Но независимо от главоболията, свързани със специфичната й работа, тя беше свикнала с нея и я обичаше. И когато в началото на лятото подаде молба за напускане, приятелите и колегите й бяха истински изненадани.

— Кати, кажи на Алисън да престане да ме спъва. Прави го нарочно — оплака се покритата с лунички Грейси.

Катлийн се върна с трепване в настоящето и реагира автоматично:

— Алисън, как ще ти се хареса, ако аз започна да те спъвам? Престани.

— Тя първа започна — заспори Алисън.

— В такъв случай защо не дадеш пример и не покажеш на всички, че можеш да бъдеш добра и великодушна, вместо да отговаряш със същото?

— Окей.

Жарките слънчеви лъчи се сипеха върху гърба на Катлийн и когато грубо изработената от кедрова дървесина врата на Маунтин Вю се появи пред очите им, тя използва тениската си, за да попие капчиците пот, които се стичаха между гърдите й.

Лагерниците бяха нервни и явно се нуждаеха от определената им почивка. Момичетата се разделиха от момчетата и уморено се отправиха към бунгалата си.

— Всеки да си вземе душ преди звънеца за вечеря. Ще се видим тогава. Лес, прибери си ръцете и престани да дразниш Тод — Катлийн ги изпрати до бунгалата им, после се отправи към сградите за възпитатели. Участието й в управлението на лагера й даваше право на самостоятелно бунгало. Отвори леката врата и веднага включи вентилатора на тавана.

Останала без сили, тя се отпусна напречно по гръб на тясното легло, разтворила ръце и крака като парцалена кукла. Наложи си да диша бавно и скоро почувства как горещината и напрежението започнаха да се оттичат от тялото й. Затвори очи и независимо от волята й, мислите й я върнаха обратно в Атланта.

Господин Мейсън, объркан и разтревожен от внезапното й напускане, беше поискал да узнае причината. Не му каза истината. Не му каза, че не може да работи повече с Дейвид Рос.

Дейвид беше главният счетоводител на магазина на Мейсън и се занимаваше с цялото счетоводство — от закупуването на електрически крушки до огромната ведомост за заплатите. Беше взискателен към подчинените си, но любезен и приятен извън офиса. Катлийн се беше наслаждавала на общите им почивки пред чаша кафе и на няколкото случая, когато бяха обядвали заедно, обикновено сред група служители от магазина.

Но скоро обедите им станаха по-интимни, «неочакваните срещи» — по-чести, случайните докосвания — по-продължителни. Отначало Катлийн смяташе, че засиленият му интерес към нея е чисто въображение, но скоро й стана ясно, че той е напълно сериозен, а и не можеше повече да издържа на глада в очите му всеки път, когато я погледнеше.

Тя охлади отношението си към него и започна да отблъсква прикритите му опити за сближение. Дейвид Рос беше много интелигентен, красив — и женен. Имаше три деца и английско овчарско куче, което живееше с него и очарователната му съпруга в един от кварталите на Атланта.

Завършваше един от дългите и уморителни дни и Катлийн се чувстваше съвсем изтощена. Беше отваряла току-що пристигнали кутии със стока и бе проверявала съдържанието им по списъка за направените от нея поръчки. Магазинът беше затворен вече от час и почти всички служители се бяха прибрали по домовете си.

Дейвид влезе в офиса й и затвори вратата зад себе си.

Усмихна й се мило, приближи се до бюрото, опря се на него с широко разтворени ръце и наведе глава към нейната.

— Какво ще кажеш за една вечеря заедно? — Гласът му беше делови и прецизен като счетоводните му картони.

Катлийн се усмихна.

— Не тази вечер. Имах много тежък ден и съм уморена. Отивам си вкъщи, вземам си вана и веднага си лягам.

— Ще трябва все пак да ядеш нещо някъде — Дейвид не се предаваше.

— Мисля, че в хладилника има някакъв сандвич.

— Това не звучи твърде апетитно — той направи комична гримаса.

Катлийн извади чантата си от чекмеджето на бюрото и протегна ръка за блейзера на закачалката. Преди да може да го откачи, Дейвид хвана ръката й. Обърна я с лице към себе си, взе й чантата, сложи я върху бюрото и постави двете си ръце върху раменете й.

— Фактът, че си уморена, не е истинската причина за отказа ти да излезеш с мен, нали?

Срещна спокойно погледа му.

— Не.

Той въздъхна тежко.

— Така си и мислех — пръстите му докоснаха с ласка бузата й, но тя не реагира. — Катлийн, не е тайна, че те харесвам — това е повече от обикновено харесване. Защо поне не излезеш да вечеряш с мен?

— Знаеш защо, Дейвид. И това не е тайна. Ти си женен човек.

— Нещастно стечение на обстоятелствата.

— Съжалявам, но това не е мой проблем.

— Катлийн — простена той и я притегли по-близо до себе си. Тя се дръпна, но не можа да се освободи от силните му ръце. Дейвид реши да опита друг трик и запита:

— Ако не бях семеен, щеше ли да имаш желание да се виждаме?

— Въпросът е спорен. Ти…

— Знам, знам. Но ако не бях женен, щеше ли да искаш да се срещаш с мен?

Очите му настояваха за отговор и както винаги, Катлийн беше прекалено честна.

— Ти си привлекателен мъж, Дейвид. Ако не беше женен, да, щях да искам да те виждам…

Преди да може да довърши изречението си, той отново я притисна към себе си в отчаяна прегръдка. Ръцете му се обвиха около нея и я обхванаха като в клещи. Той наведе глава, за да впие устните си в нейните.

Дейвид умееше да целува. За миг Катлийн се поддаде на копнежа на жадните му устни. Ръката му се плъзна надолу до бедрата й и той я притисна още по-силно към себе си.

Отчаяно се опита да го отблъсне. Направи няколко несполучливи опита да го удари силно с юмруци в гърба. После притисна длани срещу раменете му и го заблъска, като в същото време го риташе в глезените, докато най-сетне той я пусна.

Очите му бяха подивели от похот, дишаше тежко. Пристъпи към нея, но решителното изражение на лицето й и зеленият лед на очите й го спряха. Разбра, че си беше позволил твърде много.

— Стой настрана от мен! — каза тя задъхано, с пресекващ глас. — Ако ме докоснеш още веднъж, ще направя официално оплакване за сексуално преследване.

— Глупости. Дори и да посмееш да стигнеш дотам, кой ще ти повярва? Куп хора са ни виждали заедно. Ти предизвикваш. Аз действам. Толкова е просто.

— Ти си определено елементарен, ако не можеш да направиш разграничение между обикновени колегиални отношения и опити за прелъстяване! — извика тя гневно. — Ние сме колеги. Това е всичко.

— Засега.

— Завинаги, господин Рос.

Той се изсмя подигравателно, докато оправяше дрехите си.

— Ще видим.

Излезе от офиса й, но Катлийн знаеше, че беше успяла само временно да го възпре. Вероятно планира следващата си атака. Седна на бюрото и покри лице с ръцете си. Сега какво?

Дявол да го вземе, той беше прав — нямаше да го обвини в сексуално преследване. Можеше да накара колегите си да застанат на нейна страна, но не искаше да влага време и енергия в това. Дори и да спечели, тя ще продължи да работи в магазина на Мейсън, а напоследък беше започнала да чувства, че той не й осигурява достатъчно поле за действие. Всичко беше прекалено спокойно и улегнало, прекалено консервативно. Искаше й се да работи сред хора с прогресивно и новаторско отношение към модата.

Дейвид Рос беше последната капка, която преля чашата и й помогна да вземе трудното решение да напусне сигурността на добре познатата рутинна работа и да се впусне в неизвестността.

Поне така беше обяснила пред себе си подадената молба за напускане. Отказваше да си признае, че беше предпочела да избяга, вместо да се опита да намери някакво разреше ние на проблема с Дейвид Рос. Откакто загуби родителите си, винаги решаваше проблемите чрез отстъпление и бягство. Някои неща бяха толкова ужасяващи, че единствената възможност човек да се справи с тях беше да обърне гръб и да си плюе на петите…

Необяснимо защо, лицето на Ерик Гуджонсън неочаквано се очерта пред затворените й клепачи. Самоувереният му израз й напомни твърде силно за Дейвид Рос. Какво всъщност имаше около привлекателните или дори не чак толкова привлекателните мъже? Дали не си мислят, че всички жени са готови да легнат веднага с тях? Да се отдадат на умели ръце и устни? Да…

Катлийн си наложи да забрави за внезапното сърцебиене. За частица от секундата се беше запитала как ли се чувства една жена, ако я целуне мъж с мустаци.

— По дяволите всичко това! — каза си Катлийн и се отправи към банята.

Взе си душ с хладка вода и специален козметичен сапун с овлажнителна съставка, а след като се изсуши, се напръска с дезодорант. Разпусна тежката си гъста коса и енергично я разреса. Поколеба се дали да я остави свободна, но реши да я събере в опашка, която върза със синя панделка. Дори и след потъването на слънцето зад планинските възвишения на запад вечерите продължаваха да бъдат топли. Къдриците, които обкръжаваха лицето й, бяха все още влажни и се навиваха примамливо по гладката й кожа.

Когато беше в лагера, не употребяваше много грим. Луничките, пръснати по носа и високите й скули, само подчертаваха загорялата й кожа с цвят на кайсия и насочваха вниманието към червеникавите оттенъци в кестенявата й коса. Сложи си малко цветен гел на бузите под скулите, гребна на върха на малкия си пръст гланц за устни с аромат на праскова и внимателно го постави на устните си. Сложи малко грим на дългите си черни мигли — беше готова.

Плъзна се в дантелени пликчета — бикини — единствения лукс, който си разрешаваше през лятото — и си обу униформения чифт тъмносини къси панталонки. За вечеря обаче обикновено сменяше тениската си с блуза. Какво ли не бих дала за една вечер, в която да мога наистина да се облека, както аз си знам! — помисли си тя с копнеж, докато си обуваше чисти бели къси чорапи и спортни обувки.

Пресече двора по посока към трапезарията точно когато прозвуча звънецът за вечеря. Децата винаги с нетърпение се редяха за ядене и тя се присъедини към тях.

— Хей, Кати! — извика й един от другите възпитатели, Майк Симпсън, мускулест здравеняк, специализант по физическо възпитание в Арканзанския университет. Независимо от заплашителните му размери, децата го обичаха. Той умееше да се държи приятелски с тях и проявяваше безкрайно търпение. Тренираше ги в по-силови спортове, като футбол и волейбол.

— Здравей, Майк! — надвика Катлийн децата, които се трупаха пред входа в нестройни редици в нетърпеливо очакване да нахлуят в трапезарията.

— Харисънови искат да се отбиеш в офиса им преди вечеря. Чакат те.

— Окей, благодаря — извика му Катлийн през рамо, докато слизаше по стълбите.

Зад гърба си чу гласа на Майк:

— Много смешно наистина. Кой от вас, момчета, ме ощипа? Я да чуя?

Въпросът му беше посрещнат с буен смях.

Когато отваряше вратата към снабдената с климатична инсталация административна сграда на Маунтин Вю, Катлийн все още се усмихваше.

— Катлийн, ти ли си? — извика Една Харисън, когато чу лекото щракване на вратата.

— Да.

Катлийн пресече коридора и се отправи към вътрешния офис на Харисънови.

— Влез, скъпа. Чакаме те.

Тя вече стоеше на прага лице в лице с Ерик Гуджонсън, който се изправи от канапето, изработено в ранен американски стил. Беше с гръб към Харисънови.

— Катлийн Хейли, запознай се с Ерик Гуджонсън — каза Една. — Той е видеооператорът от UBC. Ерик, Катлийн е член на нашата управа. Тя е направо незаменима за лагера.

— О, вече се срещнах с госпожица Хейли. Днес следобед съвсем случайно се сблъскахме един в друг.


Втора глава

За миг й се прииска да го удари по самодоволното лице, но не й достигна смелост. Вместо това — заради приятелите си — каза учтиво:

— Здравейте, господин Гуджонсън.

— Влез и седни, Катлийн — обади се Би Джи. — Господин Гуджонсън иска да знае някои подробности за Маунтин Вю. Казах му, че историята на лагера може да бъде обяснена най-добре от теб — ти си живяла тук. Ще отидем на вечеря по-късно.

Тъй като Една и Би Джи седяха в единствените два фотьойла в стаята, Катлийн нямаше друг избор, освен да седне до Ерик на канапето. Докато сядаше, смутено придърпа надолу късите си панталонки.

— Как мина денят за теб, Една? — запита тя.

Тази семейна двойка й беше много скъпа — всъщност те бяха заместили рано загиналите й родители. И двамата бяха навлезли в шейсетте си години, но бяха здрави и жизнени. Любовта им към сирачетата, които идваха всяко лято в лагера, и грижите им за тях бяха трогателни.

Катлийн винаги мислеше за Харисънови като за нещо общо и — странно наистина — те си приличаха и физически. И двамата бяха ниски и закръглени. Очите на Една имаха топъл кафяв цвят, а тези на Би Джи бяха сиви, но с едно и също излъчване на открито доброжелателство. Походката им също беше еднакво целенасочена — дори жестовете им си приличаха.