Спрях пред дългото тясно огледало, което бе закачено на по-близката стена в дъното на стълбището. Погледнах бледото момиче насреща си и се намръщих. Нямах причина да бъда бледа. Бях тичала навън в продължение на цял час. Какво ми имаше? Взрях се отново в отражението. Тя изглеждаше наистина безкрайно самотна, невероятно трогателна. „Но това е пълна глупост“ — помислих си аз. Бях свикнала да си бъда господарка и да бъда сама. Сега пак си бях господарка, но вече не бях сама. Спомних си какво ми каза лейди Фримънт, когато дойде да ме посети в деня след излизане в „Газет“ на съобщението за моя годеж, като скри уста зад разперената си длан.

— Какво хитро момиче си, Андрея Джеймсън. — После ме бе чукнала с ветрилото си по ръката. То ме жегна болезнено и тогава разбрах, че го беше направила нарочно. — Взе, че излъга един от най-ценните ергени и отказваш да споделиш как си го направила. Но, скъпа, не е ли прекалено рано да се омъжваш? Любимият ти дядо бе погребан едва преди шест месеца, нали? Не е ли така? Срам и позор. Но като си нямаш майка, която да те напътства кое е правилно и кое — импулсивно…

Зла кучка. Но като се изключи Питър, изглежда никой не бе видял нищо нередно в брака ми с Лорънс. Освен, че сме се оженили прекалено рано. Но аз просто не можех да понасям повече Лондон. Не можех. Освен това нямах намерение да ходя в „Олмак“, или да изтъркам подметките на чифт обувки по баловете и да нося рокли с ниско изрязано деколте.

Не, отивахме в провинцията и щяхме да останем там. Скъпата мис Крислок бе развила неприятна кашлица в Лондон и тя все още не бе преминала. Несъмнено се дължеше на дима от всичките изгорени въглища. Най-доброто място и за двете беше сред природата, в имението. Както и за съпруга ми, разбира се.

Лорънс седна отново край огъня и пак се зачете в „Газет“. Прат се суетеше около масата и я отрупваше с печено говеждо, картофи, задушена ряпа и грах. Божичко, към края на масата имаше даже двойка яребици и още гарнитура.

Червата ми изкуркаха силно.

Лорънс вдигна глава и ми се усмихна любезно.

— Радвам се, че ви беше необходимо време само колкото да си измиете ръцете, Андрея… не, Анди. Иначе можеше да припаднете в банята от глад.

В думите му не усетих особена загриженост от последствията за мен. Всичко щеше да бъде наред. Бях се омъжила добре. Просто беше едно добро решение.

Всички блюда бяха превъзходни. Не помня откога не бях яла толкова много. Не говорех, само ядях и ядях. Прибрах малко от вкусното говеждо печено в една салфетка за Джордж. Напълних устата си с месо от яребица и погледнах към Лорънс. Той ме съзерцаваше учудено как пълня отново чинията си. Спрях и лъжицата ми увисна във въздуха.

— О, Божичко, май ям повече, отколкото сте предполагали някога, че може да яде една млада дама, нали? Мислите, че съм лакома ли? Наистина не ви виня, че смятате така. Но всичко е толкова вкусно, а и целодневното пътуване, през което нямаше какво да правя, просто ми изпразни докрай стомаха…

Графът повдигна елегантната си ръка, за да ме накара да замълча, което аз направих незабавно.

— Нямах намерение да ви смущавам, като ви гледам, Андрея… не, Анди. Просто забравих какъв невероятен апетит имат младите. С възрастта той или се увеличава, или намалява.

— Много се радвам, че сте избрали намаляването…

Спрях рязко; не можех да повярвам на ушите си. Плеснах с длан все още отворената си уста, изтървах вилицата и се взрях в съпруга си. Бях толкова ужасена и смутена, че ми се прииска да взема парчетата говеждо, които бях отделила за Джордж, и да се измъкна. Сякаш за да прибавя още масло в огъня, за малко не добавих, че сега, когато вече се бях омъжила за него, се чувствах като някоя матрона и се надявах, че няма да се разширя. В последния момент обаче осъзнах колко близко до обида беше това и така успях да си задържа устата затворена.

Лорънс притихна. Видях ясно как настръхна. Не исках да го обиждам, наистина не исках. Нямах намерение да правя намеци, относно възрастта му. Заклатих глава, като се чудех как да се измъкна от дупката, която току-що бях изкопала под краката си.

Той ме спаси. Този прекрасен човек ме измъкна от дупката и разсече веригите, които не ми даваха да помръдна.

— Скъпа Андрея, не, Анди… не се извинявайте. Нищо лошо не е станало. Вие просто говорите това, което мислите, и в повечето случаи то е очарователна черта. Не винаги със сигурност, но в повечето случаи. Може би не е зле от време на време да се замисляме над умереността и да се съобразяваме с нея. А сега, какво ще кажете да опитате от прелестните сладкиши с круша на Прат?

Естествено, вече се бях натъпкала и не можеше да става и дума за сладкиш, затова поклатих глава.

Когато се появи отново с едрогърдата Бети, за да раздигнат масата, Прат се поклони дълбоко и наля цяла чаша гъст червен портвайн на Лорънс. Той вдигна кристалния съд до устните си, разклати го, както бях виждала да прави и дядо ми, и кимна в знак на одобрение. Без да се замисля, подадох чашата си.

ПЕТА ГЛАВА

Прат изглеждаше така, сякаш някой току-що бе допрял дулото на пушка в гърба. Той не помръдна нито едно мускулче. Съмнявах се, че даже диша. Съзерцаваше чашата, която бях протегнала към него, и бутилката портвайн, сякаш бяха змия, готова да го ухапе.

В този момент си дадох сметка, че бях направила нещо, което една дама не би сторила никога, дори в предсмъртния си час. Зачаках, тъй като нямаше какво друго да направя. Лорънс ме погледна и видя, че съм напълно сериозна. Понечи да отвори уста, най-вероятно, за да ме прати по дяволите.

Но в крайна сметка реакцията му ме изненада. Просто даде знак на Прат с глава да напълни чашата ми. Не мислеше, че съм уличница, както обикновено наричаха обичащите да си пийват портвайн или бренди жени. Усмихнах се вътрешно, докато Прат, без да ме погледне в очите, наля около три непълни лъжички от червената течност в чашата ми.

Помня отвращението си, когато дядо ми бе налял за първи път малко от своя портвайн. Беше свел очи към мен, а аз се осмелих да изпръхтя отвратено.

— Какво е това? Да не би превъзходният ми портвайн да не ти харесва, госпожичке? Превъзходният ми портвайн, който е пропътувал дотук чак от региона на Дуеро в Северна Португалия?

— Може би се е развалил по време на дългото пътуване?

— Достатъчно. Този портвайн е най-хубавият на света. Ще ти кажа само, тъй като си очевидно страшно невежа, че портвайнът е наречен на името на град Порто. Чуй ме, мис Лъжеморал, за чиито вкусови луковици не си заслужава да се говори; това е част от твоето възпитание, и то много важна част. Ще се погрижим да направим небцето ти по-изтънчено. Не искам да те виждам да пиеш от онези отвратителни прасковени, кайсиеви или бадемови ликьори, които някой идиот е сметнал за най-подходящо питие за дамите преди един Господ знае колко време. Изпий всичко, което ти е налято в чашата, и да не си посмяла да се намръщиш или да издадеш отново някакви звуци.

И аз го бях изпила. Сега много обичах да пийна малко портвайн след вечеря, но тогава за обучението на бедните ми чувствителни вкусови луковици бяха необходими цели три месеца.

В продължение на почти осем години бях имала възможността да се присъединя към мъжката традиция за пийване на нещо хубаво на сладки приказки след вечеря. Дали това щеше да продължи?

Стоях в очакване.

Когато Прат и Бети излязоха, натоварени със сребърни подноси и чинии, съпругът ми се облегна назад, хванал грациозно чашата с портвайн между тънките си пръсти, и ме загледа изпод дебелите си тъмни вежди. Исках да му кажа, че дядо одобряваше това, а той бе дори по-стар от Лорънс, може би с цяло поколение. Не, по-добре беше да си държа устата затворена, ако не се сещах да кажа нищо друго в защита на обичая си да пийвам след вечеря. Знаех, че той нямаше да остави въпроса без внимание. Затова чаках. Едва ли щях да чакам дълго за укора. Но не последваха изречени с крясъци обвинения. Не, гласът му беше студен и уравновесен, когато заговори.

— Предполагам, че необичайния ви вкус към пиенето е отговорен херцогът?

— В началото това определено не беше моя идея — отвърнах аз с надеждата, че ще го обезоръжа с откровеността си. — На тринайсет години портвайнът ми се струваше отвратителен. Когато станах на четиринайсет, дядо ме информира колко е доволен, че е успял да възпита вкуса ми. Сега това е просто отдавнашен навик. Вярвам, че не намирате нищо лошо в него.

Беше добра защита. Най-хубавото в нея беше, че не излъгах. Но започнах да се питам дали лъжата нямаше да ми свърши по-добра работа, когато съпругът ми заяви със завидно спокоен глас, който обаче не можеше да ме заблуди:

— Напълно недопустимо е за една дама да пие портвайн. Намирисва на простащина, на леки жени в бирарията. Винаги съм мразел простащините.

— Струва ми се, че този портвайн е прекалено скъп за устата на леките жени, милорд. О, Божичко, не ме ругайте. Смайващо бърза съм в отговорите, нали? Умът ми се е сврял някъде в ъгъла и само наблюдава. Простете ми.

Реших да не споменавам за любовта си към брендито от областта Арманяк във Франция, както знаеше всеки образован човек.

Графът ме изгледа така, сякаш бях някакво невероятно същество, което вижда за първи път.

— Дядо ми — додадох вече по-бавно аз, готова за битка, тъй като не се различавах кой знае колко от която и да било друга млада дама. Спрях, изкашлях се и започнах наново. — Дядо ми никога не е бил простак. Дори за миг през целия си живот. Щом той е одобрявал нещо, тогава всеки, който го оспорва, трябва да е простак, не той.

Помислих си, че Лорънс ще скочи и ще обърне масата отгоре ми, но не го направи. Само си пое дълбоко въздух.

— Досега трябваше да съм научил, че човек трябва да се приспособи към навиците на своя съпруг или съпруга. Вече имам опит в това отношение. За разлика от вас. Вие сте съвсем млада. Не искам да пречупвам духа ви, Андрея, не… Анди, но не мога да позволя да правите така, когато сме с други хора. Не, не спорете с мен. Предлагам ви един компромис. Само ние двамата ще знаем, че пиете портвайн. Не е ли справедливо така?

— И без това никога не пия портвайн в компания — отвърнах аз. — Само пред дядо ми.

— В такъв случай въпросът е разрешен. — Съпругът ми вдигна чашата си и я чукна леко в моята. — За красивата ми нова съпруга. Дано никога не си помисли, че се е омъжила за досаден старец.

— Наздраве — рекох аз и се ухилих до уши като грешница, отървала се току-що от наказание.

Отпих от портвайна. Той не беше толкова хубав като този, който се намираше в мазето на дядо. Ако сега бях с него, щях да изпръхтя и да го изхвърля от чашата си. Но продължих да пия. Дядо определено беше справедлив човек, но понякога животът не беше. Някой вероятно би казал, че бях паднала в собствения си капан.

— Вие може би имате силна воля?

— Ни най-малко — отговорих аз, като премигнах няколко пъти. Сведох поглед към салфетката си. Разгънах я, след това я сгънах отново и пак я разгънах. — Ако някое от действията ми ви е неприятно, трябва да ми кажете. Както казахте, жененият човек трябва да се научи да прави компромиси. Да пречупва волята си. Възможно е в някои случаи дори да е сгрешил.

— Трябва ли да разбирам, че току-що ми дадохте разрешението си да ви поправям, ако нещо ми се стори особено нередно?

Не бях казала нищо подобно, но той бе изключително снизходителен; бях чувала, че доста по-възрастните мъже се държали често така към много по-младите си съпруги. Отново се почувствах поразена от това колко е мил, и отвърнах:

— Точно така. Вие сте джентълмен, Лорънс, също като дядо ми.

В мига, в който думите излязоха от устата ми, аз изгубих способността си да говоря. Само го съзерцавах безмълвно. И, за свой огромен ужас, заплаках.

Кълна се, нямам представа откъде се взеха проклетите сълзи, но те просто заизвираха от очите ми и потекоха по бузите.

— О, Божичко, много съжалявам.

Когато графът ми помогна да се изправя и ме притисна към гърдите си, не се поколебах. Никой не ме беше прегръщал след смъртта на дядо, никой, преди завръщането на Питър. Отпуснах се в обятията му. Той беше висок. Допирът до него ми носеше утеха. Плаках дълго.

Усещах топлия му дъх в косите си.

— Всичко е наред. Ти преживя тежък период. Всичко е наред, Андрея, не, Анди. Поплачи си, скъпа. Всичко е наред.

В този момент щях да се откажа доброволно от портвайна си, ако ме беше помолил. Но той предпочете да не го иска от мен. Вместо това ми предлагаше своето приятелство. Носеше ми утеха. Бях голяма късметлийка, че беше дошъл да ме навести и бе преценил, че би могъл да живее с мен.

След като се наридах и нахълцах, вдигнах лице.

— Ако наистина не ви харесва да пия, ще престана да го правя.

Той се позасмя и ме прегърна отново.

— Не, една графиня не би трябвало да се разделя с портвайна си.