— Катлийн, ние бяхме наети от Сет. Работихме за него. Откакто той си отиде, работим за теб. Тук аз ще поддържам къщата, пристройките, колите и ще правя всичко друго, от което имаш нужда, но не желая да ми плащаш. Две или три сутрини на седмица ще слизам в града и ще работя като доброволец в рехабилитационния център за инвалиди.

— Това е чудесно.

— Питам се какво смяташ да правиш с фургона на Сет. Аз…

— Можеш да разполагаш с него както намериш за добре.

— Благодаря. Освен това — с твое разрешение — ще работя в лозята. Винаги съм имал слабост към приготвянето на вина и съм чел доста през последните години по този въпрос. Мисля, че с малко късмет ще мога да постигна нещо.

— Да, да. Благодаря ти, Джордж — тя импулсивно го прегърна. — Имам голяма нужда от теб и Алис. Ще плащам на Алис заплата. Настоявам — каза тя, когато забеляза, че Джордж се кани да протестира. — И искам да имам правото да опитвам всяка бутилка вино.

— Получаваш го — засмя се той и й протегна ръка. Няколко дни по-късно Катлийн се срещна с новия собственик на магазините Кирчоф и учтиво отказа предложението му.

— Не трябва да напускате — каза й той. — Ние познаваме вашите способности. Според вашия съпруг коренната промяна, която стана с магазините преди две години, до голяма степен се дължи на вас. Ние много бихме искали да останете на работа.

— Благодаря ви, но чувствам, че трябва да напусна — Катлийн знаеше, че сърцето на магазините Кирчоф беше Сет. — Бих ви препоръчала обаче да назначите на моето място помощника ми. Елиът Пейт е много надарен млад човек, който знае всичко, нужно за тази работа.

* * *

— Катлийн, благодаря ти, скъпа! Току-що ми позвъниха от името на новия собственик — искат веднага да започна работата, която ти така глупаво отказа.

Гласът на Елиът звучеше така, като че ли се намираше не на седмото, а на деветото небе от щастие.

— Не беше глупаво. Знаеш, че имам малко дете, което се нуждае от грижите ми. Ти заслужаваш тази работа, Елиът. Завиждам ти за вълнуващите неща, които ще изживееш през следващите години.

— Винаги можеш да идваш при мен да ми помагаш — предложи той.

— Може да прескачам от време на време да поглеждам над рамото ти.

— Поканата ми остава в сила, не забравяй това. Има една работа, която — надявам се от сърце — няма да оставиш изцяло на мен.

— Коя е тя?

— Проклетите модни ревюта. Катлийн, нямам търпение да се разправям с онези грубияни, които отговарят за осветлението, нито с кучките, които аранжират цветята. Би ли поела тези неща вместо мен? Поне за една година? Моля те.

Катлийн се разсмя.

— Окей, окей. Нима мога да ти откажа?

— Чудесно! — направи пауза за миг и продължи: — Катлийн, Гуджонсън е голяма работа. Гледа ли онези рекламни филми? Новите собственици са луди по него. Ерик е не само талантлив — той е и страхотен човек. Работи като бесен… — Замълча, покашля се и Катлийн се усмихна. За първи път на Елиът не му достигаха думи. — Искам да кажа, че ако между вас двамата има… нещо… можеш спокойно да пратиш целия останал свят по дяволите…

— Благодаря, Елиът — каза тя бързо. — Ще имам предвид съвета ти, но между мен и Ерик няма нищо.

— Не бих си заложил утрешното мартини. Винаги си била проклето сдържана, когато стане въпрос за личния ти живот.

— А ти винаги си повече от скандален, но аз те обичам. Обаждай ми се.

— Непременно — много вероятно е скоро да пропищя за теб и да те моля да се върнеш и да ме спасиш от всичко това. — Двамата се разсмяха, но преди да затвори телефона, той й каза с рядко сериозен за него тон: — Катлийн, бъди щастлива.

* * *

Беше щастлива. Или поне доволна. Тя, Терън, Джордж и Алис се настаниха в новата къща и много рядко изпитваше носталгия по оживлението на големия магазин. Беше очарована от къщата и изцяло потъна в плановете си за пълна подмяна на мебелировката й.

Наближаваше февруари. Когато в планините на Орегон и във Вашингтон валеше сняг, в долината бе дъждовно. В един такъв ден Катлийн седеше сама в уютната всекидневна. В камината пращеше весел огън. Терън спеше на горния етаж. През последните няколко дни беше понастинал и сега бе потънал в дълбок сън под въздействието на лекарствата, предписани от педиатъра. Алис и Джордж бяха отишли до Сан Франциско за продукти.

Когато тишината отвън беше нарушена от шум на идваща кола, Катлийн стана да погледне през прозореца — знаеше, че беше твърде рано за Джордж и Алис.

Сърцето й затанцува, а после скочи в гърлото й, когато видя очукания син додж, който пухтеше по осеяната с дупки алея. Произнесе беззвучно с устни името му и инстинктивно притисна ръка към гърдите си, за да успокои лудото биене на сърцето си.

Той беше вече на верандата и дърпаше шнура на старомодния звънец. Катлийн отиде до вратата и я отвори без колебание.

Вгледаха се един в друг и останаха така в продължение на цяла вечност. Ерик влезе, без да каже нито дума. Изтръска мокрото си палто и го закачи на закачалката до вратата. Огледа стаята с гръб към нея и изрази с кимване мълчаливото си одобрение.

— Здравей, Катлийн — обърна се с лице към нея.

— Здравей, Ерик — отговори тя с несигурен глас. Защо не можеше да говори? Веднага се беше превърнала във възел от нерви. Дошъл е тук, за да я заплашва за Терън? Ще използва ли факта, че е сама, ще го вземе ли насила?

— Къде е Терън? — запита той, като че ли прочете мислите й.

— Спи горе — отговори тя предпазливо.

Ерик кимна разсеяно.

— Къщата е хубава, много хубава. Харесваш ли я?

Въобразяваше ли си или и той беше не по-малко нервен?

— Да, влюбена съм в нея. Тук е много спокойно.

Той седна без покана на канапето пред камината и се втренчи в огъня за момент. После вдигна глава и като че ли се учуди, че тя все още стои права.

— Седни.

Катлийн не помръдна.

— Какво правиш тук, Ерик?

Той я гледа още известно време, без да промълви нито дума, после извади плик от джоба на ризата си и й го подаде.

— Получих този плик по пощата преди три дни от адвоката на Сет. Бил е инструктиран да го изпрати в определен ден. Доктор Александър го е получил от Сет в нощта на смъртта му.

Катлийн искаше да попита какво значи всичко това, но той се беше обърнал отново към огъня, вгледан замислено в пламъците му. Пликът в ръката му изглеждаше напълно безопасен — на него бяха написани само името и адресът на юридическа фирма. Отвори го и извади от него два листа. Единият беше договорът за заема, направен от Сет на новата компания на Ерик. На него беше сложен червен печат с текст: «Напълно изплатен».

Другият беше изписан саморъчно от Сет — не толкова четливо и твърдо, както обикновено, но достатъчно ясно. Датата посочваше нощта преди смъртта му.

«Драги Ерик,

Моят адвокат ще потвърди, че в Банк ъв Америка има таен фонд под попечителство за Терън. Ще установиш, че това е доста голяма сума, която, надявам се, ще нарасне още повече с полагащата се към нея лихва. До времето, когато Терън ще бъде готов да навлезе, в която и да е област, избрана от него, той ще има достатъчно стабилна финансова осигуровка. Условията за получаване на горепосочената сума на неговия двадесет и пети рожден ден са малко странни. Моето последно желание е да направиш необходимото те да бъдат изпълнени.

До втория му рожден ден, петнадесети април, искам името му да бъде легално променено на Гуджонсън. Дълбоко съм убеден, че синът трябва да носи името на бащата. Благодаря ти, че ми разреши да му се порадвам за кратко време. Моята благодарност към теб е по-малка само от любовта ми към него и майка му. Надявам се, че и тя ще бъде включена в тази смяна на името. Твоето име трябваше да бъде и нейно от много дълго време.

Приех те като приятел за цял живот. И за мен оставаш такъв.

Сет»

Катлийн отпусна листа, преди сълзите й да размият мастилото.

— Той е знаел.

Ерик се размърда, но не погледна към нея.

— Така изглежда.

Отпусна се на канапето до него.

— Трябваше да се сетя, че ще разбере. Сет беше толкова чувствителен към атмосферата наоколо си… Не можеше да не види, да не предположи… — Отново замълчаха. Катлийн го погледна боязливо. — Какво ще направиш?

Той прокара ръка през косата си, стана и се приближи до огъня. Побутна с крак един от пъновете по-навътре — пръсна внезапен фойерверк от искри и почти веднага изчезна през комина.

— Не знам, по дяволите! — въздъхна той. — Прекарах последните два дни в търсене на някакъв изход от положението. Прибегнах до най-лекото и временно решение на проблема — чисто и просто отказах да мисля за него. Но адвокатът се обади по телефона, за да се увери, че съм получил писмото и да ме информира, че при него има копие. — Постави ръце на полицата над камината и отпусна глава между тях в пълно отчаяние. — Бихме могли да оспорим завещанието, но… — В гласа му липсваше убеденост — явно беше, че ненавиждаше съдебните разправии точно толкова, колкото и тя. — Как мога да откажа на сина си тази възможност, Катлийн?

— Не мисля, че можеш — отговори тя с привидно спокойствие. Не искаше да му помага, не искаше да участва в решението, което само той можеше да вземе.

— Разбира се — продължаваше да разсъждава той на глас, — задължителното условие, за да има право да получи тези пари, е смяна само на неговото име, не и на твоето.

Остра болка премина през нея и заби безмилостни нокти в сърцето й. Как може да бъде толкова жесток? Той не я иска за съпруга, но иска да смени името на сина си. Явно беше, че се опитва да се пребори със съвестта си и да престъпи завещанието на Сет с надеждата, че тя няма да затрудни нещата.

— Да — успя да каже Катлийн с мъка.

— Надявах се, че един ден ще носиш моята фамилия — обърна се към нея. — Но исках да се омъжиш за мен само ако ме обичаш толкова, колкото аз те обичам, а не заради интересите на сина ни.

Катлийн продължи да гледа втренчено ръцете си, отпуснати безжизнено в скута й — не можеше да повярва на ушите си. Потисна желанието си да вдигне глава и да го погледне в очите, но се страхуваше, да не би да види потвърждение на съмнението си, че не го е чула добре. Вместо това стисна очи и се замоли пламенно вътре в себе си Ерик наистина да е казал точно това, което тя мислеше.

— Катлийн — каза той с неравен глас. Сега тя вдигна очи и видя две красноречиви, проблясващи на светлината от огъня сълзи да се стичат надолу по измършавелите му бузи. — Не бягай отново от мен. Винаги ме обвиняваш в егоизъм и Господ знае, че наистина съм такъв. Но сега ще отправя най-егоистичната молба в живота си. Преглътна с мъка. — Ако трябва, омъжи се за мен дори само заради Терън и в съответствие с писмото на Сет, но умолявам те, омъжи се за мен. Ти не трябва… ние дори не е задължително да спим заедно, но моля те, омъжи се за мен.

— Ерик! — тя скочи от канапето и се хвърли в ръцете му. Отначало той не реагира — не можеше да повярва на щастието си, но топлината и мекотата на тялото й, притиснато към неговото, бързо го извади от състоянието на зашеметяване, в което беше изпаднал. Ръцете му я обвиха и той зарови мокрото си лице в извивката на врата й.

— Ерик, не знаеш ли, че те обичам? Нима наистина не знаеш колко много те обичам?

— Как да знам, как да разбера? — той изсуши сълзите си в косата й. — Всеки път, когато съм бил близо до теб, с теб, след това ти бягаш.

— Заради чувствата ми към теб. Те са такава съществена част от мен — мислех, че всички ги виждат. Скъпи, обичам те още от онези дни в Маунтин Вю. Когато се оженихме, Сет знаеше, че все още обичам бащата на бебето си. Никога не съм крила това от него.

Ерик се изправи така, че да може да я погледне в лицето.

— Обичам те от отдавна. Но винаги нещо заставаше между нас. Сега ми е трудно да повярвам, че си тук и че ми говориш за любовта си към мен.

— Тук съм и ти го казвам. И ако трябва, ще го повторя.

— Защо се борих против любовта към теб в себе си? Признавам си, Катлийн — борих се с нея… Ти пробуди непознати чувства в мен и те ме изплашиха, направиха ме уязвим… Бях ужасен, да не би да остана пак сам — както се случи след самолетната катастрофа…

Тя потрепери и го притисна още по-силно към себе си.

— Искрено съжалявам за болката, която тогава ти причиних.

— Любима, ако започнем да изброяваме случаите, при които сме се наранявали един друг, моят списък ще бъде много по-дълъг от твоя. Тази част от нашия живот е вече зад гърба ни. Обичам те. Може би под влияние на баща си израснах с убеждението, че любовта е признак на слабост. Сега вече знам, че е обратното. Но все още не съм достатъчно силен, за да обичам в самота — имам нужда от теб, Катлийн. Обичай ме.