Той постави камерата си на безопасно място върху суха и плоска скала под сенчесто дърво. Дъхът й замря при вида на тялото му. Килимът от къдрави руси косми, който покриваше гръдния му кош, надолу преминаваше в копринена ивица, която изчезваше в ниско разположения колан на сините му бански. Мускулестите му стройни крака бяха загорели, както останалата част от тялото му, а това изтъкваше златото на русите му косми по тях.

— Трябваше да сменя лентата и да си облека бански.

— Ще влизаш ли във водата?

— Да. Не мога да издържа на изкушението. Едва не се стопих там, горе — посочи стръмния хълм, който бяха изкачили сутринта.

Когато Ерик влезе във водата, Катлийн се отпусна на брега. Той играеше по-грубо с момчетата, беше деликатен с момичетата, но никого не лиши от внимание. Не бе забравен дори Джейми, който цял ден вървеше по петите му като влюбено кученце.

Докато Ерик и децата лудуваха във водата, Катлийн прокарваше пръсти през косата си и почти я беше изсушила, когато видеооператорът най-после реши, че трябва да излезе на брега.

— Ако остана твърде дълго във водата, ще имам нужда от повече витамини — прошепна той и се отпусна на гръб до нея. Кожата на стомаха му се опъна стегнато и образува дълбоки кухини под ребрата. Гърдите му тежко се вдигаха и падаха, докато се мъчеше да урегулира дишането си.

Катлийн се засмя.

— Ти издържаш на натоварвания с лекота — и преди да разбере защо прави това, си призна: — Днес се опитах да те накажа, като те преуморя.

Той се обърна настрани и погледна към нея с пронизващите си сини очи. Тя не издържа и отправи поглед към плискащите се в реката деца.

— Защо? — запита той тихо.

Не се усмихваше. Катлийн разтръска все още влажната си коса.

— Не знам. Може би защото изпитвам инстинктивно отвращение към всеки, който следва хората с камера на рамо, като че ли се опитва да ги хване в някакво компрометиращо положение. Класифицирах те като циник, който търси някакви скрити мотиви зад нашата програма. Лагерът е организиран от църквата и се поддържа главно с частни дарения. Една и Би Джи получават много малки заплати за труда си. Всяка есен и пролет приемат тук групи за професионални срещи, събирания и прочие. Парите, които осигуряват от тези дейности, се влагат директно в издръжката на лагера. Те приемат този летен лагер за деца — сираци като своя лична мисия, но са открити и за критика. Предполагам, че те възприех като ловец на вещици там, където ги няма.

За нейна изненада, той се разсмя.

— Няколко години по-рано щеше да имаш право да мислиш така.

— О?

— Да, така е. Бях циник. Мислех, че светът и всичко в него вони. Знаех отговорите на въпроса как могат да се оправят нещата, но не исках да ги споделям с никого. Това би ме смъкнало на същото ниско ниво, на което бяха всички останали идиоти, поставили си за цел да намерят изход от несправедливостта в света — присмя се горчиво на себе си и прехвърли няколко малки камъчета от едната в другата ръка.

— Защо си бил толкова ожесточен към света? — запита Катлийн. — Аз имах извинение да приемам нещата по този начин. Отнеха ми родителите.

— Точно там е същността на въпроса. Нямах извинение. Според мен реагирах по този начин преди всичко от незрелост и скука. Бях прекрасен пример на моето егоистично поколение. Ако целият свят се беше ориентирал към самоунищожение, то аз бях решен да му покажа, че не ми пука ни най-малко дали ще отиде като едно цяло в ада или не. Ще се грижа само за Номер едно, т.е. за себе си.

— Какво те промени? Въпреки, че не съм много сигурна дали все още не си надут самовлюбен пуяк — добави тя.

Разсмя се на последната й забележка, но после продължи замислено, със сериозен тон:

— Бях изпратен до Етиопия в командировка. Прекарах там шест месеца. Отидох убеден, че целият свят е грозен и отблъскващ.

— И там откри още по-голяма грозота?

— Не — каза той тихо. — Открих красота.

Тя поклати объркано глава.

— Не…

— Нека да обясня. Ако мога, разбира се. Един ден бях в лагер за бежанци. Господи, Катлийн, и да искаш, не можеш да си представиш нищетата и мизерията, която виждах. Бяхме безпомощни… Просто няма начин да се опише ужасът на разложението… — Прекара ръка над очите си, като че ли в неволно желание да изтрие спомена от видяното тогава. — Снимах бежанците и в окуляра на камерата си забелязах млада майка с бебе. Бяха минали всички възможни критични нива на глада, наистина плачевна гледка, само кожа и кости. Но без да забележи, че я наблюдавам, жената изстиска последната капка мляко от плоската си гръд и постави зърното й в устата на детето. По лицето й се стичаха сълзи. Детето протегна ръчичка и докосна леко бузата й. Сякаш знаеше, че това беше последното, което тя можеше да му даде и й благодареше.

Замълча, с поглед, втренчен невиждащо пред себе си. Дори крясъците и смехът на децата бяха погълнати от силата на чувствата му.

— И сред цялата тази грозота открих нещо истински красиво. Не ми се иска да ти прозвучи твърде глупаво и поучително, но проумях, че ако човек се взре с достатъчно желание и усърдие в нещата около себе си, може да открие зрънце красота във всичко. В края на краищата може би си струва да се спаси светът дори и да е само заради едно дете.

Катлийн беше трогната от разказа му.

— Камерата ти сигурно открива нюанси, които са незабележими за другите.

— Ела — каза неочаквано той, хвана ръката й и я вдигна на крака.

— Къде? Децата…

— Не, не се безпокой. Ще отидем само до камерата. На много малко хора разрешавам това. Надявам се, че ще го оцениш.

Поведе я към скалата, на която беше оставил камерата си. С ръце на кръста, той я огледа през присвити очи, после прехвърли поглед на тежката камера.

— Чакай да видим. Как да разрешим този проблем? Ако сложа тази камера на рамото ти, ще потънеш в земята под тежестта й.

— Какво…

— Чакай! Намерих разрешение — щракна няколко ключа. — Окей, ела тук. — Постави ръка на талията й и я придърпа така, че да застане с лице към камерата и очите й да бъдат почти на нивото й.

Изправи се сега на пръсти и намести дясното си око срещу окуляра. Виждаш ли монитора?

Катлийн изпълни напътствията му. Трудно й беше да се концентрира след вълнуващото усещане на ръката му върху голия й корем. Но окото й откри малкия телевизионен монитор.

— Така ли изглежда? Все едно гледам черно-бяла телевизия. Мислех си, че е на принципа на обикновения фотоапарат — възкликна тя.

— Така е, ако снимаш филм, но с видеолента виждаш точно това, което ще се види на телевизионния екран, с изключение на цвета. Поради тази причина има нужда от настройка на белия цвят. Какво виждаш? Кажи ми накъде да я изместя.

— Ами… — заколеба се тя. Виждаше само неясните очертания на дървото на няколко метра пред тях. — Не е на фокус — призна тя накрая.

— Ще се опитам да я фокусирам — каза той близо до ухото й. — Дай ми знак.

Дънерът на дървото постепенно ставаше по-ясен — сега виждаше кората му с най-малки подробности.

— Готово! — възкликна тя развълнувано.

— Сега накъде искаш да я изместя — наляво или надясно? Нагоре или надолу?

— Малко нагоре, към клоните.

Той се приближи с половин стъпка към нея, за да настрои камерата, и топлият му твърд гръден кош докосна гърба й. Ръката му се отпусна на рамото й, докато настройваше лещите. Пулсът й се ускори.

— Сега надясно — обади се тя със затаен дъх. — Още. Спри! Там има нещо… паяк и… огромна паяжина. Простира се от клон до клон. Той работи по нея. О, Ерик, можеш ли да го приближиш, искам да кажа, да го направиш по-голям?

Той се засмя и дъхът му раздвижи леко косата й на тила.

— Разбира се. Но ще трябва отново да коригирам фокуса. Сега по-добре ли го виждаш?

— Да-а! Ето го! Фокусирай още малко. Съвършено! Той е съвършен!

— Искаш ли да запишеш «Един следобед от живота на паяк»?

— Сега не записваме ли?

— Не. Не съм натиснал бутона за запис.

— Ще имаш ли нещо против?

— Не, разбира се.

Когато започнаха да записват, Катлийн очакваше, че ще си прибере лявата ръка, но той я постави на скалата така, че сега тя беше притисната между студената й повърхност и топлите вибрации на тялото му. Трудно й беше да определи кое беше по-силно и непроницаемо…

— Какво прави? — прошепна той в ухото й. За миг й се стори, че мустаците му я докоснаха леко.

— О, той е чудесен. Истински красавец — почувства коленете му до бедрата си отзад и неволно намести крака към тези мускулести колони.

— Косата ти мирише на орлови нокти — прошепна Ерик. Този път нямаше грешка — устните му леко се движеха по ухото й. Бедрата му се изместиха и едва сега Катлийн установи, че само тънката тъкан на нейните бикини и банският му делят телата им.

— Ерик — прошепна тя дрезгаво. — Мисля… че вече… снимах паяка. По-добре е да спрем — не беше сигурна какво точно има предвид — да спрат снимките или да прекратят опасната близост на телата си, която бързо се превръщаше в прегръдка.

— Окей — въздъхна той със съжаление.

Изключи камерата и малкият монитор в окуляра посивя. Тя отново се почувства в безопасност, пое дълбоко дъх и едва тогава се обърна към него. Все още обаче не беше в състояние да го погледне в очите.

— Благодаря ти — каза. — Беше чудесно.

— Наистина ли? — тихият му, леко дрезгав глас настояваше за честен отговор.

Вдигна бързо очи и те бяха пронизани и задържани от неговите. За миг останаха така, с очи, впити един в друг, после погледът му се плъзна надолу и се спря на треперещите й устни. В следващия миг очите му отново се вдигнаха и разчетоха вътрешното й вълнение, което се излъчваше от тях.

— Кати, Кати!

Тихият гласец най-сетне стигна до съзнанието й, обгърнато в булото на желанието. Отстъпи назад и погледна разсеяно идващия Джейми.

— Кати? — повтори момчето несигурно. — Нещо не е в ред с краката ми, изтръпнали са.

Катлийн притисна с длани пламтящите си бузи и бързо погледна часовника си.

— О, боже! Пет и петнайсет е!

Ерик се разсмя, но тя не обърна внимание на смеха му, изтича до брега на реката, посегна за свирката си, която лежеше до дрехите й, и силно я наду.

— Побързайте! Закъснели сме. Веднага се обувайте и се нареждайте за връщане в лагера.

Едва сега можа да обърне внимание на малката ръка, която потупваше нейната от известно време. Погледна надолу — отново Джейми. Тъмните му очи блестяха.

— Не е ли чудесно, че днес Ерик беше с нас, Кати?

Катлийн погледна неволно към скалата, където Ерик вдигаше тежката камера върху голото си рамо.

— Да — каза тя тихо. — Много хубаво беше.

* * *

Ерик привърши набързо с вечерята си и се зае да настройва телевизионния монитор, на който искаше да пусне заснетото до този момент. Беше обещал на лагерниците, че ще се видят и искаше да сдържи обещанието си. Много от децата направиха опит да оставят месото и зеленчуците и се нахвърлиха направо на шоколадовия пудинг с надеждата, че така ще застанат по-бързо пред телевизора.

Но Ерик бе категоричен:

— Няма да пусна филма, докато всички не си изядат вечерята.

Последва общ стон, но храната във всяка чиния беше лакомо излапана. Само след половин час всички деца се наредиха в полукръг пред подиума.

— Окей. Сега внимавайте в някои основни правила. Първото момче, което се изправи и попречи на някого да вижда, ще трябва да се бори с мен. Първото момиче, което направи същото, ще трябва да ме целуне — децата се превиваха от смях, но Ерик остана сериозен и запази заплашителното си изражение. — Изобщо не се шегувам. Ако всички се държите добре, всеки ще може да вижда. Окей?

— Окей! — отговориха децата в хор.

Ерик пусна видеолентата и веднага всички избухнаха в смях пред собствените си образи на екрана.

— Не е ли чудесен с децата? — възкликна Една. Тя, Катлийн и другите възпитатели все още седяха на тяхната маса с чаши с кафе и студен чай.

— Да, много е компетентен — съгласи се Катлийн.

— О, не се и съмнявам. Иначе не би работил за телевизията и нямаше да мине през толкова важни и отговорни командировки. Но би могъл да има артистичен темперамент и да се държи лошо с всички около себе си. А той се справя чудесно с децата.

Катлийн кръстоса ръце в защитен жест. Не искаше Ерик да бъде чудесен. Целенасочено затърси дефекти в него. Искаше й се да греши, да направи поне някое малко нарушение. Съвършенството му я изпълваше с тревога. Присъствието му я тревожеше, той я тревожеше.

Откакто се бяха върнали с децата в лагера, не беше на себе си. За нейно силно огорчение, непрекъснато се хващаше, че преживява отново и отново кратката си близост с него през деня, спомняше си думите, които й беше прошепнал в ухото, топлия му ароматен дъх, който галеше бузата и тила й.