Сандра Браун - Копринената паяжина

Катлийн не отмести поглед от Сет, докато той се опитваше да асимилира казаното от нея преди миг. Лицето му беше безизразно, изглеждаше напълно объркан.

— Не мога да повярвам, че чух правилно — каза той накрая.

Беше положила върху лицето си маска на лъжливо спокойствие. Не знаеше колко огромни изглеждаха зелените й очи. Нито и това, че строгостта на прическата й, която опъваше косата й назад и откриваше напълно бледото й лице, подчертаваше болезнено острите й скули. За всички — с изключение на нея самата — беше видимо вътрешното напрежение, което сковаваше тялото й.

— Да, така е. Чу ме правилно. Трябва да подам оставка. Ще остана, разбира се, още две седмици, докато намериш заместник.

— По дяволите заместникът! — Сет удари с длани върху полираната повърхност на бюрото си. Едва ли можеше да направи нещо повече от това, за да даде израз на гнева си. Никога не го беше чувала да повишава глас така. Сви се пред гневния му поглед. — Защо, Катлийн? Защо, по дяволите? Мислех, че ни харесваш, че харесваш работата си тук.

Без сили да издържи повече погледа му, Катлийн обърна глава към големите прозорци, които поднасяха в рамка част от градската панорама на Сан Франциско.

— Така е. Но доколкото разбирам, работата ми тук изисква да бъда закупчик и координатор на модните тенденции в твоя магазин, в близко бъдеще — магазини. Като такава, аз трябва да изглеждам и да играя ролята на лице, което следи модата и се движи в крак с нея.

Тъмните му вежди се вдигнаха в почуда нагоре.

— Е, и?

Отклони поглед от потъналия в мъгла пейзаж и събра сили да го погледне право в очите.

— Това не е особено лесно осъществимо за една бременна жена.

Отново очите й срещнаха същия безизразен, неподвижен поглед — като че ли казаното от нея беше толкова неразбираемо, че той не бе в състояние да го възприеме. Очите му се вторачиха със същия неразбиращ поглед в плоския й корем. После се върнаха на лицето й.

— Искаш да ми кажеш, че си бременна?

Тя опъна назад рамене.

— Да.

Беше средата на октомври. Изминали бяха около две седмици от деня, в който Катлийн дойде в съзнание в болничната стая и веднага разтреперано поиска да узнае носи ли още бебето на Ерик в себе си. Доктор Питърс беше до леглото й, за да я успокои, че всичко е наред.

— Искам да имам това бебе.

— Трябва ли да разбирам, че ще бъдете самотна майка?

Кимна.

— Ще се справите, сигурен съм — доктор Питърс потупа ръката й и Катлийн му беше благодарна за опита му да й вдъхне смелост.

Тези две седмици не бяха лесни. Все още й се гадеше сутрин и страдаше от лошо храносмилане следобед, но доктор Питърс й беше предписал таблетки за облекчаване на неразположението й.

Физическите неудобства не я измъчваха така силно, както разкъсващата я вътрешна борба. Трябваше да се пребори с изкушението да телефонира на Една и да й разкаже всичко. Надделя решението да не прави това: Харисънови само щяха да се безпокоят за нея още повече, отколкото се безпокояха сега. Този път трябваше сама да се пребори с проблемите си. Ще се справи. Всеки ден се раждат множество бебета — включително и от самотни жени.

Трябва незабавно да уведоми Сет. Беше дал ход на плановете си за разширение и прекарваше с часове на телефона: говореше с производители в Ню Йорк, определяше с тях срещи за Катлийн, за нейното отиване в Ню Йорк в края на месеца. Трябваше да му каже — нямаше как да избегне разговора с него, просто нямаше избор. Но именно този разговор я плашеше най-много. Съзнаваше, че го предава професионално — той не беше пропускал случай да демонстрира вярата си в способностите й. Не й се искаше да го разочарова като личност, към която беше изразил многократно искрено уважение. Най-голямата болка за нея щеше да бъде да види разочарование в очите му.

Сега той вече знаеше, но в погледа му не забеляза и следа от отвращението, което беше очаквала. Вместо това, очите му като че ли заблестяха от радостно вълнение. Заобиколи бюрото, приближи се до стола й и обгърна ръката й с топлата сигурност на своята.

— Предполагам, че поздравленията за случая няма да бъдат уместни — това не беше въпрос, не беше и шега, но Катлийн го посрещна с горчив смях.

— Не съвсем — вгледа се в бездънните дълбини на тъмните му очи и не видя там осъждане. Можеше да бъде напълно честна с този човек, без да се страхува от евентуален присмех. — Не знаех, когато приех работата тук. Кълна се. Едва не направих аборт, но… — За нейно огорчение, очите й започнаха да се пълнят със сълзи. Колко можеше да плаче едно човешко същество, без да се обезводни напълно, да изсъхне като сух клон в пустиня? Сигурно наближаваше това състояние — струваше й се, че последния месец беше плакала непрекъснато.

— Вярвам, че решението ти да родиш детето е правилно. Защо не сподели това с мен досега?

— Бях объркана, не знаех какво да правя.

— А сега знаеш ли?

Поклати тъжно глава.

— Не. Просто се опитвам да живея ден за ден и да държа глава над водата.

Той постави ръце на раменете й и я притегли към себе си, докато главата й се отпусна на гърдите му. Отначало заплака тихо, после мъчителни ридания разтърсиха тялото й. Той успокоително галеше гърба й и шепнеше утешителни думи в ухото й. Най-сетне се овладя и се изправи, като прие кърпичката, която той извади за нея от вътрешния си джоб.

— Бащата? — запита я той тихо.

През главата й премина мисълта да излъже и да каже на Сет, че бащата е мъртъв, но не можа.

— Бяхме заедно само една нощ. На следващия ден той си отиде.

Пръстът му се плъзна под брадичката й и повдигна лицето й нагоре, докато тя се принуди да го погледне в очите.

— Обичаше го, нали?

Отмести поглед. Очите й зашариха из стаята, спряха се на един предмет, носле на друг, на каквото и да било, търсеше да ги ангажира с нещо, за да избегне проницателния поглед на Сет.

— Катлийн?

Погледна го, прочете на лицето му само нежност и съчувствие и не издържа.

— Да — ридаеше тя с лице, заровено в кърпичката му. — И все още го обичам. Господ да ми е на помощ, все още го обичам…

— Знае ли за…

— Не! И никога няма да узнае. Никога няма да го видя отново. Той има друг живот, има… — не можа да намери сили да каже на Сет, че Ерик е семеен. Искаше да запази поне част от уважението му към нея. — За мен той е като мъртъв.

Стана и отиде до прозореца, обгърнала кръста си с ръце като в самозащита. Не чу моторчето на инвалидния стол и подскочи, когато той заговори зад нея.

— Защо напускаш магазините на Кирчоф?

Катлийн се обърна бързо към него с разширени от изненада очи.

— Защо? — повтори тя с недоверие в гласа. Не беше ли чул какво му каза? — Защо? Мисля, че причината е повече от очевадна. Бременна съм, Сет. След няколко месеца ще наедрея като балон. А няколко месеца след това ще бъда с новородено бебе, за което ще трябва да се грижа.

— Познавам житейските факти, Катлийн — каза той спокойно, но с усмивка. — В твоя договор няма клауза, според която евентуална бременност не допуска по-нататъшно изпълнение на задълженията ти. Първо, това не би било законно, и второ, ние тук не сме чак толкова консервативни! Няма ограничения за работещите жени да имат деца. Страхуваш се, че няма да имаш сили да се справиш с допълнителното натоварване?

— Не, но… — говореше бавно, все още не искаше да повярва, че на мрачния хоризонт пред нея заискрява надежда.

— Какво смяташ да правиш?

— Ами… — започна тя уклончиво. — Ще си потърся някаква по-обикновена работа, на по-ниско ниво. Ще дам детето в дневни…

— В дневни ясли, където то ще расте без теб, без нужните грижи?

— Не, разбира се! — гневно реагира Катлийн. — Първо ще се уверя в нивото на яслите. Няма да го дам, където и да е.

— Това не прави яслите по-приемливи, Катлийн. Ела тук — хвана ръката й и я придърпа върху скута си.

— Сет — ахна тя. — Какво… Ще ти причиня болка.

Той се засмя.

— Бих искал да можеше! — После отново я погледна със сериозни очи и я придърпа по-близо до себе си, като постави едната си ръка на гърба, а другата — около кръста й. — Катлийн, бих желал да мога да чувствам нещо в краката си. Дори това нещо да е болка. Истината е, че съм напълно безчувствен от кръста надолу. От кръста надолу съм мъртъв. — Очите му пронизаха нейните. — Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

В първия момент Катлийн погледна смутено настрана, но после върна погледа си към него. Лесно беше да преодолее смущението си с човек, толкова непретенциозен и искрен като Сет.

— Да, мисля, че разбирам.

— В такъв случай ти е ясно, че аз никога няма да мога да имам бебе, да имам семейство, въпреки че това беше едно от най-съкровените ми желания. Колкото и да ми се иска — той погали леко бузата й, — не бих могъл да имам каквито и да било физически изисквания към една жена… — Вдигна ръката й към устните си и целуна нежно върховете на пръстите й. — Ще се омъжиш ли за мен, Катлийн?

Сега тя се вторачи в него с неразбиращ поглед. Неочакваното предложение беше зашеметяващо само по себе си. Но още по-смайващ беше фактът, че й се поднесе след признанието й за бременността и любовта й към бащата на детето в нея. Луд ли е Сет?

— Сет, ти…

— Искам те за съпруга — завърши той простичко. — Обичам те Катлийн. Обичам те от момента, в който пристъпи в офиса ми за първи път. Знам, че не ме обичаш. Обичаш бащата на бебето си, както е редно да бъде. Но той не е тук. Аз съм тук. Искам те. Искам детето ти. Моля те, Катлийн, ела в живота ми. Такъв, какъвто е. — Само единият ъгъл на красивата му уста се повдигна леко нагоре в тъжна усмивка. — Разбирам, че искам много — продължи той след миг. — Знам, че здрава, нормална жена като теб има нужда от много повече, отколкото аз мога да й предложа като мъж. — В гласа му прозвуча болка. — Но аз мога да ти дам сигурност, име за детето ти, осигурен живот…

— Сет, моля те — тя постави пръсти на устните му. — Твоето богатство няма никакво значение за мен. Това, което ми предлагаш, е прекалено щедро дори за размисъл. Ти даваш много повече, отколкото аз мога да ти дам.

— Остави ме аз да се безпокоя за това — отговори й той, притегли я към гърдите си и постави главата й на рамото си. — Живей в моя дом, дай ми възможност да те виждам всеки ден, работи с мен, помогни ми да реализирам идеите си, дарявай ме с жизнерадостния си дух.

— О, Сет — промълви тя. Би ли могла да направи това? Това ли бе решението на проблема й? Изпитваше истинско уважение към него. Може би то граничеше с любовта. Беше честен човек и идеалист, предразполагаше към доверие, беше толерантен. Какво повече можеше да иска човек от един мъж?

Физическият му недъг не беше важен за нея. Беше обичала веднъж. Беше дала тялото си на Ерик, всичко, което имаше за даване, и беше сигурна, че никога повече нямаше да обича друг мъж с такава самозабрава и страст. Никога повече няма да види Ерик. Дори и да го срещне някога, какво от това? Той принадлежи на друга жена. Те двамата никога няма да могат да имат общ живот.