— Велики боже, какво правя…

Той я пусна рязко, грабна ризата си и я остави сама сред завивките, които все още носеха миризмата на кожата му и мускусния аромат на любовта.

Разтърсвана от студени тръпки, Луси се уви в копринената завивка и отиде до прозорчето. „Аргонавт“, целият обгърнат в сив дим, даде следващия залп. Сигурно адмиралът крачеше по прясно излъсканата палуба и ревеше заповеди. Заповеди, които трябваше да натрошат на трески „Отмъщение“ и да унищожат момичето, на което беше дал името си.

Гневът й вдъхна нови сили. Винаги беше вярвала, че баща й ще я обикне, стига да е достатъчно покорна. Но сега, когато Жерар й показа какво означаваше истинската любов, тя проумя, че адмиралът беше само един незначителен, дребен тиран, неспособен да обича другиго освен себе си.

Когато димът се разсея и надигналият се вятър разкъса сивите облаци, Луси присви очи. Пълната луна потапяше „Аргонавт“ в зловещо сияние. Могъщият кораб беше абсолютно неподвижен, очевидно застинал в очакване да се нахвърли върху безпомощната си плячка. Рязкото замлъкване на оръдията беше по-страшно от непрестанните залпове.

През главата й премина ужасно подозрение.

— Не! — пошепна с пресекващ глас тя. И после, много по-високо: — Не!

Тя хвърли завивката, нахлузи панталоните на Там и бързо облече ризата, без да я пъхне под колана. Втурна се към вратата, като се молеше да не е закъсняла.

Този път лабиринтът в трюма на „Отмъщение“ не я докара до отчаяние. Неравномерното люлеене на кораба беше угасило повечето Фенери, но тя се хвърли в мрака със сляпа увереност. Любовта към капитана на този кораб беше единствената светлина, от която се нуждаеше.

Само за няколко секунди Луси стигна до огледалото, което скриваше тайния изход. Заудря по стъклото, но то не се раздвижи. Оръдейният залп сигурно беше повредил скрития механизъм. Луси се опря на хладното стъкло, готова да заплаче от отчаяние. Но само след минута прибра косите си на тила и се огледа съсредоточено. Бързо откри една паднала греда, достатъчно лека, за да я вдигне. Замахна без ни най-малко угризение и разби огледалния си образ на хиляди блестящи парченца.

Без да обръща внимание на острите ръбове, тя избута огледалото настрана и се покатери по стълбичката. Открехна вратата и се закашля от хапещия дим. Размаха ръце и се огледа. Вляво от нея се полюляваше разкъсано платно, някъде по-далече се издигаше дим.

Луси отново размаха ръце пред очите си. Това, което видя, беше повече от страшно. Беше закъсняла.

Бялото знаме на капитулацията се вееше на мачтата пред бледия диск на луната и красотата му беше в ярък контраст с овъгления хаос наоколо. Никой от мъжете не протестираше, че капитанът предава обичания кораб, и това беше още едно доказателство за вярата им в него. Всички стояха тихо на опустошената палуба, със сведени глави, но не и с увиснали рамене.

Луси мина между тях като призрак. Съзнаваше, че изглежда скандално с разбърканата коса и всички останали признаци на любовния акт. Но сред тези мъже тя беше открила всичко онова, от което адмиралът години наред я беше лишавал с перверзна радост: приемане без предразсъдъци, безусловно приятелство и човешко величие, което не се интересуваше нито от произхода, нито от военното звание, а почиваше единствено върху взаимното уважение.

Тя спря точно пред Жерар и заговори с треперещ глас:

— Не можеш да направиш това. Чуваш ли ме? Аз не позволявам.

Той погледна през нея, сякаш чудовищността на намерението му го бе направила сляп и глух. От него не можеше да се очаква нищо. Луси се обърна към Там, чието обсипано с лунички лице беше смъртнобледо.

— Не бива да допускаш това, Там. Забрани му го!

Момъкът се взря към далечния хоризонт и извади от джоба си броеница.

Луси отиде при Пъдж и изохка сподавено, като видя строшените му очила. Странно, но това й се стори най-голямото злодеяние.

— Пъдж, моля те! Опитай се да говориш с него. Кажи му, че прави съдбоносна грешка. — Пъдж само тъжно поклати глава и това я разгневи. — Нима си избягал от къщи, за да загинеш по такъв начин? Наистина ли искаш проклетата ти жена да присъства на обесването ти в Нюгейт?

Тя изтри сълзите си, преди да са я заслепили, и се обърна към Аполон. Слепоочието му беше загрозено от кървава рязка. Тя улови ръката му и я раздруса.

— Аполон, скъпи Аполон, ако някой тук може да го спре, това си ти! Баща ми няма да го изправи пред съда. Той ще го убие. Сега. Тази нощ. А вие ще бъдете обесени или ще изгниете в някой далечен затвор. Това ли искаш? Да прекараш остатъка от живота си във вериги?

Молбите й не трогнаха бившия роб. Чертите му бяха като изсечени от абаносово дърво.

На релинга на задната палуба стоеше самотна фигура и Луси се втурна към нея с отчаяна надежда, близо до истерията.

— Кевин! Той ти е брат! Ти си способен да го вразумиш. Ако капитулирате, адмиралът ще ме принуди да мълча. Вече е разбрал, че знам за престъпленията му и мога да го обвиня. Мога да разруша свещената му репутация! — От русата коса на Кевин капеше кръв и тя я изтри от челото му с треперещи пръсти.

Кевин отблъсна ръката й. Измъченият, меланхоличен поглед беше дотолкова приличен на братовия му, че Луси изплака от отчаяние.

Тя се обърна отново към мъжете и ги погледна умолително един по един. Веднъж вече беше стояла тук и ги бе предизвикала да се изправят срещу капитана си; сега искаше от тях да спасят живота му. Вятърът развя косата и изсуши сълзите й.

— Толкова ли не можете да разберете? Адмиралът ще намери начин да ви накара да мълчите. Как мислите, защо е дошъл тук с един-единствен кораб? Защото не иска свидетели!

Тя извика от облекчение, когато две топли ръце я прегърнаха откъм гърба. Най-после някой, който щеше да й помогне да вразумят капитана! Но гласът, който заговори до ухото й, принадлежеше на Жерар.

— Не мога да рискувам битка, докато ти си на борда. По този начин ще имаш поне някакъв шанс. Ако адмиралът ни помете с оръдията си, няма да имаш и най-малкия шанс за спасение. Моряците решиха да ти дадат шанс и приеха, че той може да означава смърт за тях. Даже Дигби избра доброволно смъртта. — Той я отведе на левия борд и й показа — не защото беше жесток, а от любов, — ужасяващия, увит в платно вързоп, поставен на предната палуба.

Коленете на Луси омекнаха, но Жерар я подкрепи, както беше правил от самото начало.

Привлече я към себе си и продължи с безкрайна тъга:

— Ти не си като моите мъже, Луси. Аз те изтръгнах от сигурния, добре подреден живот и насилствено те отвлякох на борда на този кораб. Не ти оставих избор.

Луси се освободи от закрилническата му прегръдка, за да го погледне в очите. Решителността й прогони пристъпа на истерия. Гласът й беше ясен като звън на камбана над вълните.

— Тогава и аз ще направя своя избор. Не го прави. Не струвам чак толкова.

Жерар я погледна отчаяно. В очите му имаше възхищение и още едно, много по-крехко чувство, от което Луси спря да диша.

— Господи, Луси, ти си ангел! Ти си безценна.

В сърцето й пламна надежда. Тя го сграбчи за ризата и го раздруса. Гласът й се надигна в крясък, който предизвика вятъра, ужасното бяло знаме и преди всичко самодоволното спокойствие на „Аргонавт“.

— Тогава, по дяволите, не му позволявай да спечели! Бий се! Бий се за мен!

29

Жерар се взря като хипнотизиран в крехкия, но решителен юмрук, който стискаше ризата му. Луси не желаеше да продължи вегетирането си като покорна адмиралска дъщеря. Тя искаше да вземе живота си в свои ръце, да изживее надеждите и мечтите си. В този миг тя се отказваше окончателно от мъжа, когото цял живот бе считала за свой баща. Врагът на Жерар стана и неин.

Тя беше готова да проси заради него, да се бори за него, да умре за него. Той беше длъжен да й отговори със същото.

Когато вдигна очи, в погледа му се четеше добре познатата решителност и мъжете се изпълниха с надежда.

— Какво ще кажете, приятели? Ще позволим ли на тази смела малка дама да ни смята за страхливци?

Екипажът избухна в ликуващи викове.

— Аз казвам не, капитане! — изкрещя Там и разкриви луничавото си лице в доволна гримаса. — Ако й дадете оръжие, тя ще ни избие всичките!

Луси изплака от щастие и се хвърли на шията му. Жерар я вдигна високо във въздуха и я завъртя в кръг.

Пъдж отдаде чест и счупените стъкла на очилата направиха лицето му още по-смешно отпреди.

— Да сваля ли знамето, сър?

Жерар вдигна глава към веещия се символ на поражението и на устните му заигра грозна усмивка.

— Не. Още не.

Луси се отдръпна с добре изигран ужас.

— За бога, мистър Клермон, не можете да направите това!

Той се ухили като дързък хлапак.

— Аз съм негодник, мис Сноу, нима сте забравили? Не съм свикнал да се бия почтено.

— И той не е свикнал.

Усмивката му изчезна. Много добре знаеше какво рискува — кораба си, верния екипаж, скъпоценното чувство за общност. Докато търсеше с устни устата на Луси и се наслаждаваше на вкуса й, мъжете вече си разпределяха задачите и се подготвяха за неизбежната битка.

Той се отдели неохотно от нея.

— Слез долу и остани там. Каквото и да чуеш, не се качвай на палубата.

— Заповед ли е това, капитане?

— Разбира се. Очаквам безусловно послушание.

Луси направи крачка назад и отдаде чест с такова съвършенство, че Смити щеше да се изпъчи гордо, ако можеше да я види.

— Тъй вярно, сър. Аз живея, за да ви доставям удоволствие.

Жерар се усмихна и огледа отгоре до долу необикновената й униформа.

— И го правиш.

Луси го прегърна устремно и притисна устни към неговите с такава страст, като че искаше с целувката си да му вдъхне цялата сила, която му беше необходима, за да победи адмирала. Жерар едва намери сили да я пусне.

А когато тя се обърна, за да слезе в каютата, ръцете му останаха празни като никога досега.



Луси не стигна по далече от долната оръдейна палуба, където канонирите се готвеха за битката, а пет „маймунки“ с едва наболи мустачки гневно спореха кой трябва да бъде назначен за канонир, след като главният беше мъртъв.

Стройно момче с грозни белези от едра шарка заби костеливия си пръст в гърдите на другаря си.

— Следващия месец ставам на осемнайсет. За такава работа се иска мъж, не хлапе с пъпки по лицето.

Приятелят му заекна от възмущение.

— Може да си по-голям, но аз дойдох преди тебе на борда. Аз съм с капитана от първото му плаване.

Намесиха се и другите и спорът бързо се изроди в шумни крясъци с взаимни обиди, които засягаха не само мъжествеността на войнствените петлета, а и темперамента и семейното положение на вероятните им майки. Това звучеше смешно, като се имаше предвид, че повечето от тях бяха сираци.

— Джентълмени! — Викът на Луси, твърде неподходящ за дама, ги накара да млъкнат. — Не ни остава много време. Наистина ли смятате, че трябва да се карате точно сега?

Момчетата я огледаха нервно. Знаеха, че не бива да подценяват жената на капитана, колкото и крехка да изглеждаше.

Луси понижи глас до онзи ласкателен тон, с който изпращаше братята на Силви да й донесат шал или лимонада.

— Сигурна съм, че мистър Дигби би искал дискусията да се проведе по правилата.

Момчетата се спогледаха изумено. Избухливият мистър Дигби никога не спореше „по правилата“.

— Е, добре — въздъхна Луси и посочи единственото момче, което не беше заплашило да разреши спора с юмруци. — Вие, сър, сте повишен в чин канонир от този миг.

Момчето се почеса по главата, докато колегите му мърмореха недоволно.

— Тъй вярно, мис. Но така оставаме с една маймунка по-малко. Кой ще ми подрежда гюллетата?

Луси огледа бъчвичките с барут и осемнайсетфунтовите железни топки, подредени като драконови яйца по дългата, тясна пътека, и се усмихна примирено.



Джеремая Дигби може би се беше отнасял към света със свадливо пренебрежение, но се беше грижил самоотвержено за любимите си оръдия. Дулата блестяха на лунната светлина, която падаше през люковете, като полирани от ръката на влюбен. Луси беше научила от Там достатъчно подробности за пиратския живот и вече знаеше, че капитанът даваше заповед за оръдеен залп само в краен случай, когато всички хитрости се бяха провалили.

Тя приседна до един от люковете и видя как „Аргонавт“ направи лек завой върху мастиленосините вълни и се насочи право към носа на „Отмъщение“, за да го вземе на абордаж. Според нея това беше много повече от краен случай. Военният кораб описа сребърна следа върху платното на нощта като блещукащ път към небето. Или към ада.

— Какво, по дяволите, чака още? — изръмжа един от канонирите. — Може би покана?

Ако беше способна да произнесе поне една дума, Луси щеше да се съгласи с него. Но ледената буца, заседнала в гърлото й, не й позволяваше да говори.