Тамара им обърна гръб и се прибра вбесена в гримьорната, гърдите и косите й подскачаха в синхрон с резките й гневни стъпки. Приключиха с филмчето, но Тамара продължи да бъде предмет на шеги и подигравки до края на деня, както предвиди едно момче от екипа:

— Тамара, ти обра всички точки! Обзалагам се, че ще бъдеш прицел на шегите днес! Не искам да те обидя, разбира се.

Онази му хвърли изпепеляващ поглед.

А сега отново предизвикваше екипа: стоеше с опънати назад рамене върху стената на вътрешния двор, вятърът дърпаше с пъргави пръсти дрехата й по начин, много по-предизвикателен дори от почти пълната й голота преди един ден.

Тъй като тя не обърна внимание на забележката на Ерик, той търпеливо повтори:

— Направи нещо с тази проклета блуза.

Катлийн долови съвсем слаба следа от раздразнение в гласа му.

— Не знам какво да правя с нея — нацупи се Тамара.

Ерик се завъртя на пети и погледът му попадна на Катлийн.

— Катлийн, моля те…

Гласът му заглъхна и той не довърши молбата си, но беше повече от ясно какво иска. Изкуши се силно да му се озъби и да го прати по дяволите или да му каже да го направи сам, но и сега се въздържа. Пресече вътрешния двор към стената. Постави ръце на кръста си и изгледа хладно манекенката.

— Нямам намерение да се катеря по тази стена.

Тамара слезе неохотно, все още нацупена. Катлийн веднага откри проблема — разбра, че забавянето можеше спокойно да бъде избягнато.

— Не си затегнала връзките достатъчно — отиде зад нея, пъхна ръце под блейзъра и завърза наново връзките на врата, като издърпа плата по-високо над гърдите й.

— Така е прекалено стегнато — запротестира Тамара.

— Съгласна съм — отговори й Катлийн. — Имаш прекалено голям бюст за този вид блуза, но това няма да се отрази на филмчетата — едва ли някой ще забележи.

— До гуша ми дойде! — извика Тамара, обърна се и се насочи разгневено срещу нея. — Никой не може да има прекалено голям бюст, за каквото и да е! Ти самата щеше да бъдеш доволна да имаш малко по-голям, но нямаш! Яд те е, нали? Аз…

— Тамара! — нетърпящият възражение глас на Ерик преряза въздуха. — Не ти ли си струва, че вече ни забави достатъчно дълго? Върни се обратно на онази проклета стена и се усмихни. Слава богу — няма да можеш едновременно да се усмихваш и да говориш.

Думите му бяха посрещнати със смях, който придружи Тамара при връщането й върху стената.

— Благодаря — подхвърли Ерик, когато Катлийн мина край него.

— Няма защо — студено му отговори. Отношенията им бяха на това ниво от момента, в който напуснаха Сан Франциско. През седмицата, прекарана на Очо Риос, Ямайка и сега на Гранд Бахама Айлънд, той беше неизменно учтив, внимателен и незаинтересован. Отнасяха се един към друг като непознати, събрани заедно от обстоятелствата и необходимостта да свършат професионално определена работа — с изключение може би на малко по-голямата от обикновена при такива случаи сдържаност. Всяка вечер той отиваше в нейния апартамент и преглеждаха заедно плана му за следващия ден. Тя го съпоставяше със своя списък на дрехи и аксесоари за всяка манекенка, за да се убеди, че те съвпадат с неговите виждания. Когато приключваха тази рутинна работа, той й благодареше, пожелаваше й лека нощ и си отиваше. Не седнаха един път заедно на храна, пред чаша с кафе, не размениха повече думи от строго необходимите за съвместната им работа.

Празнотата в сърцето й нарастваше с всеки изминат ден и тя заживя със странния страх, че скоро ще я обхване напълно и ще я превърне в изпразнена от съдържание ненужна черупка. Колкото понапрегнати ставаха отношенията им, толкова по-ясно разбираше, че го обича и че без него животът й губи смисъл. Ако някога се бе съмнявала в това, сега вече знаеше със сигурност — любовта й към Ерик беше факт, който не можеше да се отрече. Чувствата й към него не можеха да бъдат обяснени като резултат от обикновен сексуален глад. Обичаше този мъж — обичаше го с простичката, ясна и същевременно величава земна любов…

Но обичаше и Сет. Обичаше го като брат с чисто и силно чувство. Прекланяше се пред силния му характер, ценеше високо любовта му към нея и Терън.

Но обичаше Ерик повече. На Сет принадлежеше сърцето й, на Ерик — душата й. Но той не знаеше това.

Всеки ден като че ли го отдалечаваше все повече от нея, а същевременно обогатяваше и засилваше любовта й към него… Обичаше да наблюдава как работи. Беше компетентен, истински професионалист. Изискваше много от подчинените си, но и сам той работеше неуморно, повтаряше някои сцени, докато остане доволен от резултата. Притежаваше специфичния стремеж на таланта към съвършенство.

Само за няколко дни тялото му доби медно шоколадов цвят от почти непрекъснатото излагане на тропическото слънце. Колкото повече почерняваше кожата му, толкова по-руса ставаше косата му. Обличаше се обикновено в стари, раздърпани къси панталонки и тениска, срязана така, че да покрива само раменете и горната част на гръдния му кош. Събличаше я обикновено към средата на деня. Катлийн го виждаше с панталони и спортна риза само на вечеря.

Избраха Уест Енд Ризорт на Гранд Бахама Айлънд заради предлаганите удобства и страхотния басейн. Вечер всички се събираха около него да плуват, да играят на карти, да разговарят или просто да си отдъхват с някакво питие в ръка. Бяха добре балансирана група. Няколкото мъже в нея се бяха възползвали от по-сговорчивите от манекенките и дори си бяха разменили партньорките няколко пъти. Катлийн мислеше, че знае коя е партньорката на Ерик.

Този ден нямаха повече непредвидени спирания и забавяния и успяха да приключат със снимките в Харис Бар точно когато от запад хоризонтът се покри с буреносни облаци. Почти всеки следобед падаше краткотраен дъжд, но днес облаците изглеждаха много по-зловещи. Втурнаха се да прибират скъпата апаратура и не спряха, докато всичко не беше добре опаковано и подредено. Бурята започна, когато влизаха с фургона в паркинга към курортния комплекс. Всеки грабна каквото можа от колите и се затича към стаята си. Тъй като Катлийн имаше нужда от пространство за съхраняване на дрехите, Ерик беше уредил за нея апартамент от няколко стаи в група едноетажни сгради встрани от главния хотел. За щастие тя успя да спре взетата под наем кола комби под покритието над тротоара. Разтовари дрехите бързо и ги прибра почти незасегнати от проливния тропически дъжд — но за сметка на това самата тя стана вир-вода.

Отдъхна си, когато внесе вътре и последния вързоп дрехи. Щеше да премести неправилно паркираната на тротоара кола по-късно. Затвори вратата на стаята си, но почти веднага някой почука. Сърцето й се преобърна, когато отвори и на прага застана Ерик с дрехи, от които се стичаше вода, и мокра, прилепнала към главата му коса.

— Успя ли да прибереш всичко? — попита той.

— Да — отговори му тя и се отмести, за да му даде път. — Заповядай.

Ерик влезе в стаята й и тя затвори вратата зад него.

— Ще пусна климатичната инсталация — иначе ще замръзнеш. — Катлийн посегна към термостата зад гърба му.

Ерик почувства лекото докосване на ръката й по гърба му и неволно трепна. Господи! Кога най-сетне ще преодолее желанието си да има тази жена? Не продължи ли това чистилище прекалено дълго? Или ще трае вечно? Проследи я с поглед, когато отиде до масата да светне лампата, за да прогони преждевременното смрачаване, предизвикано от проливния дъжд.

Когато се обърна с лице към него, само видът й беше достатъчен, за да реагира като при удар. Беше облечена в зелени къси панталонки и спортна блуза на зелени и бели райета без ръкави и с остро деколте. Не знаеше ли, че ризата й беше мокра и прилепваше към тялото й като втора кожа? Защо, по дяволите, е решила точно днес да не слага сутиен? Знае ли, че краката й са по-хубави от краката на която и да било от манекенките? Кожата й имаше мекотата на атлаза и цвета на узрели кайсии. Беше сритала сандалите си и стоеше пред него боса… Ноктите на краката й бяха лакирани в деликатен коралово червен нюанс.

Очите му се върнаха на лицето й, целенасочено избягвайки гърдите й. Мокрите й мигли усилваха зеленото излъчване на очите й. Устните й бяха полуотворени — стори му се, че долавя лекото и бързо преминаване на въздуха през тях. Тази уста беше създадена за целувка като никоя друга; заболя го от желание да прекоси разстоянието между тях и да притисне жадните си устни към нея.

Защо тя? Защо от всички жени, които беше имал досега, тя беше тази, от която не можа да избяга, не можа да се освободи? След всичко, което стана между тях, защо не може да я намрази? Беше износила и родила детето му тайно от него. Само странен каприз на съдбата му разкри съществуването на сина му…

Онази последна, паметна вечер в жилището му… Беше преднамерено жесток в атаката си срещу нея. Искаше и тя да страда. Думите му бяха така подбрани, че да я обидят и като личност, и като жена. Беше му отговорила с удар под пояса — думите й го засегнаха и раниха дълбоко, както може да рани само директно изказана истина… Катлийн беше права. Не трябваше да предават Сет. Но все пак… Нима беше възможно някой от тях да се противопостави на привличането помежду им, което ги теглеше един към друг като магнит?

Тя беше създадена за любов, имаше нужда да бъде любена често и всеотдайно. Какъв ли е животът й със Сет, когото обожаваше? Не е ли тази причината за тъгата в очите й? Познаваше добре естествената й склонност към смях и шеги. Но онази щастлива млада жена, която срещна в Арканзас преди две години, изглежда, беше останала завинаги под сянката на дъбовете там… Тази Катлийн беше зряла — и някак примирена. В майчинството й ли бе причината за тази промяна? Или в дъното на душата й самотно ридаеше горчиво съжаление?

Но колкото и да се беше променил всеки от тях, едно съществено нещо се беше запазило. Той все още я желаеше толкова силно, колкото я беше желал и в онези романтични дни. Но трябваше да признае, че и копнежът му за нея се бе променил. Новата му сила го изпълваше с тревога. Желанието му се беше превърнало в нужда. Нейното одобрение му беше необходимо, за да запази вътрешното си равновесие. Положителната й оценка за работата му беше много по-ценна за него от парите, които печелеше. Желаеше тялото й, както един мъж можеше да желае жена, но искаше и нещо повече от това… Понякога — много често — се улавяше, че копнее да го докосва така, както докосваше Терън. И отказваше да повярва, че никога няма да познае разтърсващата всеотдайност на това докосване…

Тя му принадлежеше. Побесняваше при мисълта, че друг има нрава над нея. Беше негова, както беше негов и синът му. Никой…

— Ерик? — гласът й беше напрегнат.

Осъзна, че лицето му сигурно е отразило част от бурята в душата му и бързо го превърна в непроницаема маска. Никога няма да допусне Катлийн да разбере какво голямо значение има за него. Твърде често го беше правила на глупак.

— Дойдох да ти кажа, че направих справка с метеорологичната станция — изглежда, очакват ни поне двайсет и четири часа буря. Обявих утрешния ден за почивен. Няколко души вече ми дадоха идеите си, но… — Сви красноречиво рамене и се усмихна. — Аз съм шефът тук и аз решавам.

— Добре ли вървят нещата? Харесваш ли това, което правиш?

Очите му заискриха от вълнение както винаги, когато говореше за работата си.

— Да-а. Започнах да… — спря, без да довърши изречението си. Искаше му се да я покани в стаята си да изгледат заедно готовите снимки. Потисна изкушението в последния момент. Не искаше да бъде в една стая с нея, да чувства присъствието й в тъмнината и да няма право да я има… Това го подсети за още нещо.

— Обажда ли се у вас?

— Телефонирах преди две вечери — всичко е наред. Смятам да се обадя отново сега. Терън… — спря внезапно.

— Да? Какво?

— Има нов зъб — съобщи му гордо Катлийн. — Тук. — Отвори уста, за да му посочи точното място.

— Наистина ли? — Ерик се засмя. — Това момче скоро ще започне да яде бифтеци.

— Но той вече яде — засмя се и Катлийн.

— Така ли?

— Смлян бифтек, разбира се.

— О, да. Знам толкова малко за бебетата… — каза това тихо, но думите му и тъгата зад тях увиснаха между нея и него.

Катлийн отклони погледа си от Ерик и прошепна:

— Да, така е.

Настъпи тишина, прекъсвана само от равномерното плющене на дъжда.

— Ако ми дадеш ключовете си, ще откарам колата ти до паркинга.

— Благодаря — Катлийн пусна ключовете на колата в протегнатата му ръка, без да я докосне.

— Почини си утре, в това време какво друго може да се прави?

— Прав си.

Той кимна, обърна се, отвори вратата и се впусна в проливния дъжд навън.

* * *

Катлийн най-сетне прибра дрехите и аксесоарите към тях в съответните кашони. Беше станало време за вечеря в ресторанта. Помисли си дали да не поръча да й донесат яденето в стаята, но реши, че това ще привлече много повече вниманието към нея, отколкото ако отиде на вечеря и се опита да прикрие лошото си настроение. Нямаше сили да издържа повече Ерик, да бъде толкова близо до нея физически и същевременно така далече. Това беше истинско мъчение, на което не искаше да се подлага.