Сандра Браун - Копринената паяжина

Катлийн се хвърли върху стъклената врата и когато тя отказа да се отвори, отчаяно заудря с юмруци по нея, без да чувства болката от нараняването им. Крещеше непрекъснато, напълно неконтролируемо; в безполезните си усилия да отвори механичната врата изпочупи ноктите си.

Наоколо беше истински ад. Виеха сирени, хора тичаха към вратите и прозорците, за да видят кървавия ужас с очите си. Гишетата за билети бяха опустели. С налудничав блясък в очите, Катлийн с мъка си проби път между зрителите. Изтича през предната врата и заобиколи западната страна на сградата, като се плъзгаше по разкаляната земя. Пространството за излитане на самолетите беше защитено с висока ограда. Без да помисли нито за миг за себе си, Катлийн започна да се катери по нея. Грапавият метал разкъсваше ръцете и дрехите й, но тя продължаваше да се катери, докато успя да скочи от другата страна на оградата. Дланите и колената й бяха наранени от грубия бетон, върху който се приземи.

Затича към горящите остатъци и задушливата колона черен пушек — те изглеждаха като погребална клада…

— Не. Той е жив, жив е! — повтаряше си тя, докато тичаше към пламъците.

Двата самолета бяха вече заобиколени от колите за бърза помощ. По-малкият самолет едва можеше да се разпознае. Нямаше никакво съмнение за съдбата на пилота и пътниците в него. От по-големия самолет гореше само предната част и пожарникарите самопожертвувателно се опитваха да угасят пламъците.

— Хей, луда ли сте? — Катлийн беше грабната изотзад и повалена на земята. — Как, по дяволите, се озовахте тук? Стойте настрани и не пречете!

Лицето на мъжа беше измъчено и опушено. Беше облечен в жълта пожарникарска униформа. Да, не трябваше да им пречи — те се опитваха да спасят живота на Ерик. Отказваше да повярва, че е възможно да няма повече какво да се спасява.

Катлийн се изправи на крака и се отдръпна. Наблюдаваше борбата на пожарникарите с пламъците и работата на спасителните групи, които измъкваха пътници от задния авариен изход на самолета.

С нарастваща паника следеше този авариен изход. Някои от пътниците можаха да изпълзят без чужда помощ, други се нуждаеха от подкрепа. По-голяма част от тях бяха облени в кръв, други бяха в безсъзнание, някои — мъртви… Катлийн отказваше да ги гледа. Ерик беше жив. Знаеше, че е жив.

Вниманието й се прикова в поредния измъкнат от пламъците пътник. Беше очевидно, че е тежък, защото създаваше доста проблеми на двама мускулести мъже. Сърцето на Катлийн скочи в гърлото й, въпреки че все още не го беше разпознала. После забеляза познатата руса коса с кървави ивици по нея, но въпреки това проблясваща в сивата светлина на дъждовния следобед.

— Ерик! — викът й разкъса дробовете й и в следващия миг тя вече тичаше към двамата мъже, които го връзваха с ремъци на носилка и я тласкаха бързо към очакващата ги линейка.

— Почакайте! — изкрещя тя, докато те прибираха краката му, за да го тикнат в колата.

Изтича до тях, останала без дъх.

— Той е… Дали е?… Аз съм…

— Жив е — успокои я лекарят. — На пръв поглед виждам само голяма подутина на главата. А сега ни дайте възможност да го откараме в болницата.

— Но… това… — посочи кислородната маска, която покриваше носа на Ерик.

— На кислород е. Дробовете му са пълни с пушек. А сега, моля…

— Идвам с вас — заяви твърдо Катлийн, без да откъсне очи от восъчното, неподвижно лице на Ерик — прекалено неподвижно…

— Няма начин — обади се за първи път другият лекар. — Има много наранени хора, които се нуждаят от грижите ни. Освободете пътя ни.

Тя послушно отстъпи назад и те вкараха носилката с Ерик в линейката. Един от мъжете се качи вътре, затръшна вратата и го скри от погледа й.

Какво му е на Ерик, ако има само невидими засега вътрешни наранявания? Кръвоизлив?

Шофьорът на линейката вече включваше на скорост, когато тя успя да изтича напред и да заудря с окървавените си ръце по стъклото му.

— Къде го отвеждате? — изкрещя тя.

— В Сейнт Едуардс Сентър — извика й лекарят, докато линейката потегляше. — Следвайте сирените и ще я откриете.

Сейнт Едуардс Мърси Медикъл Сентър беше само на около двайсет и пет минути с кола от летището. Катлийн последва виещите линейки със страшния им товар до входа на модерния медицински комплекс.

Линейката с Ерик спря и носилките бяха бързо разтоварени. Катлийн паркира блейзера му, автоматично го заключи, както беше я помолил, и се втурна нагоре по наклона пред входа за бърза помощ. Успя да види, че вкарват носилката с Ерик в една от стаите за даване на бърза помощ; цял медицински екип го придружаваше. С радост и облекчение разбра, че болницата разполага с бързо действащ екип за подобни случаи.

Катлийн знаеше, че е излишно да се опитва да следва Ерик в момента, така че седна нервно на един от неудобните столове в безцветната студена чакалня. Започна да се моли.

Беше сигурна, че Сейнт Едуардс има параклис, но поради някаква причина не чувстваше желание да потърси утехата в него. Искаше да остане колкото е възможно по-близо до Ерик. Вярваше дълбоко и искрено; често търсеше подкрепата на религията в кризисни моменти от живота си. А моментът сега бе тъкмо такъв и тя се обърна с трескава молба към Бога за живота на Ерик. Обещаваше да бъде благоразумна, обещаваше всичко, което й идваше наум — както обикновено правят хората, изпаднали в беда…

Следващите няколко часа преминаха като в мъгла, пропита от страха и болката й. Всеки път, когато някой излизаше или влизаше в стаята, в която бяха вкарали Ерик, Катлийн се втурваше към тях с молба в очите за малко информация, но обикновено беше или енергично отблъсквана, или получаваше най-много състрадателен поглед, който не й казваше нищо. Роднините на най-много пострадалите бяха извиквани по стаите, от които се носеха ридания и смразяващи писъци.

Телефони звъняха, пациенти с по-слаби наранявания влизаха и излизаха в непрекъснат поток, вратите на асансьорите се отваряха и затваряха със специфичен съскащ звук, лекари и сестри бързаха напред-назад, но Катлийн не забелязваше нищо. Очите й бяха като залепени за вратата, зад която Ерик може би се бореше за живота си. Ако само можеше да го зърне, може би присъствието й ще предизвика благоприятни промени в състоянието му. Можеше ли да му вдъхне достатъчно сила, за да го изтегли от дупката, в която беше попаднал?

Катлийн усети, че не ще издържи повече и отиде на рецепцията.

— Да? — Сестрата вдигна очи от диаграмата, която разглеждаше.

— Госпожице — Катлийн погледна към картончето с името на сестрата, закрепено към бялата престилка. Поправи се бързо. — Госпожо Пратър? Бихте ли могли… господин Гуджонсън… Беше докаран от летището. Бихте ли могли да ми кажете нещо за състоянието му? Моля ви.

— Роднина ли сте му? — запита госпожа Пратър със служебен тон.

Катлийн трябваше да се пребори с изкушението да излъже — прецени, че това едва ли ще й помогне пред опитната госпожа Пратър. Отправи поглед към покрития със сиви плочки под.

— Не. Ние сме…

— Разбрах — прекъсна я госпожа Пратър.

Катлийн вдигна глава и срещна сиво-сините й очи, които бяха омекнали леко. Поради някаква причина тази млада жена с изумрудени очи и златистокестенява коса, разкъсани дрехи и окървавени ръце трогна сърцето на госпожа Пратър.

— Ще видя какво мога да направя — тръгна към стаята на Ерик и подхвърли през рамо: — Ще донеса антисептик за ръцете ви.

Катлийн погледна ръцете си и едва сега видя, че бяха подути и пурпурни от множеството наранявания по тях, някои от които все още кървяха. Вместо нокти имаше само кървящи пънчета. Кога е станало това? Когато вдигна отново очи, госпожа Пратър беше изчезнала.

Катлийн остана в тревожно очакване до бюрото й. За да се разсее, започна да брои отварянето и затварянето на вратата на асансьора.

— Благодаря ви, добре съм — отговори автоматично тя на запитване на друга сестра дали може да й помогне с нещо.

Най-сетне госпожа Пратър мина през въртящата се врата и се приближи до Катлийн. Подаде й марля, напоена с нещо жълто в средата с много силна миризма.

— Избършете ръцете си с това. Ще смъди много, но трябва да промиете тези открити рани.

— А Ерик? — отчаяно прошепна Катлийн.

— Минал е през рентген и е внимателно изследван. Не са открили никакви вътрешни наранявания или счупени кости.

— Слава богу — прошепна Катлийн и затвори за миг очи, за да преодолее отмалата, която внезапно я обхвана.

— Но — продължи госпожа Пратър — още не е дошъл в съзнание. В кома е и има лоша рана на главата. Направили са му няколко шева. Колкото по-скоро дойде на себе си, толкова по-добре.

Катлийн с мъка задуши вика си.

— Може би ако мога да го видя, да говоря с него…

Госпожа Пратър вече клатеше отрицателно глава.

— Съжалявам, но по-добре за него ще бъде да не правите такива опити в този момент. Сигурна съм, че когато дойде на себе си и състоянието му се стабилизира, лекуващият лекар ще ви разреши да го видите за няколко минутки. Но дотогава ще трябва да чакате.

Катлийн протегна ръка и докосна ръкава на госпожа Пратър.

— Благодаря ви — промълви и се върна на стола си, за да продължи своето бдение.

Здрачът премина в тъмнина, но това не бе забелязано от Катлийн. Автоматично светна осветлението на паркинга пред входа за бърза помощ. Движението по оживената улица пред болницата сега беше една огърлица от ослепителни предни фарове и премигващи червени задни светлини; тя продължаваше да стои неотстъпно на поста си.

Госпожа Пратър минаваше често през въртящата се врата навътре и навън, но всеки път, когато се връщаше на мястото си, поглеждаше Катлийн и тъжно поклащаше глава. Нямаше нужда от думи. Вече знаеше какъв може да бъде въпросът на младата жена.

Госпожа Пратър се беше забавила повече от обикновено и Катлийн погледна с надежда часовника си. Може би този път ще се върне с някакви новини. Точно тогава през външната врата се втурна някаква жена.

Необяснимо защо, очите на Катлийн бяха привлечени от нея. Жената беше дребна, руса и много привлекателна. Съвършените й черти бяха сгърчени от тревога, когато се отправи бързо към бюрото на сестрата. Беше облечена в права памучна пола, която прилягаше до съвършенство на стройното й тяло. Мека памучна блузка покриваше малък, но добре оформен бюст.

Тя постави длани на бюрото и се наведе към сестрата, която за кратко време беше заместила госпожа Пратър.

Гласът й беше леко дрезгав и думите се запрескачаха една през друга в бързината да ги изговори.

— Аз съм госпожа Гуджонсън. Доктор Хамилтън ми телефонира за Ерик Гуджонсън. Доктор Хамилтън знае, че ще дойда.

— Разбира се, госпожо Гуджонсън. Влезте тук — сестрата насочи красивата млада жена към въртящите се врати.

Госпожа Гуджонсън се обърна бързо и стройните й крака я отведоха към стаята на Ерик. Вратата се затръшна зад нея.

Известно време Катлийн остана на мястото си, напълно неподвижна. Страхуваше се, че ако помръдне, ще се разпадне на милиони парченца. Кръвта шумеше в главата й, пулсираше в ушите й, които горяха като обхванати от огън. Дробовете й се свиха, изхвърлиха навън запаса й от кислород. Не можеше да върне обратно горчивата буца, която се надигна към гърлото й.

Главата й изведнъж като че ли се изпразни и Катлийн си помисли, че ще припадне. Струваше й се, че ревът на кръвта й в ушите можеше да се чуе от всички наоколо — чудно й беше, че всеки продължаваше невъзмутимо да си върши работата. Не разбираха ли, че тя, Катлийн Хейли, умира? Сега, в този момент. Бяха свидетели на бавната, агонизираща, мъчителна смърт на една душа. А никой не виждаше. Никой не го беше грижа.