Когато се върна на работа след самолетната катастрофа, беше изпълнен с ярост, граничеща с лудостта. Предаде най-сетне филма си за модерните сиропиталища, но работата върху него се превърна в истинско мъчение. Всеки път, когато пускаше видеолентата от Маунтин Вю, цялото му същество се гърчеше в отчаян гняв и — копнеж. Когато на монитора се появяваше образът на Катлийн, той яростно удряше юмрук в дланта си с желанието ударът му да се стоварва върху нея.

— Хей, доста време си поигра с това филмче, драги — каза продуцентът, когато най-накрая Ерик му го предаде.

— Върви по дяволите! — изръмжа Ерик и се отправи към вратата.

— Почакай за минута, Гуджонсън — извика го онзи разгневено, но гневът му се уталожи под заплашителния поглед на Ерик. — Слушай, това не е моя работа, знам, но откакто се върна след онази самолетна катастрофа, ти като че ли имаш бормашина в задника си. На някои хора тук им е дошло до гуша от поведението ти. Харесвам те, Ерик. Притежаваш страхотен талант и не искам да бъда свидетел на провала на обещаваща кариера заради нещо, което сигурно не заслужава такава огромна жертва. Ако мога да направя нещо…

— Както вече каза, това не е твоя работа — озъби се Ерик и тръшна вратата зад себе си.

Това стана есента, а сега беше пролет. Събуждането на живота около него с всеки ден означаваше само допълнително сриване надолу за Ерик.

Характерният за него стремеж към съвършенство в работата бавно умираше. Проявяваше небрежност и нехайство в нещата, които вършеше. Пиеше прекалено много — обикновено до пълно замайване и изпадане в сънлив унес.

Жените не можаха да му помогнат да излезе от депресията. Нито една от тях не беше достатъчно привлекателна за него, за да се отдаде на забрава. Много се въртяха наоколо — както винаги, но той упорито ги отхвърляше. Колкото и да се опитваха, никоя от тях не можа да събуди такава страст у него, каквато Катлийн…

— Моля, още едно — каза рязко Ерик на бармана и проследи с невиждащ поглед изливането на жълтата течност в чашата. Преди месеци щеше да поиска вода или лед или сода, за да разреди алкохола, който правеше болката по-поносима.

Сега тази болка беше добре дошла за него. Бавно горящата й жарава се беше превърнала в почти приятен компаньон — и фактически — единствен приятел. Бяха се опознали взаимно достатъчно добре — той и болката. Известно време гневно беше прогонвал образа й при всяко появяване в главата му. Но сега се отдаваше с мазохистична наслада на горчивото удоволствие, което му предлагаше всеки спомен за нея.

Миналото лято. Нима беше толкова отдавна? Онези няколко дни, толкова малко на брой в сравнение с продължителността на живота му, му бяха донесли неописуемо удоволствие и още по-неописуема скръб. От тях се роди само едно добро нещо — Боб и Сали осиновиха малкия Джейми.

При мисълта за това усмивка заигра по устните на Ерик, независимо от унинието му. Години подред брат му и Сали отчаяно се бяха опитвали да имат дете, бяха минали през мъченията на клиники и различни методи на лечение, които той дори не можеше да си представи. Веднъж, когато беше вече в състояние да говори за Маунтин Вю, той им спомена за Джейми. Те се заинтересуваха и поискаха да видят видеоленти с него. Развълнувани, но без особено голяма надежда, Боб и Сали се свързаха със сиропиталището в Джоплин, Мисури, където живееше Джейми. Преди да изминат и два месеца, Джейми стана тяхно дете. А по Коледа Сали съобщи с гордост и възторжена радост, че е бременна. И тази радост се споделяше от всички в семейството, включително и от Джейми.

Да, изминалото лято роди поне едно добро нещо…

Докога ще продължава така? Едва ли беше първият мъж, отхвърлен по този начин. Да, вярно е, че на него това му се случваше за първи път. Но да приема тази бавна, ненужна смърт не отговаряше на неговите разбирания за храброст и доблест. Беше отчуждил приятелите си и хвърлил брат си в тревога до лудост с поведението си и начина си на живот. Колегите му го презираха, но не повече, отколкото се презираше той самият. Не искаше да се превърне отново в онзи циник, какъвто беше преди пътуването си в Етиопия, и други преживявания от този вид да му отворят очите към страданията в света.

Беше април. Сигурно е чудесно да бъдеш през април в Париж. Бавно, почти със съжаление Ерик отблъсна пълната с уиски чаша пред себе си и стана. Хвърли поглед на жълтия отпуснат мъж, който го гледаше от огледалото над бара.

Когато се обърна и тръгна към вратата, той вече знаеше какво ще направи.


— Бебе! Момче! — възкликна Една със съобщението в ръка. — В онова дълго писмо, което ни изпрати по Коледа, тя дори не спомена, че е бременна.

— Я ми го прочети отново — обади се Би Джи.

— Терън Дийн Кирчоф, над пет килограма, петдесет и три сантиметра дължина, роден на дванайсети април.

— Дванайсети април — повтори замислено Би Джи. Една бавно отпусна ръка и вдигна очи, за да срещне погледа на съпруга си.

— Не може да бъде — промълви тя дрезгаво.

— Чула ли си някога за преждевременно родено бебе с тегло над пет килограма? Тя се омъжи за този човек през октомври. Дори не го е познавала до края на август — началото на септември.

— Какво ще правиш? — запита Една и заситни след Би Джи, който се запъти с широки крачки към всекидневната с телефона.

— Ще се обадя на Ерик Гуджонсън. Не му съобщихме къде се намира Катлийн за негово собствено добро. Но сега той има син и това е нещо съвсем друго — не можем да оставим нещата така.

Би Джи стоя пред телефона в продължение на повече от петнадесет минути, но така и не можа да се свърже с Ерик. Да, така е, господин Гуджонсън е бивш колега, но той повече не работи при нас — отговориха му отсреща. Напуснал е без предупреждение преди няколко дни. Не, никой не знае къде работи сега, но се говори, че вероятно е в чужбина…


Дванадесета глава

— Терън, моля те! — извика Катлийн и отскочи настрана от ритащите крачета, които заплашваха отново да я облеят с чистата вода от плувния басейн. Терън пищеше от удоволствие…

— Ти си истинска напаст. Знаеш ли това? — подразни го тя, грабна пълничкото му телце и покри с целувки вратлето му, докато той се мъчеше да избяга от този изблик на обич. Макар и само на седемнайсет месеца, вече отбягваше майчината защита и се опитваше да налага новооткритата си независимост. Само когато изпаднеше в затруднение, се сещаше за Катлийн и дотичваше при нея да търси утеха и помощ.

Беше подвижен, любознателен и упорит, решен да постигне своето, независимо от всичко. В дните, в които оставаше вкъщи, Катлийн прекарваше почти всяка минута с него, изпълнена с искряща гордост и обич.

Когато Терън се роди, Сет настоя тя да напусне работа. Разбираше, че майчинството поглъща и време, и енергия. Но Катлийн беше твърда като кремък.

— Преди да ти стана съпруга, бях твоя служителка. Назначи ме с идеята да свърша много трудна работа. Докато не почувствам, че съм свършила каквото очакваше от мен тогава, ще продължа да работя поне три дни от седмицата. С този нов магазин в Стоунтаун и бутика в Жирардели ти се нуждаеш от мен много повече от всякога.

Сет се съгласи, но при условие че ще приеме да получава заплатата си. Всяка седмица получаваше заплата, която внасяше в спестовната си сметка. Сет не й разрешаваше да харчи от тези пари — допълнително й даваше доста прилична сума за домакински разходи.

Беше си назначила помощник, който да поема нещата в нейно отсъствие. Независимо от това обаче тя гледаше да е близо до телефона, когато не беше в магазина или офиса си.

Помощникът й беше млад мъж на име Елиът Пейт. Той притежаваше отлични познания за бизнеса, както и стил и невероятен усет за стоката, която ще се продаде бързо. Бяха разпознали с взаимно признание и уважение талантите си и бързо станаха добри приятели.

Тя прие начина му на живот, който не одобряваше. Той си затвори очите пред прекалено подчертаната й — според него — женственост, а тя — пред проявите на лековато отношение към живота от време на време. Когато беше вкъщи с Терън, знаеше, че — чрез Елиът — държи нещата под контрол.

Днес беше един от тези дни. Двамата с Терън бяха помързелували късните следобедни часове в басейна. Катлийн не можа да се приспособи към това имение в Уудлон и да го приеме като свое. Беше твърде огромно, твърде показно, а и Хейзъл никога не пропускаше удобен случай да изтъкне пред нея коя е истинската му господарка.

Когато Сет за първи път я доведе тук като своя съпруга, Катлийн беше стресната от очевадната показност на богатство, но постепенно привикна с обстановката.

Къщата напомняше английско имение в провинцията. Беше заобиколена от обширна, добре поддържана поляна. Вътрешното обзавеждане беше извършено прецизно, с внимание и към най-малкия детайл. Но според Катлийн стаите изглеждаха повече като снимки от списание, отколкото като стаи, в които наистина живеят хора… И най-малката подробност отразяваше личността на Хейзъл — достатъчна причина за Катлийн да има усещането, че няма нищо общо с този дом.

Любимите й стаи бяха тези, в които живееше с Терън. Сет щедро я беше оставил да ги преподреди според собствения си вкус. Смени студената мрачна мебелировка на Хейзъл с по-светли и много по-функционални мебели.

Библиотеката на долния етаж беше превърната в стая за Сет, свързана със солариума, който беше станал негова специализирана спалня. Стаята на Сет беше приятна и жизнерадостна — обичаха да прекарват вечерите си там в разговори за магазините на Кирчоф и преждевременното развитие на Терън.

Сега, докато играеше с детето във водата, Катлийн се учудваше отново на изключително благоприятното за нея развитие на нещата. Когато се беше оженила за Сет преди вече почти две години, нямаше причини да очаква, че може някога да бъде така… доволна. Думата «щастлива» почти се оформи в главата й, но тя не отразяваше истински начина, по който се чувстваше. И все пак изпитваше дълбоко чувство на задоволство от това, което беше успяла да направи от живота си, когато в един момент всичко изглеждаше така безнадеждно…

Беше възстановила отношенията си с Харисънови. Бяха й се обадили почти веднага след като им съобщи за женитбата си. Поздравленията им бяха доста резервирани.

Но когато им съобщи за раждането на Терън, беше обсипана с подаръци и съвети за отглеждането му. Оттогава си кореспондираха често и от време на време си говореха по телефона — на рождени дни и други празници. Въпреки че никога не можаха да възстановят близостта си отпреди онова лято, Катлийн беше доволна, че поне взаимоотношенията им не престанаха.

Сподели радостта им при осиновяването на Джейми. Когато й съобщиха за това, почувства моментна ревност към семейството, което беше приело момчето и го беше превърнало в част от живота си. Често мислеше за това дете, което беше трогнало така силно сърцето й през онова нейно последно лято в Маунтин Вю.

Материалното й осигуряване от Сет й даде възможност да продължи членството си в ръководството на лагера, на който често правеше анонимни и доста солидни дарения. Чековете бяха теглени от сметката на Сет в Ню Йорк и подписвани от неговия адвокат там. Катлийн изпрати пари специално за построяване на тенис корт. Години наред Харисънови бяха мечтали да прибавят този спорт към лятната програма на лагера. Катлийн се опитваше да се убеди, че не правеше тези дарения като компенсация за ужасния начин, по който се беше отплатила за обичта им.

Сет знаеше за Харисънови, но не и за дълбочината на отношенията между Катлийн и тях в миналото. Тя никога не му каза, че е била в Маунтин Вю седмици преди да дойде в Сан Франциско. По-добре беше тази тема да бъде избягвана.

Не беше лесно да постигне стабилността и вътрешното спокойствие, на което се радваше този следобед.

— Искаш ли да се потопиш под водата? — запита тя Терън. — Задръж дъха си.

Пое подчертано демонстративно въздух, за да му покаже какво се очаква да направи от него, и бързо дръпна малкото му тяло под водата и също така бързо го извади над нея. Терън премига със сините си очи, отвори уста да поеме въздух и радостно се разсмя. Даде й да разбере, че отново иска да направи същото.

— Задръж дъх. Готов ли си? Хайдеее!

Потопи го отново във водата и този път той сам изплува на повърхността.

Шумният смях на детето и собствените й похвали за смелото му изпълнение й попречиха да чуе шума от колата на Сет. Не чу и бръмченето на хидравличната система, която смъкна стола му на земята, както и приглушените гласове и стъпки по покритата с плоски камъни пътека към басейна.

— Катлийн! Какво става? Смехът ви се чува отдалече — както винаги, гласът на Сет беше изпълнен с топла радост.