— Да, така е. Искам осъвременен отдел за женско облекло, който да предлага всичко — от секси бельо до рокли за девици. Искам разширен отдел за тийнейджъри, в който едно момиче в тази възраст да може да намери както първия си сутиен за тренировка на тенис корта, така и булчинската си рокля.

Мозъкът на Катлийн работеше на бързи обороти.

— Диапазонът на цените? — запита тя.

— Лукс цени.

— Аксесоари?

— Само най-добрите. Ако една клиентка се нуждае от колан за триста и петдесет долара, за да подчертае коприната на вечерната си рокля, искам да знае, че може да отиде в магазина на Кирчоф и да намери голям избор такива колани.

— Мъжко и детско облекло?

— За тези отдели съм наел други хора, но вие ще имате власт да проверявате поръчките им, за да се уверите, че се придържат към тенденцията, характеризираща вашите отдели.

— Само с американски дизайнери ли ще работите?

— Не, но предпочитам да купувам от Ню Йорк, отколкото от Европа. Местен патриотизъм, предполагам.

— Сумите за закупуване на стока?

— В този момент те са неограничени. Ще закупуваме в широк мащаб.

Това беше като сбъдната мечта! Катлийн несъзнателно захапа долната си устна, докато си представяше какво може да направи с такъв неограничен бюджет.

— Кога ще можете да започнете работа?

Въпросът беше толкова рязко поставен, че Катлийн подскочи от изненада и закова широко разтворените си искрящи очи в тези на Сет.

— К-какво? Искате да кажете… аз…?

— Да, назначавам ви. Ако искате. Заплатата е четиридесет хиляди долара на година и в тази сума не са включени премиалните и намалението на цените за работещите в магазина. Това задоволява ли ви?

Дали я задоволява? Не знаеше как да реагира.

— Господин Кирчоф, сигурен ли сте? Искам да кажа… да, искам тази работа, но не ви ли предстоят още интервюта? Може би е по-добре да…

— Не, госпожице Хейли. Оцених, че вие сте човекът, от когото имам нужда, още щом прекрачихте прага на офиса ми. Презирам жените, които се втурват тук и започват да ме бомбардират с грандиозните си идеи, без да обръщат внимание на това, което аз искам да кажа. Вие сте добър слушател. Имате стил, притежавате опит. Мога да разбера това от начина, по който се обличате, и от резюмето ви. Но — и това е много важно за мен — независимо от професионализма ви, вие сте изключително женствена. Искам клиентките ми да желаят да изглеждат като вас — уверени в себе си, но по женски омекотени, независими, но подчертано женствени.

Катлийн се изчерви под одобрителния му поглед.

— Приемам с радост вашето предложение, господин Кирчоф. А отговорът ми на вашия въпрос е: мога да започна работа незабавно. Или веднага щом си намеря апартамент и си прехвърля нещата от Атланта.

— Много добре. Какво ще кажете за — погледна календара на бюрото си — понеделник, шестнадесети? Ще имате на разположение десет дни. Ако прецените, че този период от време е недостатъчен, кажете ми.

— Благодаря ви. Десет дни са повече от достатъчни. Желая да започна работа колкото е възможно по-скоро.

Усмихна й се топло.

— Това е чудесно.

Тя протегна ръка и той я стисна сърдечно. Ръкостискането му беше силно и приятно.

— Благодаря ви, господин Кирчоф. Няма да съжалявате за избора си.

— Не се страхувам от това. Ще помоля само да забравите за това «господин Кирчоф» и да ме наричате Сет.

— В такъв случай аз съм Катлийн.

— Катлийн — повтори той тихо, като че ли вкусваше звука на името й на устните си.

Катлийн стана с известно чувство на неудобство — знаеше, че той трябва да остане седнал. Но докато вървеше към вратата, чу звука на моторчето от стола му, с който я следваше.

— Готов съм отново да си счупя гръбначния стълб само заради привилегията да отворя врата за теб, Катлийн, но сега би ли имала нещо против да направиш това за мен?

Разсмя се заедно с него.

— Разбира се, че не.

Задържа вратата отворена, докато той премине със стола си през нея, и го последва във външния офис. До бюрото на секретарката стоеше изправен мъж в тъмносив костюм.

— А, Джордж! — поздрави го Сет. — Време ли е вече за тръгване?

— Да, Сет. Имаш среща на обяд със сестра си.

— Джордж, искам да се запознаеш с най-новия служител в магазина на Кирчоф, госпожица Катлийн Хейли.

— Ти я назначи, така ли? — възкликна Клеър Ларчмънт иззад бюрото. — О, толкова се радвам!

— Защо? — подразни я Сет. — Може да съм я назначил, за да замести теб.

— Абсолютно невъзможно — каза тя спокойно. Усмихна се любезно на Катлийн. — Добре дошли на борда, госпожице Хейли.

— Катлийн — поправи я Катлийн.

Клеър й се усмихна и кимна, после се обърна към компютъра си.

— Катлийн, Джордж е моят личен камериер, шофьор, терапевт, компаньон на чашка и най-добър приятел. Джордж Мартин.

— Господин Мартин — повтори Катлийн с усмивка.

— Моля, наричайте ме Джордж, иначе може да не ви чуя — обади се с усмивка Джордж, висок слаб мъж на средна възраст, с излъчване на човек със силен характер.

— Сега вече всички сме на първи имена, с изключение на вас, госпожо Ларчмънт — продължи да я дразни Сет. Клеър се обърна към него, както обикновено, съвсем невпечатлена от забележката му. — Моля, направи необходимото за включване на новата служителка към ведомостта — застраховка и прочие бюрократични изисквания. Освен това дай на Катлийн чек за пет хиляди долара, за да покрие разноските по преместването си тук.

Катлийн опита да протестира, но Сет я спря.

— Няма да приема никакъв друг начин за решаване на този проблем. Ако бяхме голяма корпорация, която прехвърля опитен администратор от едно място на друго, щеше да се постъпи по същия начин. А аз гледам на теб по този начин.

— Благодаря — Катлийн беше направо слисана от начина, по който се развиваха нещата. Когато постави чека в чантата си, подаде отново ръка на Сет. — Ще се видим отново на шестнадесети.

— Ще очакваме с нетърпение тази дата — усмихна й се с тази негова искрено тъжна усмивка и стисна силно ръката й. Кимна на Клеър и Джордж и излезе от офиса. Докато чакаше асансьора, погледна часовника си. Имаше за какво да се поздрави. Беше изминал половин час, в който не беше помислила за Ерик.

* * *

Премести се в Сан Франциско относително лесно.

След интервюто си със Сет, Катлийн си купи вестник и влезе в някакво ресторантче да обядва. Започна да търси подходящ апартамент сред обявите във вестника.

Отхвърли някои от предложенията след телефонен разговор. Други изискваха скъпо пътуване с такси, и то само за да разбере, че не са това, което търсеше. Най-накрая, вече към залез-слънце, си взе стая в хотел и прекара нощ без сънища, изтощена, но с приповдигнат дух след преживяното през деня. На следващата сутрин намери апартамент, който я задоволяваше до известна степен. Мебелировката беше старомодна, но чиста и някак странна, както и външният вид на къщата. Само живеещите в нея имаха ключ за главната врата. Апартаментът на Катлийн беше на партерния етаж. Беше малък — спалня — всекидневна, тясна кухненска ниша и малка баня, но й предлагаше всичко, от което имаше нужда в момента. Плати на хазаина си искания депозит и наема за първия месец и се върна със самолет в Атланта.

Там продаде колата си на търговец на стари коли — на загуба, но така си спестяваше времето и напрежението, което неминуемо щеше да изхаби, ако я продаваше сама. Не й се искаше да шофира до Сан Франциско. Тъй като апартаментът й в Атланта беше мебелиран, по-голяма част от собствените си вещи подари на благотворителни организации. Личните си неща опакова в кутии за транспортиране по въздуха до Сан Франциско. Само след няколко дни тя вече беше в новия си апартамент в големия океански град.

Радваше се на красотата на града, на благодатния му климат, свеж и ободряващ с напредването на есента. Потича за здраве в Голдън Гейт Парк, разходи се по Пристанището на рибарите.

Купи си на старо малка кола с част от парите, които Сет й беше дал за «разходи при местенето». С карта в ръка разучи стръмните улички около новия си дом. Наслаждаваше се на свободното си време, на възможността да си разреши малко мързелуване. И така бе до неделя вечерта преди определения понеделник, в който трябваше да се яви на работа.

— Утре започвам — каза тя в тъмнината, легнала на разтегателното канапе, което беше част от мебелировката на апартамента й. — След няколко месеца дори няма да си спомням за него.

Издърпа възглавницата изпод главата си и я прегърна.

— Няма да си спомням за него. Няма.

Притисна лице към възглавницата и още докато се кълнеше, че ще го забрави, видя ясно чертите му пред затворените си очи. През стиснатите й клепачи се заизцеждаха сълзи — виждаше го да й маха с ръка, преди да изчезне в самолета.

— Ерик, Ерик — ридаеше тя. — Защо направи това? Защо? — Дали мисли понякога за нея? Какво ли прави сега? Спи ли? Люби се с хубавата си жена? Гали ли я с онези предателски пръсти, лъже ли я с убедителните си устни?

Дали се люби с жена си така пламенно, както правеше това с Катлийн? А тя реагира ли със същата пламенност на страстта му или го отблъсква с хладина? Тази ли е причината, поради която си търси любовници? Любовници, които с готовност се поддаваха на ласките му. Като нея. Катлийн зарови почервенялото си от срам лице във възглавницата.

Колкото и да ревнуваше онази руса жена, която имаше всички права върху любовта и името на Ерик, Катлийн не можеше да не изпитва огромна жал към нея. Дали знае за изневярата му? Беше ли Катлийн първата му и единствена извънбрачна връзка? Не, разбира се. Не би могъл да я прелъсти така, без ни най-малко чувство за вина, ако не беше свикнал с това.

Искаше да го мрази. Мразеше го! Но когато се обърна настрана и вдигна колене към гърдите си в позиция на самозащита, закопня за силното му тяло до нея. Вледеняваше се без топлината на прегръдката му. Една нощ в леглото му я беше разглезила до такава степен, че сега и тялото, и душата й плачеха за силата му през нощта, за ласките му… искаше й се да се събужда в прегръдката му, да чува равномерния ритъм на дишането му…

И тази нощ, както всички преди нея, тя се загърчи от болка, която я измъчваше, притискаше сърцето й, унищожаваше духа й.

* * *

На следващата сутрин стана рано, изяде една препечена филийка и изпи две чаши кафе, докато си нанасяше грима. Решително отхвърли черния саван на отчаянието, който я покриваше всяка нощ, и помисли с надежда и ентусиазъм за новата си работа. Тя ще я спаси. Трябва да я спаси.

Избра внимателно роклята си. От съществено значение беше да създаде добро впечатление още от самото начало както на работодателите си, така и на подчинените си. Тъмносинята рокля, която избра, беше с дизайнерски етикет, но тя я беше купила като мостра при едно от служебните си пътувания до Ню Йорк за една четвърт от цената й на дребно.

Беше по врата, без яка и се закопчаваше отляво над гръдта й чак до коляното. Дългите ръкави бяха тесни и точно по ръцете й. Роклята падаше свободно надолу, но тя си сложи кожен колан в меден цвят — почти като този на косата й. Златна игла придържаше около врата й красив мек шал с индийски десен. На ушите й висяха малки златни обръчи, а косата й беше прибрана назад във функционален кок, който й придаваше професионален вид.

Застана пред голямото огледало на гърба на вратата, за да огледа критично резултатите от половинчасовите й старания в банята и реши, че по-добре не може да изглежда.

Успя да се справи с движението в пиковия час благодарение на предвидливото запознанство с улиците на Сан Франциско през изминалите свободни дни. След като можеше да преживее прочутите задръствания на движението в Атланта, ще намери сили да издържи на всичко.

Пристигна до небостъргача, където се помещаваха офисите на фирмата, и се представи на отговорника на гаража. Той й се усмихна и каза:

— Да, мадам. Господин Кирчоф ме предупреди да ви дам това. Залепете го на колата си и тогава ще можете да паркирате тук по всяко време.

— Благодаря ви — внимателно вкара колата си в тъмната паст на гаража.

Пристигна на двайсетия етаж и влезе в офиса на Сет. Както очакваше, Клеър Ларчмънт вече бе зад бюрото си. Махна й весело с ръка, въпреки че говореше по телефона със слушалка, притисната между рамото и брадичката си.

— Правилно. Господин Кирчоф желае тези предложения да бъдат готови до края на деня и да бъдат представени за одобрението му — върна слушалката на място. — Катлийн! Днес е твоят голям ден. Развълнувана ли си? Имаше ли проблеми с преместването? Да имаш нужда от нещо?