Катрин Каултър - Контесата

— Андрея — повтори отново той и ми се усмихна, — да не би да се отегчихте до смърт, скъпа? Или сънувахте нещо? Струва ми се, че и аз самият задрямах за момент. Моля ви, простете ми.

— Просто мислех за Питър — отвърнах аз; не желаех да разсъждавам повече върху думите, които ми бе казал Питър и онова, което му бях отговорила аз.

Лорънс се наклони към мен и потупа приятелски скритите ми в ръкавиците ръце.

— Знам, че не ви е лесно. Аз също бях разочарован, когато братовчед ви отказа да приеме нашата покана. Е, поведението му ще се промени, когато види колко сте щастлива и доволна с мен. Ще го впечатли и нарастването на авоарите ви, тъй като човекът, който управлява бизнеса ми, има дарбата да удвоява всяка гвинея, към която погледне.

Засмях се. Съпругът ми ме караше да се смея, също като Джон. Намръщих се. Този човек се бе появявал само три пъти в живота ми. Отдавна не го бях виждала. Той не беше нищо и никой за мен. Време беше да го забравя.

— Мислите ли, че бихте могли да ме наричате Анди, милорд? Никога не съм обичала Андрея. Дядо ми ме наричаше така само когато ми бе ядосан за някое провинение.

— Анди? С момчешко име?

— Реагирам без проблеми на него, сър. То е като изключително удобна обувка за мен.

— Добре тогава. Струва ми се странно, но ще опитам. Ще ми се да ми бяхте казали преди; досега вече щях да съм свикнал.

— Не знаех дали ще одобрите. Не исках да рискувам да избягате, ако ви кажа за неженственото си име преди да сме се оженили.

Той ми се усмихна; наистина имаше чаровна усмивка. И изглеждаше по-млад от възрастта си. Беше висок и слаб и нямаше двойна брадичка, която да увеличава годините му. Носът му не беше червен и осеян с венички от прекаляване с пиенето. Очите му имаха изумителен тъмносин цвят. Беше достатъчно да го погледаш, да го послушаш само няколко минути, за да си дадеш сметка, че е ерудиран, чувствителен и изтънчен човек, каквото и да означаваха последните две определения. Бях ги чувала много често, откакто се помнех; очевидно бяха важни, затова бях почти убедена, че той ги притежаваше и двете.

Беше тъмен мъж с надвиснали над очите гъсти вежди. Тъмнокестенявата му коса беше все още гъста, прорязана тук-там от бели нишки. Съпругът ми определено изглеждаше много добре.

Ако ми беше баща, може би нещата щяха да бъдат по-различни.

— Отгледана сте по доста необичаен начин — проговори Лорънс, — само от дядо си след смъртта на майка ви. Едновременно е очарователно и смущаващо. Ще видим кое надделява.

„Какво означава това?“ — запитах се аз. Той се намести отново насред меките възглавници и протегна краката си диагонално. Скръсти грациозно ръце пред гърди и наклони едва забележимо глава на една страна, като подпря леко брадичка на шалчето си. Изглеждаше спокоен, умиротворен. Не бях свикнала да се намирам край мъже, чието държание не наподобява вулкан, какъвто бе дядо ми. При него и гневът, и смехът идваха бързо.

— Питър ми каза, че имате двама племенници, които живеят с вас — обадих се аз. — Единият от тях е негов връстник и също така ваш наследник.

— Да — отвърна графът, — по-голямото момче е мой наследник. За жалост през последните години се поотдалечихме, но той си е у дома, поне се моля вече да си е у дома.

— Какво е станало?

Едната му вежда се повдигна незабавно. Той като че ли бе готов да избухне, което според мен бе логично, защото въпросът ми бе малко дързък. Но от друга страна вече му бях съпруга. Лорънс кимна, очевидно на самия себе си, сякаш бе взел решение, пое си дълбоко въздух и ми се усмихна неубедително. Въпреки това заговори с лекота:

— Работата е там, че той прилича прекалено много на баща си. Преживя ужасно смъртта на родителите, които бяха убити от бандити. Двамата с брат му бяха съответно само на дванайсет и на десет години, когато стана това. Аз съм им чичо; съпругата ми беше починала, без да ми роди деца. Нямах желание да се женя отново. И така двамата дойдоха при мен и аз ги приех като свои синове. Томас, по-малкият, се приспособи възхитително, за разлика от брат си, Джон, който е на нож с мен от мига, в който пристигна в имението ми. — Очевидно бе прочел оформилия се на устните ми въпрос, тъй като добави: — Изглежда ме обвиняваше, че съм жив, а баща му беше умрял. Смяташе, че не е справедливо.

Изобщо не бях имала предвид това.

— Казахте, че името му е Джон — произнесох внимателно аз; страхувах се гласът ми да не ме издаде. „Не може да бъде — мислех си аз, — не може да е същият Джон. Толкова много Джоновци има навсякъде, прекалено много, за да ми минава дори през ума възможността за подобно съвпадение.“ Затова добавих: — Питам, тъй като се запознах с един Джон малко след смъртта на дядо ми. Стори ми се приятен човек.

— Каква му беше фамилията?

— Не знам — отвърнах аз и осъзнах, че приличам на пълна глупачка. — Просто го срещах на три пъти. Той обичаше да се смее. Харесаха се с Джордж. Колкото до Джордж, той изглежда би предпочел да остане с него; възпря го само това, че не беше сигурен дали Джон ще го храни така добре като мен.

— Е, в такъв случай не може да е бил моят племенник. Никога не съм чувал Джон да се смее. Той е мълчалив, намусен младеж, определено не е очарователен и няма нищо забележително както в отношението му към мен, така и в боравенето с проблемите на имението. Никога не съм го виждал в присъствието на животно, за бъда в състояние да преценя чара му в тази област. Той е обаче нещо като военен герой, така че може би с времето слабостите му ще се изгладят. Честно казано, не е стоял много тук, за да имам достоверни впечатления. Да, времето ще покаже.

— А Томас?

— А, сладкият ми, погълнат в себе си Томас, който не ми е създал никакво притеснение от десетгодишната си възраст. Не, не казвам, че е егоист. Просто се вълнува прекалено много от всяка болка, която почувства. И тогава изчита всичко, каквото намери по въпроса за нейното лечение. Съпругата му Амилия се справя добре с него. Мисля, че вече е събрала цял килер всевъзможни отвари и билкови лекове за лечение на всичко, като се започне от брадавици и се стигне до стомашни колики. Всеки път, когато се появят циганите, тя изкупува всичките им възстановяващи и тонизиращи средства. Амилия е дъщеря на виконт Уейвърлий, изключително необикновен джентълмен. Тя е прелестна и донякъде — сноб; нещо добро в повечето случаи, както съм установил.

— И сега може би Джон се е прибрал с намерението да остане?

Лорънс се умълча отново. Погледнах навън през прозореца на каретата, изненадана от внезапното притъмняване. Започна да ръми и аз увих краката си плътно с топлата завивка. Каретата имаше чудесни ресори и бе наистина луксозна, мислех си аз, като прокарах показалец по светлосинята сатенена тапицерия. Свалих едната си лимоненожълта ръкавица от ярешка кожа, за да докосна меката тъкан и така открих наследствения пръстен на рода Девбридж, който заемаше цялата вътрешна фаланга на пръста ми. Вгледах се в масивния смарагд, заобиколен от диаманти, и почти се сепнах, като се сетих, че вече бях графиня Девбридж. Дали първата съпруга на Лорънс го бе носила? Дали бяха извадили пръстена от пръста й след като бе умряла? Какви мрачни мисли ми минаваха само през главата. Как ли се погаждаше Джордж с мис Крислок? Те си допадаха, а и тя бе настояла, че е редно да остана насаме с новия си съпруг, вместо да трябва да говоря постоянно на Джордж.

След по-малко от час пристигнахме в Репфорд, където Лорънс бе уредил да преспим в страноприемницата „Сивата гъска“. Още не бяхме спрели в двора и към нас се втурнаха няколко момчета, за да хванат конете и да отворят вратичката на каретата.

На вратата ни посрещна с дълбок поклон домакинът, на чиято лъскава глава не бе останал нито един косъм; успях да установя този факт с лекота, тъй като той беше доста нисък. Когато се поклони, темето му се озова точно под носа ми.

— Добър ден, Прат — рече съпругът ми. — Страноприемницата ти изглежда преуспяваща.

— Да, милорд — отвърна Прат, като избърса ръце на съвсем чистата си престилка. — Послушах съвета на вашия управител и сега печеля добре.

Лорънс кимна.

— Предполагам, че стаите ни са готови? Нейно височество — додаде той, като ми се усмихна, — е много изморена.

Почудих се защо винаги изморените бяха дамите, а господата като че ли не познаваха това усещане.

— Ако с нейно височество дойдете с мен, ще ви заведа до личния ви салон.

— Нека да се убедя, че мис Крислок и Джордж са се настанили — рекох аз, — и ще дойда.

— Мис Крислок със сигурност може да се настани и сама. Двамата с Флинт могат да се погрижат един за друг. А Флинт ще се заеме с Джордж. Не желая сега, след като вече сте омъжена жена, да се притеснявате за каквото и да било.

Не харесвах особено личния камериер на Лорънс, Флинт; той виждаше прекалено много и казваше прекалено малко.

— Мис Крислок е нервна особа, милорд, непривикнала към промени или непознати места. Освен това беше болна. Искам да се уверя, че се чувства добре.

— „Сивата гъска“ е съвсем обичайно място — чух да промърморва мистър Прат. — Не може да се каже, че е непознато.

— Така е, мистър Прат — отвърнах. — Аз действително съм омъжена дама, но това не ми се струва особено изморително. Идвам след малко, Лорънс. — И излязох отново, преди да бе успял да ми каже нещо, с което не съм съгласна. Флинт, нещо обичайно за него, само стоеше, мълчеше, наблюдаваше и не правеше нищо, което би могло да бъде от помощ. Изчаках, докато кочияшът помагаше на мис Крислок да слезе. В мига, в който краката й докоснаха земята, Джордж скочи в ръцете ми, като махаше опашка по-бързо от криле на вятърна мелница при силен вятър. Завързах му каишката и го пуснах долу. — Ще се върна, Мили. Помоли мистър Прат да те заведе в стаята ти. — Погледнах към Флинт, който тъкмо изучаваше съсредоточено нокътя на палеца си. В следващия миг се разсмях, тъй като Джордж погледна цял метър нагоре, за да грабне каишката от ръката ми. — О, не, Джордж. Ти само си тичай отпред. Аз идвам веднага след теб.

И така, двамата с териера се разхождахме, и скачахме, и тичахме на светлината на залязващото слънце, заобиколени от прекрасната природа. Той имаше повече енергия от мен. Трябваше да мине цял час, преди да почувства, че се е наиграл и може да се прибере при мис Крислок, където го чакаха вечерята и леглото.

Салонът на „Сивата гъска“ беше уютно, облицовано с дървена ламперия помещение, изпълнено с дим и ухаещо на печено говеждо. Захвърлих маншона и коженото палто на един стол, приближих се до яркия огън и протегнах длани към топлината му. Лорънс, който четеше вестник, даде нареждания на Прат, относно вечерята. Когато Прат приключи с поклоните, съпругът ми се приближи.

— Флинт трябваше да разходи Джордж — рече той. — Това не е работа за омъжена дама.

Да не би да съществуваше определен списък с всички задължения, които една омъжена жена трябваше и не трябваше да изпълнява? Молех се горещо да няма. В противен случай в най-скоро време щях да се озова в доста деликатно положение.

— Флинт не познава Джордж. Нещо повече, Флинт не желае да прави каквото и да било за друг, освен за вас, неговия господар. На всичкото отгоре Джордж не го харесва. Аз му липсвах, затова танцува от радост наоколо ми, докато се измори.

Мислех, че съпругът ми ще каже нещо, но той си замълча.

Когато Прат се появи отново в салона, подире му вървеше пълно едрогърдо момиче с прекрасна широка усмивка, чието име, както ни информираха, беше Бети.

Лорънс се обърна към мен:

— Половин час ще ви бъде ли достатъчен, за да се приготвите за вечерята, Андрея, ъъъ… Анди?

— За какво да ми бъде достатъчен? О, но аз нямам нужда да се преобличам. — Не ми се искаше да се отделям от главозамайващото ухание на напоени с масло печени картофи, което се носеше изпод тумбестия сребърен капак върху един от подносите. — Само ще си измия ръцете. Миришат на куче. Да, връщам се след пет минути, не повече. Не изяждайте само всичкото това вкусно месо, милорд — извиках през рамо аз, като се спуснах през вратата на салона.

Щом влязох в стаята си, си измих ръцете, погалих Джордж, поради което се наложи да се измия още веднъж. После целунах мис Крислок, макар устата й да бе пълна, тъй като тя вече вечеряше, и следователно не можеше да отговори на целувката ми, и заслизах леко по стълбите.