Облече се, отиде в ресторанта и се присъедини към три от момичетата. Когато приключи с вечерята, извини се и се прибра в стаята си, където се опита да гледа някакъв телевизионен филм.

Опита се да се убеди, че депресията й се дължи на умора и си легна рано, но след като се мята неспокойно известно време в леглото, реши да се поразходи малко по кея. Може би това ще я умори и разсее достатъчно, за да може да заспи.

Облече спортно комплектче от хавлиен плат и тръгна боса към кея. Заобиколи басейна и се отправи по сенчестите алеи към крайната си цел. Кеят се простираше навътре в океана над кристалночиста вода. Дъждът беше спрял за момент, но над главата й все още се търкаляха тежки облаци, през които от време на време надзърташе бледата луна.

Видя Ерик в един от кратките лунни проблясъци — точно когато се обърна, за да се прибере в стаята си. Той лежеше на одеяло много близо до водата — тя се пенеше почти в краката му.

Нямаше начин да сбърка фигурата му. Можеше да я познае и в най-тъмната нощ. Беше по бански и подпрян на лакти, гледаше към водата. Разсмя се високо и Катлийн проследи погледа му, за да разбере какво го разсмиваше така, когато беше съвсем сам.

Но Ерик не беше сам. Тамара излизаше съвсем гола от водата, мократа й кожа блестеше на лунната светлина. Косата й изглеждаше като сребърен шал, надиплен върху раменете и гърба й.

— Не се ли страхуваш да не настъпиш морски таралеж? — извика й Ерик.

— Ако стъпя на някой, ти ще ми се притечеш на помощ.

Гласовете им се носеха спокойно над водата — очевидно беше, че изключваха друго присъствие тук.

— Да, да — ти си мислиш, че ще дойда — каза Ерик. — Твърде съм отпуснат и мързелив, за да го направя.

Звънливият смях на Тамара достигна до Катлийн като звук от счупено стъкло.

— Знам как да те накарам да се опънеш като струна.

— Хайде, опитай — предизвика я той.

Тамара вече стоеше над него — от нея върху тялото му се стичаше вода.

— Това е най-хубавата част от представлението — каза тя и се отпусна на одеялото до Ерик.

Катлийн не можеше да понесе повече гледката пред очите си. Затича с несигурни крака към стаята си.

— Трябва да уволня веднага тази кучка! — крещеше тя на стените. — В края на краищата аз съм госпожа Кирчоф и аз отговарям за всичко, нали? Не представям ли тук Сет? А Сет нае Ерик. Ще отида още сега при тях и ще я уволня. — Но когато се обърна и дори постави ръка на топката на вратата, решителността й се изпари. Не искаше да се върне на плажа — знаеше какво ще види. И няма да уволни Тамара. Няма да достави удоволствие на Ерик, като му покаже, че го ревнува.

Без да мисли за последствията, влезе в спалнята си и изтегли един от куфарите от полицата на гардероба. Започна безразборно да хвърля дрехи в него. Когато сложи всичко, от което можеше да има нужда, излезе от стаята и се отправи към фоайето на курортния комплекс. Навън отново започна да вали като из ведро.

— Искам да си тръгна оттук тази вечер. Какви полети има сега?

Сънливият нощен дежурен се почеса озадачено по главата.

— Не знам… Чакайте да проверя… Времето… — гласът му се проточи многозначително. — Сутринта ще можете да се качите на самолет за Сан Хуан. Излита в седем сутринта. Но в това време…

— Може ли някой да ме закара още сега до летището? Ще чакам там.

— Може, госпожо, но защо не…

— Къде е шофьорът на лимузината? — запита тя със заповеднически тон.

— Беше в бара преди…

— Благодаря ви. Аз съм от групата на господин Гуджонсън. Ако той поиска да влезе в стаите ми, преди да съм се върнала, можете да му дадете ключ.

Намери шофьора, който остави със съжаление и мърморене недопитото си питие — за да закара някого на летището, когато там няма никакъв самолет, както с право вметна той.

Прекара в пустата сграда цялата нощ. Сутринта изчака търпеливо обявения полет и беше благодарна, когато той закъсня с не повече от четиридесет и пет минути. Все още валеше проливен дъжд.

Полетът до Сан Хуан беше много неприятен и Катлийн тръпнеше от страх — струваше й се, че самолетът може всеки момент да падне в океана. Пуерто Рико не беше главната й цел — беше прекалено оживен град за сегашното й настроение. Търсеше уединение. Поиска информация в някаква будка на летището.

— Можете да опитате в Чъб Кей — частно островче със сравнително малка курортна площ — осведоми я жената в будката. — Островът е все още красив и уединен и отговаря на желанието ви.

— Как да стигна дотам? — запита Катлийн.

— Има само един полет дневно и той е след — направи справка с разписанието — двайсет минути.

Катлийн изтича до гишето за билети. Сърцето й се сви, когато видя самолета. Беше наполовина по-малък от този, с който беше дошла дотук. Всеки път, когато видеше самолет, пред очите й се появяваше и огромният самолет с Ерик в утробата му… виждаше го да се засилва по пистата — и пред нея заиграваха пламъците на онова ужасяващо сблъскване… Оттогава никога не се беше чувствала добре в самолет. Особено в дъждовни дни и нощи.

Какво ли щеше да се случи, ако със самолета на Ерик не се беше случила тази страхотна беда? Дали щеше да се върне същата вечер, както беше обещал? И вероятно докато вечерят, щяха да говорят за Боб и Сали — кой знае?

Когато се качи на самолета, в сърцето й лежеше тежката сянка на съжалението. За неин късмет полетът беше кратък и тя скоро си нае стая в курортния комплекс на острова. За да бъде сигурна, че никой и нищо няма да я безпокои, взе си бунгало, настрана от главната сграда.

Беше откарана с някакво подобие на карета до него. Багажът й бе внесен в уютна стая с изглед към океана. Напълно изтощена, тя се отпусна на леглото и потъна в дълбок сън.

Събуди се в настъпващата вечер от разтърсваща гръмотевица. Отиде до прозореца и дръпна завесите. Тежко водно платно се спускаше пред очите й. Чувстваше се отпочинала и в безопасност. Обърна гръб на прозореца и дъжда навън, влезе в малката баня и си взе ободряващ душ. Докато си четкаше косата, помисли лениво дали да не се обади вкъщи, но реши да отложи разговора до сутринта. Искаше тази вечер и тази нощ да бъдат изцяло нейни.

Отново се облече в спортното хавлиено костюмче. Приятният жълт цвят засилваше подновения й загар. Сви се в леглото, постави възглавницата зад гърба си и взе книжката с меки корици, която беше купила на летището в Сан Хуан.

Бурята се усили. Гръмотевиците като че ли се приближаваха все повече и повече, светкавици разкъсваха дъждовния здрач в тревожна последователност. Отиде до прозореца да дръпне завесите, за да се изолира колкото е възможно от бурята вън. Вдигна ръка към шнура, но тя замръзна във въздуха. Някой тичаше през проливния дъжд. Силен вятър го блъскаше в гърдите, караше го да залита, но беше безсилен да го спре.

Сърцето й скочи в гърлото, когато й стана ясно, че този неочакван призрак тича към нейното бунгало. Едва имаше време да се обърне ужасена към вратата, когато тя се отвори с трясък и Ерик се втурна през нея.

Дънките и ризата му бяха вир-вода, косата му прилепваше към главата му. Дишаше тежко, гърдите му се вдигаха и отпускаха като мях на ковач. От ушите, от носа, от веждите му се стичаше вода. Ръцете му бяха свити в юмруци и отпуснати до бедрата. Вторачи се яростно в Катлийн, която неволно се притисна към перваза на прозореца — в този момент тя се страхуваше повече от него, отколкото от развилнялата се навън буря.

Сега Ерик изглеждаше като истински син на Тор, заченат от бога на гръмотевиците по време на буря. Очите му бяха студени като северния вятър. Лицето му беше ужасяващо — тъмното лице на гнева, решено да си отмъсти на някоя бедна объркана душа, която си беше позволила дързостта да обиди боговете.

— Трябва да те пребия от бой — изръмжа той.

Вратата зловещо се тресна зад него.


Деветнадесета глава

Уплахата й се замени бързо с гняв, предизвикан от ревност и безсилие да промени нещата. Остави фалшивата закрила на прозореца и се изправи предизвикателно срещу него, напрегната докрай от потисната ярост.

— Напусни веднага стаята ми и ме остави на мира!

— О, не, госпожо Кирчоф. Не и след като рискувах живота си да дойда дотук. Няма да изляза, докато не приключа това, за което съм дошъл.

Лицето й пребледня и Катлийн забрави за решението си да се отнася към него само с презрение.

— Долетя дотук в тази буря? Как?

— Намерих пилот, по-алчен, отколкото страхлив, и го подкупих. Оставих го в тоалетната на летището. Не се чувства особено добре.

— Луд си да дойдеш тук в такава буря. Пилееш си напразно и времето, и парите, и героичните усилия. Не искам да те виждам. Моля, напусни стаята ми.

Ерик се изсмя гневно.

— Няма да стане.

Направи две заплашителни стъпки към нея. За да отложи това, което неминуемо щеше да последва, Катлийн попита бързо:

— Как ме откри? На никого не казах къде отивам.

— Това ти поведение се превръща в лош навик, госпожо Кирчоф — подигра се той. — Този път обаче не си успяла да прикриеш следите си достатъчно добре. Признавам, че когато пристигнах в Сан Хуан и не те открих в хотела, за кратко време изгубих следите ти, но не беше особено трудно да се върна обратно на летището и да подновя въпросите си за… няма значение какво съм питал. Важното е, че те открих. — Устните му се опънаха в твърда, горчива линия. Мокрите дрехи направиха вада в краката му, а когато пристъпи към нея, обувките му изджавкаха. — Защо избяга, без да оставиш никакво съобщение? — Очите му я пронизваха, притискаха я към прозореца.

Катлийн с мъка преглътна буцата страх, която отново заседна на гърлото й. Не, той няма да й причини болка. Знаеше това. Но… сигурна ли е?

— Аз… бях уморена. Исках да се откъсна за малко от всичко и всички. Възнамерявах да се върна за снимките. Нямам ли право на свободен ден, както всички други? — Съвзе се достатъчно, за да завърши обясненията си разгневено.

— Да, но ти си единствената, която предпочете да се изниже посред нощ като крадец, без да каже нито дума на никого. Единствено ти изостави всички и хвърли отговорника на екипа в ужас. Мислите ли, че това е поведение на възрастен човек, госпожо Кирчоф?

— Престани да ме наричаш така, като че ли името ми е някакъв епитет! — сряза го тя.

Усмивката му беше предизвикателно обидна.

— Срамувате ли се от името си, госпожо Кирчоф? Или се срамувате от начина, по който стигнахте до него? Бедният Сет така и не можа да се ориентира в теб, нали? Да пукна, ако мога да разбера защо такъв чудесен човек като него те е избавил от затруднения, когато в утробата ти е било моето дете.

— Затваряй си устата! — отдели се от прозореца и се приближи към малък шкаф с чекмеджета, като преднамерено му обърна гръб. — Мъж като теб не може да разбере почтен човек като Сет. Не всички мъже са така разглезени и такива големи егоисти като теб.

— Кое точно ти дава право да говориш така? Не ти ли се струва, че си превишаваш правата? — следваше я по стаята, обезсилваше опитите й да увеличи разстоянието между тях; зад него оставаше мокра пътека.

— Ако аз не знам какво се върти в главата ти, сигурна съм, че Тамара ще може да ме осветли по въпроса. Видях я миналата нощ да излиза без премеждия на брега — без да настъпи нито един морски таралеж! — гневно се върна на първоначалната си позиция до прозореца. Гръмотевиците и светкавиците бяха спрели, но потоци дъжд продължаваха да се изсипват по пясъка и океанските вълни пред погледа й. Вятърът навеждаше палмовите дървета почти до земята.

Ерик вдигна любопитно вежди.

— Шпионираше ни, така ли? — запита я развеселен.

Катлийн се обърна отново с лице към него, този път истински побесняла.

— Не! Но не можах да заспя и реших да се поразходя по кея. Не беше много трудно да ви забележи човек. И на двамата явно ви беше все едно дали някой ви вижда или не. Отидох си, преди сценарият да стане прекалено отблъскващ.

— В такъв случай не знаеш какво точно стана.

— Мога да предположа.

— Ревнуваш?

— Аз да р-ревнувам? — заекна тя. — Сигурно се шегуваш.

— Не, не се шегувам. Ти избяга, защото не си могла да понесеш да ме гледаш заедно с Тамара.

— Не можах да понеса да гледам двама възрастни да се държат като… като непослушни деца! Човек трябва да е влюбен, за да се люби до водата — завърши тя съвсем нелогично и прехапа устни.

Искаше й се да върне думите си назад, но това беше невъзможно. Дишаше тежко, гневът и силата на бушуващите в нея чувства подкосяваха краката й. Сега Ерик знаеше, че тя си спомня — че лелее с обич този спомен — спомена за онази единствена и неповторима тяхна обща нощ край реката…