— О, Сет, ужасен си — извика тя, но продължи да се смее.

— Моля те, Катлийн.

— Не, не мога да изляза тази вечер с теб, Сет. Имам други планове.

— Среща?

— Не, не, нищо подобно — побърза да го увери тя. — Аз… ъъ… ангажирана съм. — Побърза да се осигури предварително. — Истината е, че ще бъда ангажирана през целия уикенд.

Последва дълга пауза, преди Сет да попита:

— Наред ли е всичко? Работа? Пари? Всичко? — Загрижеността в гласа му стопли сърцето й. Състоянието му го беше направило изключително чувствителен към болката на другия.

— Да, Сет. Ще се видим в понеделник.

— Окей.

— Приятна вечер.

— И на теб — канеше се да постави слушалката на място, когато отново чу гласа му.

— Катлийн?

— Да?

— Знаеш, че ако някога имаш нужда от нещо, единственото, което трябва да направиш, е да говориш с мен. Не забравяй — аз съм твой приятел.

Така простичко. Без въпроси. Без квалификации. Без условия. Приятелство. Обич. Гърлото й болезнено се стегна.

— Благодаря ти, Сет. Лека вечер — постави слушалката на мястото й, преди да даде воля на сълзите си.

* * *

След вземане на кръвната проба, минаване през рентген и попълване на съответните формуляри на Катлийн й беше казано да се прибере вкъщи; трябваше да се обади на рецепцията в шест и половина сутринта.

Изпълни инструкциите и си легна веднага, но не можа да затвори очи, колкото и изтощена да се чувстваше. Пред очите си виждаше инструментите, които д-р Питърс ще използва, за да я освободи от «продукта от зачеването». Не «бебето». Дори не «зародиша». Продукта от зачеването.

Крайниците й тежаха като олово, но главата й изглеждаше твърде лека, за да може да я задържи върху възглавницата — тя я мяташе и обръщаше наляво и надясно през цялата нощ. Мозъкът й отказа да я отпусне в спасителна забрава. Принуждаваше я да си спомня, да размишлява, да се страхува.

Много отдавна се беше клела пред себе си, че ще се реши да има деца само тогава, когато е напълно сигурна — без ни най-малка сянка от съмнение, — че партньорът й ще й бъде партньор за цял живот. Познаваше добре трагедията на деца, които растат без родители, и беше обещала на своите още незаченати деца, че те няма да имат по-малко от двама родители и истински дом — реално пълно комплектувано семейство. Ако сега реши да откаже аборта и да отгледа бебето сама, това ще означава да наруши обещанието си, да лиши детето от правото му на още един родител. Не! Никога.

Как ли ще реагира Ерик, ако знаеше, че носи детето му в утробата си? Иска ли изобщо все още да знае каквото и да било за нея? Дали реакцията му няма да бъде реакция на гняв към нея заради незрелостта й или липсата на достатъчно силно чувство за отговорност, което да й подскаже да вземе някакви предпазни мерки? Ще я съжали ли? Ще й предложи ли да поеме половината от разноските по аборта? О, господи! Не би могла да понесе това.

Или — може би — реакцията му ще бъде съвсем различна? Ще се изпълнят ли сините му очи с онази топлота, която беше виждала в тях, когато ласкаво галеше тялото й и го изследваше с любопитни ръце, а очите му го боготворяха?

Ще коленичи ли пред нея, и обгърнал бедрата й със силните си ръце, ще я притегли ли към себе си, ще зарови ли лице в корема й в мълчалив разговор с бебето си? Ще целуне ли гладката кожа на корема й с благодарност, ще го гали ли с устни? Ще се наслаждава ли на материнската пълнота на гърдите й?

Не! Не! Защо се измъчва така? Едно бебе може да не представлява нищо особено за него. Може вече да си има такова. Може той и жена му да си имат многобройно семейство от малки Гуджонсънчета и това да има точно толкова голямо значение за Ерик, колкото имаше изискването за вярност към жена му.

Катлийн се опита да отхвърли следващата приятна фантазия на изтощения й мозък, но не успя — напротив, тя дори се разшири. Виждаше се върху болнично легло с колелца, тикано бързо по дълъг болничен коридор, а край него крачи с широките си крачки разтревожен Ерик, държи ръката й, повтаря й неуморно колко много я обича.

После стоят пред стъклената преграда на отделението за новородени бебета и гледат с обожание сина си. Син? Да. Ерик трябва да има син.

А сега вървят по сенчеста алея и всеки от тях държи в ръката си малката ръчичка на прохождащото им дете. То има леко къдрава руса коса и своенравен характер. Очите му са пронизващо сини. Като очите на баща му…

* * *

Катлийн беше все още будна, когато будилникът й бодро зазвъня. Стана от леглото си с огромно усилие. Единственото добро нещо, което можеше да се каже за тази сутрин, беше, че тя обозначаваше края на една адска нощ. В края на този ден всичко ще бъде свършено. Ще бъде освободена от последния остатък от Ерик и онази меденосладка юлска нощ… Ще може да заживее живота си отново.

Поне това си повтаряше, докато се обличаше с мъка. Откара се до болницата без каквато и да било съзнателна мисъл, паркира колата и се обади на рецепцията, както й беше казано. Отправиха я към третия етаж, където трябваше да се обади отново на друго бюро. — Аз съм Катлийн Хейли — в ушите я удари автоматичен глас, който съвсем не беше нейният.

— Добро утро, госпожице Хейли. Следвайте ме.

Тръгна след сестрата, отблъскващо свежа и оперена за този ранен час от сутринта. Спряха се пред стая с шест легла, но само две бяха заети.

Сестрата й сложи пластмасова гривна за идентификация.

— Съблечете се и поставете дрехите си в шкафчето. Там ще намерите болнична нощница. Непременно махнете всичките си бижута. Ако ви се наложи, използвайте бидето… Ще се върна след малко да ви сложа на система.

Катлийн беше оставена с другите две жени в студената стая. По-младата нямаше повече от седемнайсет години. Дали беше тук поради същата причина? Изпълни се със съчувствие към момичето, но хладните му нахални очи, които срещнаха погледа й, не изглеждаха особено разтревожени. По-възрастната жена тихо плачеше в носната си кърпичка. Без съмнение нейният аборт не беше по желание, а терапевтичен — наложен от природата. Какъв ужас.

Катлийн отиде в тоалетната и последва съветите на сестрата. Няма да мисля, повтаряше си тя. Не мисли за това, което правиш. Просто го направи и приключи с въпроса.

Изкатери се на високото болнично легло и легна по гръб на твърдата като напълнена с камъни възглавница. След няколко минути в стаята влезе сестрата с шише и поднос.

Без да каже нито дума, почисти със спирт сгъвката на лакътя й. Слава богу, не посегна към ръката, от която й бяха взели кръв снощи.

Никога не можа да се научи да приема нормално поставянето на инжекции. Като дете изпитваше истински ужас от тях. Страхът й не се промени особено много и като възрастен човек вече. Обърна глава настрана и трепна, когато сестрата проби намерената вена и закрепи иглата на място с лепенки.

— Какво ми слагате? — запита Катлийн боязливо.

— Нищо особено — подготвям ви за операция. Определена сте за седем и четирийсет и пет, можете да се отпуснете малко — после вдигна ръката на Катлийн, погледна я и я пусна нетърпеливо на леглото. — Вие сте с лак за нокти. Как ще ви сложим упойка сега с този лак?

— Извинявам се. Никой не ми каза…

Гласът й заглъхна. Сестрата беше излязла от стаята.

* * *

Едната от пациентките, жената, която плачеше, беше откарана на специално болнично легло с колела. Момичето дъвчеше дъвка и прелистваше списание «Роулинг Стоунс». Точно когато Катлийн се канеше да наруши тишината и да попита за часа, вратата се отвори и в стаята влезе доктор Питърс.

Беше облечен със зелен хирургически костюм. Маската висеше на гърдите му. Косата му беше комично разрошена, очите му бяха ласкави и бодри.

— Госпожице Хейли — каза той тихо и пое ръката й. Поне не каза «добро утро». Не беше явно толкова голям лицемер.

— Здравейте, доктор Питърс.

— Добре ли се чувствате при тези обстоятелства?

— Да. Малко гладна.

— Тази вечер ще можете да ядете на корем каквото си поискате — засмя се той.

— Тя ми махна лака за нокти — каза внезапно Катлийн и с учудване усети, че долната й устна трепери. Беше си въобразила, че се беше справила със себе си и беше постигнала някакво емоционално равновесие.

— Сестрата, която ви доведе тук? — запита доктор Питърс. Когато Катлийн му отговори с кимване, той се наведе над нея и й прошепна тихо: — Тя е истинска кучка. — Успя да примами усмивка на треперещите й устни. — Но отстраняването на лака за нокти е необходимо изискване преди хирургическа намеса. Иначе — в случай че не поемате достатъчно кислород и ноктите ви посинеят — няма да можем да забележим това. — Провери ненужно системата й. — Чувствате ли се отпаднала и сънлива?

Искаше й се да отговори «да». Молеше мозъка си за забрава, но беше дори прекалено бодра и му призна това.

— Няма страшно — ще ви сложим упойка и няма да почувствате нищо. Обещавам. Сега искам накратко да повторя процедурата с вас, за да знаете какво предстои да се направи.

Отпусна бедро на леглото й, като отчасти се надвеси, отчасти седна на него.

— Първо ще разширим шийката на матката. Това е отворът към матката — тя кимна. — После, когато разширението е достатъчно, ще вмъкна в него куха тръбичка. От другия си край тя е прикрепена към вакуум.

— Не — прошепна тя с пресечен дъх и инстинктивно стисна ръката му. — Моля ви, не — не ми казвайте. — Дишането й се ускори тревожно и почувства, че около нея се затваря тъмнина — стори й се, че всеки миг ще загуби съзнание.

— Госпожице Хейли.

— Не искам да знам. Просто го направете. Кога ще свършите?

Постави ръка върху нейната и я потупа ласкаво:

— Няма да отнеме много време. Вероятно ще дойдете на себе си след около два часа и когато се почувствате достатъчно добре, за да шофирате, ще можете да се приберете вкъщи. Ще се опитам да отнема колкото е безопасно от покритието на матката ви, за да нямате много остатъчно кървене. Но ще използвате превръзки. Никакви тампони до следващия ви мензис — поколеба се, преди да зададе още един въпрос: — Искате ли да си поговорим за методите за предпазване от забременяване?

Методите за предпазване от забременяване? За какъв дявол? Напуши я истеричен смях. Може би все пак включената в нея система дава някакви резултати.

— Не. Няма да бъде необходимо.

— Предлагам използване на презервативи. Това е необходимо не само за предпазване от забременяване.

— Разбира се — не можеше да си отговори на въпроса защо не беше предприела най-обикновени предпазни мерки и не се и опита да обясни небрежността си на доктор Питърс.

— Ще се видим в операционната след — хвърли поглед на японския си ръчен часовник от неръждаема стомана — около двайсетина минути.

Преди санитарите да дойдат за нея с подплатеното болнично легло на колела, изминаха трийсет и пет минути. Преместиха я на леглото, като че ли беше бездушен товар. Искаше й се да стане и да отиде сама до операционната, но знаеше, че това беше невъзможно. Погледна смутено към момичето и то я изненада, като проговори за първи път:

— Не е кой знае какво. Наистина.

Нима и преди е идвала тук? Зашеметена, Катлийн можа само да промърмори «Благодаря». Изблъскаха болничното легло през вратата навън.

Светлините на тавана на коридора се затъркаляха над нея. Направиха завой и Катлийн се вкопчи с две ръце в страничните ръбове на леглото, замаяна и изплашена, че ще падне на пода. Беше прекарана през двойни въртящи се врати и оставена в предоперационната.

Медицинска сестра провери гривната на ръката й.

— Госпожица Хейли?

— Да.

Сестрата се усмихна. Тази не беше кучка. Може би беше запазила в себе си обикновената човешка способност за разбиране и съчувствие.

— Ще я ускоря малко — каза й тя, като закрепи допълнително иглата. Системата беше преместена заедно с нея. — Скоро ще ви се приспи.

И така стана. Като че ли само за секунди стаята започна да се накланя и предметите пред очите й отначало като че ли се уголемиха, а след това отстъпиха някъде в безкрая — все едно че ги наблюдаваше през обратния край на бинокъл.

Няма да усети никаква болка. Разширяване. Продукт от зачеването. Вакуум. Вакуум. Катлийн се опита да постави в защита ръка на корема си, но не беше сигурна дали успя.

Не е продукт от зачеване. Личност. Бебе. Нейното. На Ерик.

Ерик. Ерик. Ерик, къде си? Обичах те! Все още те обичам. А те искат да убият нашето бебе. Защо не си тук да ме защитиш?

Защо не си тук да видиш раждането на сина си? Твоето бебе. Но бебе няма да има. Вакуум.

Сестрата се надвеси над нея и й каза нещо, но Катлийн не я чу. Забеляза, че таванът отново започна да се движи и в следващия миг беше в друга стая с ослепяващо силна светлина. Някой поставяше отпуснатите й крака във високи халки в края на масата. Краката й бяха така тежки. Сви се от студената промивка, която някой направи на гениталиите й.