— Да, мистър Клермон?

— Бихте ли ми върнали очилата? Без тях съм сляп като прилеп.

Луси примигна и не повярва на очите си. Пронизващият поглед на Клермон беше изчезнал. Той ловко измъкна очилата си от безкръвните й пръсти.

Не й остана време да размисли за това странно превъплъщение, защото охранителят й изигра перфектна пародия на адмирала, като употреби едно от хлебчетата вместо лула. Луси трябваше да го укори за липсата на уважение, но вместо това се смееше весело с пълна уста.

Навън беше хладно, но когато времето загуби контурите си и се разми в благодатна мъгла, въздухът в каретата сякаш се стопли, а трополенето на дъжда по покрива зазвуча като музика.

Тъкмо бяха приключили с печените ябълки и хлебчетата и пробваха бонбоните, когато вратичката се отвори с трясък.

Луси извика стреснато. Не беше никой от слугите, а лично Фен, който се олюляваше застрашително.

— Къде отиваме, господине? — изрева той, без да удостои Луси с поглед. — Бирата свърши. Дали да не отскочим до „Борс Хед“ за още една бъчвичка?

Клермон хвърли развеселен поглед към Луси.

— Както виждам, моралната устойчивост на добрия Фен е сериозно подкопана от алкохола. Най-добре е да се връщаме.

Той мина покрай нея, за да слезе от каретата, и Луси го хвана за ръката.

— Благодаря, мистър Клермон — пошепна тя.

— За какво?

За добротата ви. Затова, че ме събудихте за живот. Затова, че ме накарахте да се смея.

— За вечерята — обясни тихо тя.

Той стисна ръката й.

— Удоволствието беше изцяло мое.

Преди Клермон да е успял да му попречи, Фен вече се беше качил на капрата. Бедният старик беше толкова пиян, че изобщо не успя да се задържи. Килна се на другата страна и се пльосна в калта с жални викове. От слугите също нямаше полза. Те се бяха настанили удобно отзад на каретата и кресливо се караха за думите на песничката „Сладката Банбъри, сочна като круша“.

Жерар се видя принуден да прибегне до помощта на Луси. Когато най-сетне настаниха Фен на капрата и го вързаха със собствения му колан, и двамата бяха мокри до кости и пресипнали от смях.

Треперещата Луси се прибра в каретата, а Жерар седна до Фен и подкара конете по пустите улици. Спря само веднъж, защото слугите така и не постигнаха съгласие за думите на припева и се сбиха. Той седна между двамата и търпеливо им каза песента дума по дума, след което ги накара да я запеят. За щастие текстът беше толкова вулгарен, че Луси не разбра нито думичка, но се улови, че тананика простата мелодия, докато каретата трополеше по стръмната алея към вратата на Йона. Приятният баритон на мистър Клермон правеше студа поносим. Макар да не искаше да си признае, тя започваше да свиква с успокояващо широките му рамене. Властното му присъствие разпръскваше необикновена топлина.

Ако и друг път беше преживявала подобно нещо, тя щеше да разбере, че е щастлива. Но в този момент Луси съзнаваше само, че стомахът й е пълен, че потропва с крак в такт с песента и се радва на следващия ден от живота си — за първи път, откак се помнеше.

Каретата спря. Веселите гласове на капрата моментално замлъкнаха. Луси спря да тананика. Обзета от страшно предчувствие, тя изтри с края на полата си част от запотеното прозорче. Всички прозорци на бащината й къща бяха ярко осветени.

11

Когато от тъмната вътрешност на каретата се появи бледото лице на Луси, Жерар едва не извика — толкова тежко го улучи загубата. Сърдечната, омагьосваща жена, която беше седяла насреща му при импровизираната вечеря, беше изчезнала — отново скрита зад непроницаемия слой от лед. Тя беше по-бяла от сняг. Кожата й изглеждаше толкова прозрачна, че той видя на слепоочията й тънката мрежа на кръвоносните съдове. Тя слезе от каретата, като се направи, че не вижда протегнатата му ръка, сякаш докосването им щеше да я убие.

Отрезвени от злокобната светлина, която падаше на моравата, слугите взеха помежду си несвързано бъбрещия Фен и побягнаха към задния вход. Най-добре беше Жерар също да промърмори някакво извинение и да се скрие в портиерската къщичка, но в този момент не можеше да остави Луси сама с ядно святкащите насреща им лампи. Затова я придружи до вратата, вдигнал ръка към лакътя й за в случай че тя все пак се олюлееше.

Смити и адмиралът вече ги очакваха. Смити стоеше на стража до прозореца. Халатът и нощната му шапчица бяха толкова безупречни, че Жерар неволно се запита дали пък икономът не спеше прав като кон. Адмиралът изглеждаше величествен в кралско синия си домашен халат, а косата му беше като бяла корона от мраз. Той крачеше нервно напред-назад и бастунът му тропаше заплашително по паркета.

Жерар знаеше, че рискува мястото си, но не беше сигурен дали е в състояние да признае как бе откраднал сладкия час с Луси, даже ако това признание означаваше незабавното му уволнение. След като беше чул звънкия й смях, той беше убеден, че си е струвало.

Луси застана пред баща си със сведена глава като прогонена от трона млада кралица, чиято глава щеше да падне под ножа на гилотината. Сюртукът на Жерар все още беше на раменете й.

— Е, Лусинда, скъпа — изгърмя генералът и всяка сричка преливаше от сарказъм. — Колко се радваме, че най-после благоволи да се върнеш. Можеш да си представиш колко бях загрижен, когато, след като да известна степен възстанових силите си, отидох у лейди Кавендиш и трябваше да установя, че ти изобщо не си стигнала дотам. Едва не полудях от тревога.

Луси пое дълбоко въздух и понечи да отговори, но Жерар я изпревари. Примигвайки добродушно зад стъклата на очилата си, той обясни:

— Имаше злополука, сър. По-точно казано, две.

— Млъкнете, мистър Клермон! — Гласът на Луси режеше като нож. — Ако баща ми се интересуваше от вашето мнение, щеше да отбележи това в заплатата ви.

Жерар очакваше укорите да дойдат от адмирала и поведението на Луси го извади от равновесие. Той потърси погледа й, но тя го избегна. Кого всъщност пазеше тя? Себе си или него?

— Вие сте само слуга, мистър Клермон — подкрепи дъщеря си адмиралът, давайки му да разбере, че положението му беше сравнимо с това на домашно животно. — Не мога да очаквам, че разбирате какво означава приличие. Но що се отнася до дъщеря ми… — Той млъкна и обиколи Луси от всички страни, за да я огледа, клатейки глава като гладен лъв.

Жерар мушна ръцете си в джобовете. Ако Сноу посмееше да посегне на дъщеря си, утре охранителят на дъщеря му щеше да бъде тикнат зад решетките за убийството на работодателя си.

Трябваше да знае, че Лусиен Сноу е твърде изискан, за да прибегне до насилие. Пък и не беше нужно, защото презрението беше най-страшното оръжие и той го размахваше като кожен камшик. Луси упорито се взираше в земята, докато леденият поглед на адмирала не пропускаше нито една подробност: от мокрите кичури на разбърканата коса до мръсните, изпокъсани поли.

Когато мълчанието стана непоносимо, тя пое дълбоко въздух.

— Татко, моля те, аз…

— Млъквай, момиче. Не желая да слушам глупави извинения и красиви лъжи. Бог знае, че се наслушах достатъчно от майка ти, след като цели нощи чаках напразно завръщането й. Тя се връщаше обикновено на разсъмване… — Той подуши въздуха с патрицианския си нос и студената усмивка стана още по-страшна. — … и вонеше на евтин алкохол. — Той приглади косата на дъщеря си с лицемерна нежност, която отврати Жерар до дъното на душата му. — Красивата рокля унищожена… косите разбъркани… устните подути от целувките на любовника.

Луси сведе глава още по-ниско и Жерар прокле глупостта си. Луси сигурно си представяше как пръстът му невинно бе минал по устните й.

Смити го изгледа загадъчно изпод гъстите си вежди. Сигурно усещаше каква буря бушуваше под маската на равнодушието и колко трудно му беше да издържи.

— Единственото, което истински ме изненадва, е, че слабият пол продължава да ме изненадва — продължи със същия тон адмиралът. — Да ме разочарова с онова безотговорно, похотливо поведение, характерно за жените, откак Ева е взела ябълката, подадена й от змията, и е тласнала човечеството към гибел. Имаш ли да кажеш нещо за свое извинение, Лусинда?

Не го прави, помоли се тихо Жерар. По дяволите, Луси, не го прави!

Тя вдигна глава и погледна баща си. Огромните сиви очи владееха смъртнобледото лице.

— Прости ми, татко.

Смити сведе глава и изведнъж заприлича на старец.

— Много добре — изрече адмиралът, омекнал от окончателната капитулация на дъщеря си. — Да видим дали ще намеря прошка в сърцето си.

Той се опря тежко на бастуна си и закрачи величествено към стълбата с развян халат. Луси остана загледана след него, забравила мокрите си дрехи, в които приличаше на малка удавница.

Жерар я побутна по рамото, без да го е грижа какво щеше да чуе или да види Смити.

— Той няма право.

Тя вирна брадичка с такова упорство, че сърцето му спря да бие. В мекия й глас се примеси горчив привкус.

— Той има пълното право. Той е съвършен. Аз съм единствената грешка, която някога е допуснал.

Тя блъсна ръката му, изпъна рамене под сюртука му и последва баща си по стълбите. Ослепял от гняв и разочарование, Жерар се обърна рязко и настъпи нещо с ботуша си.

Наведе се и откри букетчето лавандула. Вдигна го и го поднесе към носа си. Крехките цветчета бяха ужасно смачкани, но не бяха загубили свежия си аромат. Припомни си усмивката на Луси, когато ги бе сложил зад ухото й.

Празнична вечеря за краля на просяците… и цветя за неговата дама.

Жерар стисна трофея си в юмрук, докато Смити обикаляше фоайето и гасеше лампите. Когато икономът изчезна в салона, Жерар за първи път в живота си изпита благодарност към мрака. Днес той подхождаше напълно на настроението му.

Той усети, че някой го наблюдаваше, и безсилният му гняв избухна с дива сила. Когато очите му свикнаха с мрака, откри на високата дъбова поставка бюста на адмирал Лусиен Сноу, който се пулеше подигравателно насреща му.

Замахна с юмрук и удари бюста по лицето. Изпита дълбоко задоволство от оглушителната експлозия и посипалите се навсякъде парченца теракота. Бюстът падна тежко на паркета и се пръсна. Зад него се чу дискретно покашляне.

Глинената жертва укроти гнева на Жерар. Смити, каза си той. Верният следовник на адмирала, естествено! Всезнаещият, всевиждащият Смити.

Той се обърна рязко и в позата му нямаше и капчица разкаяние.

— Ужасно съжалявам. Трябва да съм се блъснал в него в мрака.

Любезният тон на Смити не съдържаше и следа от укор.

— Разбрах ви, сър. С всеки може да се случи. Ще донеса метла.

Жерар се загледа мрачно в нощната шапчица на иконома, която се поклащаше важно на главата му, и за пореден път се запита дали загадъчният слуга на адмирала му беше приятел или враг.



На следващата сутрин никой не задумка по вратата на портиерската къщичка, за да го събуди. След като беше прекарал половината нощ, загледан в догарящия огън, а другата половина в мъчителни сънища, Жерар се събуди към десет и откри под вратата си тесен плик. Разкъсван между разкаяние и облекчение и убеден, че ще намери вътре уволнението си, той отвори плика.

Ала Смити пишеше само, че през следващите дни няма да имат нужда от услугите му като охранител, тъй като мис Сноу нямало да излиза. Адмиралът обаче щял да оцени високо помощта му в работата над мемоарите си. Краткият постскриптум от ръката на работодателя му го уведомяваше, че цената на бюста, който бил разбил с недодяланите си движения, щяла да му бъде удържана на малки вноски от заплатите.

Жерар беше готов да се изсмее, когато погледът му се върна към началото на писмото. „Мис Сноу няма право да излиза от къщи…“

Значи дъщерята на адмирала щеше да остане заключена в стаята си като изпаднала в немилост средновековна принцеса? Той смачка писмото в юмрука си. Всъщност какво го беше грижа? Лусинда Сноу вече нямаше значение за него. Щом беше решила да прекара живота си под ботуша на тираничния си баща, нейна си работа. Ала беглият поглед към онази, другата жена не го напускаше — другата Луси беше темпераментна, усмихната, която с вид на дяволито хлапе пълнеше джобовете си с бонбони.

Докато следващите дни се влачеха като ленива река, отчаяното му желание да се освободи от Йона и младата му господарка все повече се засилваше. Отдавна се беше научил да живее сам, но сега празнотата го гризеше като плъх. Когато и последните листа се предадоха на свирещия вятър, нервите му вече не издържаха. С всеки ден му ставаше по-трудно да се държи учтиво с адмирала само за да може да преглежда частната му кореспонденция и да прекарва известно време сам в библиотеката. Почтителните думи засядаха в гърлото му, задушени от самопрезрение.

Той спеше лошо и всяка сутрин ставаше преди разсъмване, за да се разходи неохотно и безцелно по двора. Беше забравил колко безмилостна беше лондонската късна есен, но предпочиташе студа пред добре познатите тръпки в душата си. Тръпки, които произхождаха от лабиринта улички по продължение на реката, от влажните камъни на един друг свят.