ми изохка отново.

Джон седна веднага и започна да му превързва раната.

— Не се притеснявай — рече той, без да вдига поглед. — Бил съм войник шест години. Имам голяма практика в правенето на превръзки.

Изправих се бавно и взех другия пистолет. Беше останал само един куршум. Беше достатъчен. Нито един от останалите двама не се интересуваше какво бе станало с господаря им; това беше проблем само на Флинт, но той вече не се вълнуваше от нищо.

Поех си дълбоко въздух. Всички бяхме живи. Чух ново болезнено изохкване. Каквото и да бе сторил баща ми, аз не исках да умира.

И започнах да се моля с цялото си сърце да остане жив.



Баща ми наистина оцеля.

Сега беше в някакво състояние между упоителен сън и безсъзнание. Доктор Боулдър бе останал в имението, за да се грижи за него.

Ръкър отведе двамата мъже в местния затвор и не беше никак нежен с тях. Помня как Джон ме притисна към тялото си, помня докосването на устните му в косите ми. Помня как Бойнтън му бе стиснал силно ръката с облекчение. Помня как се прегръщаха Томас и Амилия, и Амилия плачеше. Помня колко ужасени бяха всички от случилото се. Помня как се хранех в кабинета, край огъня, в компанията на Джон. И тогава внезапно, без причина, всичко изчезна. Опитвах се да отворя очи, да кажа нещо, но не можех. Какво ставаше с мен?

— Тя преживя прекалено много — чух аз гласа на Джон, който очевидно ме носеше. — Това е защитната реакция на организма й.

Усещах, че наоколо има хора, чувах ги да говорят, съвсем тихичко, както се прави край болен човек. Дали не бях болна? Нямах представа. Знаех само, че се намирам някъде надълбоко и не можех да се измъкна оттам.

Спах и сънувах.

В съня си чух гласа на Питър. Сънувах, че ме държи за ръката и прокарва леко пръсти по бузата ми. Казваше ми да се събудя, защото до Коледа оставали само четири дни и било неучтиво от моя страна да не го приветствам. Дори попита дали съм му купила подарък.

Но аз не можех да се събудя. Плувах в мрак, усещах как празнотата ме обгръща, обвива ме като в пашкул.

По-късно пък мис Крислок повдигаше главата ми и ми даваше нещо за пиене; изпих го и заспах дълбоко. Мисис Редбрест ме хранеше с вкусен пилешки бульон. Чух я да обяснява какъв късмет било, че се храня; в противен случай съм щяла да се изтощя и това щял да бъде краят ми. Искаше ми се да й благодаря, защото бульонът ми харесваше много и ме затопляше приятно. Искаше ми се също да я успокоя, че нямам намерение да се изтощавам.