Катлийн се засмя.

— «Да» на първия въпрос, «Да» на втория, а на последния — «Ще се обадя, ако имам».

— Съжалявам — Клеър се разсмя добросърдечно. — Сет не пропуска да ми каже, че не затварям уста.

— Сет? Мислех, че за теб е господин Кирчоф.

Клеър намигна заговорнически.

— Правя така само да го дразня.

— Знае ли това? — засмя се Катлийн.

— Още не. Тази сутрин има физическа терапия. Двамата с Джордж се упражняват в басейна му всеки понеделник и четвъртък и тези дни идват с час по-късно. Госпожица Кирчоф е тук. Сестра му. Предполагам, че ще бъде по-добре да се срещнете още сега.

Катлийн се вгледа в лицето на Клеър, което загуби част от оживлението си.

— О? — обади се тя с въпрос в гласа.

— Открий сама за себе си — отговори й Клеър предпазливо и Катлийн трябваше да уважи служебната й сдържаност — все пак ставаше въпрос за работодателите й.

— Ще донеса кафе — каза Клеър, когато ръката на Катлийн хвана дръжката на вратата.

Влезе в стаята. До прозореца стоеше жена с гръб към нея. Катлийн затвори вратата така, че бравата изщрака достатъчно шумно, за да предупреди госпожица Кирчоф, че не е сама.

— Клеър? — запита тя и се обърна. — О! — беше единственият й коментар, когато видя, че е направила грешка.

— Здравейте, госпожице Кирчоф, аз съм Катлийн Хейли. — Катлийн намали разстоянието между тях, но поради някаква неизвестна на нея причина, не протегна ръка за ръкостискане. Скованата поза на другата жена и скръстените й пред гърдите ръце я стреснаха.

— Госпожице Хейли, аз съм Хейзъл Кирчоф — каза тя, като кимна леко с глава, както феодал поздравява своя роб. — Известена съм от брат си, че ви е наел.

Как следва да реагира на подобни думи? Не намери отговор и Катлийн само леко наклони глава, почти така, както беше направила Хейзъл Кирчоф преди няколко секунди. Последва неудобна тишина — двете жени се оглеждаха и преценяваха една друга.

Хейзъл Кирчоф беше ниска — с фигура на матрона, но с добри пропорции. Коприненият й костюм беше безупречен като кройка и стоеше добре на тялото й; русата й коса беше късо подстригана. Ако имаше нещо, преминаващо допустимите граници при нея, то това бяха бижутата й. Носеше диамантени пръстени на двата си безименни пръста, диамантен часовник и три гривни. На ушите си имаше малки диамантени обици. Гримът й беше умело поставен, но не можеше да скрие паяжината от бръчки около очите и устните й. Беше доста по-възрастна от Сет.

Очите й, както и тези на брат й, не можеха да се отминат с лекота. Въпреки че, за разлика от неговите, които излъчваха съчувствие и толерантност, нейните бяха студени и надменни. Нямаха и богатия шоколадово кафяв цвят на очите на Сет; бяха безцветно сиви, в тях нямаше живот, липсваше спонтанност. Безизразният й пронизващ взор не разкриваше нищо, но създаваше впечатление, че вижда всичко.

— Надявам се, че нашият град ви е харесал — каза тя най-сетне.

— Да — отговори Катлийн. Засмя се леко. — Много е различен.

— Наистина ли?

Отново не можеше да се предложи нищо като отговор или реакция. Но Катлийн смело опита пак:

— С надежда гледам на работата си в магазина на Кирчоф. Сет очерта доста привлекателни перспективи.

— Брат ми често говори и действа импулсивно.

Ако Хейзъл Кирчоф познаваше Катлийн добре, щеше да разбере, че проблясъкът на зелен огън в очите й беше предупреждение за буйния нрав, който сега беше опасно близо до повърхността.

Катлийн остави предпазливостта си настрана, независимо от факта, че пред нея беше новата й работодателка.

— И вие смятате, че моето назначение е едно от импулсивните му действия?

Хейзъл се усмихна, но очите й останаха мъртво студени.

— Много млади жени искаха да работят тук, но Сет беше покорен от вас. Върна се вкъщи и блестящо описа физическите ви качества — сивите й очи я огледаха от главата до петите с израз на отвращение. — Вие не сте първата жена от вашия тип, която се опитва да се възползва от брат ми.

Катлийн беше поразена от безсрамната обида, хвърлена в лицето й.

— Нямате право да говорите така! Аз имам квалификация за тази работа и ще я работя според силите си. Сет е много интелигентен човек с модерно мислене…

— Сет е инвалид — сряза я госпожица Кирчоф. — Трябва непрекъснато да защитавам брат си от жени, които се опитват да се възползват от този факт. Напълно зависим е от мен за всичко. — Почти допусна да бъде обхваната от гняв, но навреме възстанови контрола над себе си и си спести унижението на едно неоправдано избухване. Опъна рамене назад и се обърна настрана от Катлийн с жест на отпращане. — Ще взема мерки да не останете дълго при нас. Жени като вас никога не се задържат на едно място.

Преди Катлийн да оформи в думи гневния отговор на върха на езика си, Джордж отвори вратата и даде път на инвалидния стол на Сет.

— Чудесно! Моите две любими дами! Радвам се, че сте се срещнали.


Десета глава

Да, бяха се срещнали, но срещата им беше повече конфронтация за Катлийн, отколкото обикновено запознаване. Тази първа сутрин определи тона на всички следващи срещи с Хейзъл Кирчоф. Тъй като Хейзъл беше главен мениджър на магазина, двете с Катлийн често се срещаха. Винаги когато оставаха сами, тя се държеше надменно и злонамерено, но когато Сет беше наблизо, беше очарователна и любезна.

Катлийн никога не се беше сблъсквала с по-опасен характер от този на Хейзъл Кирчоф и се стремеше да намали до минимум общата си работа с тази жена. Не беше нужно много време, за да се разбере, че Хейзъл не се нрави на по-голяма част от служителите в магазина. Беше злобно критична, способна да прекърши до сълзи и най-издръжливата личност измежду тях с жестокия си език. Но когато Сет беше наблизо, от същия този език капеше мед. Пред брат си се усмихваше и хвалеше идеите му, а зад гърба му ги принизяваше и осмиваше.

Подчертаваше непрекъснато правата си над него. Дори Джордж отстъпваше назад, когато тя беше наоколо. Често самият Сет изглеждаше смутен от прекомерното глезене, на което го подлагаше, но никога не й правеше забележки за това. Приемаше нежеланата й помощ с любезността, която характеризираше отношенията му с всички хора около него.

За разлика от сестра му, Сет беше обичан от всички. Трудно беше да се съжалява човек, който нямаше подобно усещане към себе си. Той не пропускаше случай да се пошегува със своя стол, който наричаше «моята колесница», флиртуваше с чувство за хумор с жените, имаше приятелски отношения с мъжете и съумяваше да накара и току-що назначения чиновник да има самочувствие. Плащаше на хората си добре. Срещу това очакваше прилежност и чувство за отговорност от всички — и те му ги даваха. Поради тази причина редовните клиенти на магазина му бяха верни и към тях се отнасяха с почитание, от което служителите на другите универсални магазини можеха много да се поучат.

Тези първи трескави дни Катлийн и Сет прекараха главно в офиса му в преглеждане на документация, проверка на поръчки, направени от предшественичката и, проверяваха дали поръчаните стоки са получени и колко още остава да бъдат получени за сезона на зимните отпуски. Някои от поръчките не бяха особено лоши, други бяха отвратителни и хвърляха и двамата в отчаяние.

— Ще направим най-доброто, което можем. През октомври очаквам от теб да отидеш до Ню Йорк и да направиш покупките за пролетта по твоя преценка. Тогава всъщност ще направим първата си голяма стъпка в новата посока.

— Междувременно — каза Катлийн — ще телефонирам на някои от модните къщи, с които съм работила в миналото, и ще ги помоля да ми изпратят няколко от най-новите си модели. Надявам се, че не е твърде късно.

Той се съгласи и Катлийн се зае да разучи магазина с подробности. Двамата със Сет посещаваха отделните сектори заедно в неговата специално пригодена за стола му кола — фургон. Джордж ги придружаваше от сградата до колата, която беше боядисана в сребрист цвят отвън, а отвътре беше черна. Хидравличен асансьор вдигаше стола на Сет и го вкарваше в нея. Обстановката беше наистина луксозна и Катлийн спомена за това веднъж, докато се отпускаше на богатата кожена тапицерия, а Джордж блокираше стола на Сет.

— Да-а — съгласи се сухо Сет. — Исках ферари, но проклетият стол не можеше да се побере в такава кола.

Катлийн се разсмя.

* * *

За голяма изненада на Сет, Катлийн помоли да й бъде дадена за офис малка складова стая на приземния етаж, а не определеното за нея помещение на по-горен етаж.

— Тя е много по-удобна. Повярвай ми — доказваше му тя убедително съображенията си. — Тук мога да разпределям стоките в момента на пристигането им, да ги проверявам по фактури и да ги преглеждам преди разпращането им по различните отдели.

— Но, Катлийн — запротестира той, — тази работа тук се върши от служители на по-ниско ниво.

— Знам. Те могат да помагат. Но предпочитам да върша по-голямата част от тази работа сама или поне да следя изпълнението й.

Незабелязано настъпи първата седмица на октомври и тя заживя в очакване на пътуването до Ню Йорк, запланувано в края на месеца.

Този ден изваждаше луксозни вечерни рокли от голяма кутия и ги поставяше на закачалка за гладене, когато изведнъж почувства замайване.

За миг й се стори, че губи съзнание, впи пръсти в масата наблизо и затвори очи, като наведе глава в усилието си да й осигури нужната кръв. Преодоля слабостта си, изправи се бавно и пое дълбоко въздух.

Момичето, което работеше на съскащата машина за парно гладене, беше забелязало моментното й прималяване.

— Катлийн? Добре ли си? Имаш вид, като че ли ще припаднеш.

— Н-не… Добре съм. Зави ми се малко свят и това е всичко… Изглежда, ще трябва по-добре да се храня.

Понякога така се увличаше от работата си, че закъсняваше с обяда си или изцяло го забравяше и към края на деня трепереше от изтощение. Проблемът при нея беше, че рядко закусваше добре, а напоследък изобщо нямаше апетит.

Тази сутрин, докато миеше зъбите си, изпита такова силно гадене, че едва не се задави. Освен сутрешното гадене, вечерно време имаше неприятни проблеми с храносмилането. Всеки следобед стомахът й се надуваше, притискаше дробовете й, създаваше й чувство на преяждане, без фактически да е сложила нещо в устата си.

Катлийн не беше свързала тези симптоми, докато тяхното упорство я принуди най-сетне да им обърне внимание. Когато едва не припадна на работата си за трети път за една седмица, реши, че трябва да предприеме нещо.

— Не мога да разбера какво ми става — промърмори тя на себе си сутринта, като гледаше смутено скалата на кантарчето си — то посочваше, че е отслабнала близо килограм. После очите й се замъглиха и десетте лакирани нокти на краката й се умножиха до двайсет. Тя бавно се вгледа в собственото си бледо отражение в огледалото над малкия умивалник.

— Не — прошепна тя едва чуто. — Не, не може да бъде.

Постави инстинктивно ръце над корема си и както обикновено, пръстите й почувстваха само плоските му опънати мускули. Но тя знаеше, че имаше нещо много различно от обикновено. Коремът й беше загубил еластичността си и изглеждаше някак подут. Мислеше, че повишената чувствителност на гърдите й просто й напомня за наближаването на много закъснялата й менструация.

Спомни си, че беше неразположена за последен път по време на празнуването на Четвърти юли в Маунтин Вю.

А Ерик пристигна седмица по-късно. Средата на юли. И оттогава… Беше решила, че закъснението се дължи на силното емоционално и нервно вълнение, през което беше преминала.

Погледна се в огледалото и вдигна трепереща ръка да задуши вика си. После се насили да се изсмее, но смехът й прозвуча странно глухо.

— Каква глупачка си, Катлийн Хейли. Защо си винаги истерично готова за погрешни умозаключения? Такива неща не се случват с жени на твоята възраст. Просто не могат да се случат. Причината е друга. Освен това знае се, че човек наддава на килограми, когато е… Не, причината е друга.

Но не беше.

Телефонира на случаен гинеколог — не искаше да пита за препоръки другите жени на работата си, не желаеше да предизвика нежелано любопитство. За късмет лекарят имаше възможност да я приеме на следващия ден следобед. Прие предложението му с благодарност — можеше да отиде до кабинета му по време на обедната почивка и след това да се върне в офиса си.

Следващите тридесет часа бяха най-дългите в живота й — с изключение на онова мъчително време, което беше прекарала в чакалнята на отделението за бърза помощ в Арканзас.

Почти нарочно и напук на отказващия храна стомах, вечеря обилно сама в някакъв китайски ресторант, който й беше похвален като най-добрия на Грант Авеню. Беше глупава постъпка. Човек никога не трябва да ходи сам на китайски ресторант — там обикновено се сервира огромно количество храна. Но след супата и две хлебчета с яйца като ордьовър, тя погълна всичко, което й поднесоха.