Джура се изправи и се обърна с лице към приятелката си. Черната й, сплетена на плитка коса се преметна през рамото й, а на красивото й лице се изписа гняв.

— Той не е мой крал! Никога няма да бъде. Той е англичанин, не ланкон. Майка му е била мекушава англичанка, която по цял ден е седяла до огъня и се е занимавала с шиене. Дори не е била достатъчно силна да дари Тал с много деца. Редно е Гералт да стане крал. Майка му бе ланконка.

Силеан бе чувала това стотици пъти.

— Да, Астри бе чудесна жена и Гералт е велик войн, но той не е първородният, нито Астри е законна съпруга на Тал.

Джура се извърна, стараейки се да обуздае гнева си. При тренировките се владееше, умът й бе бистър, дори когато Силеан измисляше някой номер, като например да нареди на пет жените вардейки едновременно да нападнат Джура. Но имаше една тема, която неизменно предизвикваше гнева й и тя не можеше да се контролира, а това бе, когато ставаше въпрос за Гералт. Години преди Джура да се роди Тал бе предприел пътуване до Англия, за да преговаря с английския крал за евентуален съюз. Вместо да се придържа към целта на своето пътуване, той бе пренебрегнал интересите на Ланкония и попаднал под магията на някаква вятърничава, мекушава, безполезна англичанка. Бе се оженил за нея и прекарал две години в Англия, сдобил се бе с две хилави, скимтящи хлапета, които бяха прекалено недоразвити, за да се върнат с него в Ланкония, когато крехката му жена бе умряла.

Хората приказваха, че Тал не бил същият след завръщането си от Англия. Отказал да се ожени за ланконка, макар да прекарал известно време в леглото с красивата, произхождаща от знатен род Астри. Тя му родила Гералт — син, за какъвто всеки мъж мечтае, но Тал продължавал да е мрачен. Отчаяна, но и с надеждата, че ще го накара да се омъжи за нея, Астри поискала разрешение да се венчае за Йост, най-предания гвардеец на Тал. Тал само свил рамене в знак на съгласие. Три години след появата на Гералт Астри родила на Йост дъщеря — Джура.

— Гералт има право да е крал — повтори Джура, вече с по-спокоен тон.

— Тал е направил своя избор. Ако иска английският му син да е крал, то ние трябва да уважим това желание.

Джура ядно чистеше рибата с ножа.

— Чувам, че е с бяла кожа и бяла коса. Разправят, че бил крехък и слаб като житен клас. И сестра имал. Няма начин тя да не хленчи за удобствата, с които е свикнала в Англия. Как можем да уважаваме крал англичанин, когато той нищо не знае за нашите обичаи?

— Още преди години Тал изпрати Фейлан в Англия. Легенди се носят за мъдростта на този мъж.

— Ха! Че той е поален — изрече Джура презрително при споменаването на това ланконско племе. Говореше се, че поалените си въобразяват, че могат да печелят битки с приказки. Младите хора залягали над книгите и писанията, вместо да се упражняват в бой с мечове. — Как може поален да научи един бъдещ крал на всичко необходимо? Фейлан най-многото да го е научил да чете и да разказва истории. Какво знаят поалените за сраженията? Когато зерните нападнат нашия град, новият крал какво — ще им разказва приказките докато те заспят и паднат от конете си?

— Джура, не си справедлива. Не сме го видели. Той е син на Тал и…

— И Гералт е такъв! — гневно я прекъсна Джура. — Нима англичанинът знае и половината от това, което Гералт знае за Ланкония? — Тя посочи към планините на север, които в продължение на векове бяха пазили Ланкония от нашественици. — Че той дори не е виждал нашите планини — обяви тя с тон, сякаш това бе най-тежкото провинение.

— И мен не ме е виждал — промълви Силеан тихо. Очите на Джура се разшириха. Преди много време Тал бе обявил, че иска синът му Роуан да се ожени за Силеан.

— Смятам, че Тал отдавна е забравил намерението си. Обявил го е преди години. Ти тогава си била едва дете.

— Не, не го е забравил. Днес сутринта, когато чу, че синът му Роуан е близо до реката Сиар, се сети и изпрати да ме повикат. Иска Дейр и аз да го посрещнем.

— Дейр? — Джура сепнато си пое дъх, а след това, когато се замисли за високия, тъмноок Дейр, за когото щеше да се омъжи, мъжът, когото обичаше от детството си, се усмихна.

Силеан с неудоволствие погледна приятелката си.

— Мислиш само за мъжа, когото обичаш. Не те е грижа, че ми нареждат да се омъжа за мъж, когото описа като мекушав, недоразвит…

— Съжалявам — промълви Джура и се засрами, че бе мислила само за себе си. Вероятно е ужасно да се омъжиш за някого, когото въобще не познаваш. Да прекарваш ден след ден с мъж, за когото всичките ти движения, действия, разсъждения са непознати, бе ужасно според нея. — Извинявай. Тал наистина ли каза, че трябва да се омъжиш за този… този…? — Не й хрумна подходящо описание за чужденеца.

— Каза, че от край време това е било намерението му — Силеан приседна до огъня, а лицето й издаваше нейното терзание. — Тал сякаш се страхува от същото, от което и ти — че този негов син, когото не е виждал от двадесет години, ще се окаже такъв, какъвто ти го описваш. Но същевременно твърдо е решил да постигне своето. Колкото повече хора се стараят да го разубедят, толкова по-неотстъпчив става.

— Разбирам — произнесе Джура замислено, изучавайки Силеан. Може би Тал не бе чак такъв сляп, изкуфял глупак. Силеан бе логично мислеща, интелигентна жена, която в миналото бе доказала качествата си в няколко битки. Умееше да контролира чувствата си и, което бе по-важно, настроенията си, дори при най-тежките обстоятелства. Ако този английски принц бе толкова мекушав, колкото разправяха, то интелигентността и мъдростта на Силеан може би щяха да предпазят Ланкония да не пропадне при неговото управление. — Ланкония може да се сдобие с нацупен английски пикльо за крал, но ще има мъдра ланконка за кралица.

— Благодаря ти — каза Силеан. — И аз смятам, че това се крие зад решението на Тал и съм горда от доверието му към мен, но…

— Да, искаш мъж за съпруг — подкрепи я Джура разбиращо. — Желаеш някого като Дейр: висок, силен, здрав, интелигентен и…

Силеан се засмя.

— Да, на теб, най-близката ми приятелка, мога да призная, че от една страна се чувствам доста поласкана, но от друга — разсъждавам като безхарактерна жена. Дали този англичанин наистина има бяла коса? Кой ти каза?

— Тал — отвърна Джура. — Когато пийнеше, говореше за англичанката, за която така глупаво се бе оженил. Направи го веднъж дори пред майка ми, и баща ми я изведе от стаята. — Устните на Джура се свиха в гримаса, но това не я загрози. И двамата й родители бяха умрели, когато бе петгодишна; Тал я бе прибрал и отгледал в онази огромна каменна къща крепост, лишена от женско обкръжение. Когато една от перачките се бе намесила и поискала да попречи на Джура да си играе с острата брадва с дълга дръжка, от страх, че ще се пореже, Тал я бе изгонил.

— Тал ни разказваше повече, отколкото ние желаехме да узнаем за престоя му в Англия — продължи Джура. Силеан знаеше, че «ние» означава Джура, природения й брат Гералт и Дейр, израснал заедно с тях.

— Джура — прекъсна я Силеан рязко, — ще ядеш ли рибата или не? Ако ще го правиш — побързай, за да ми помогнеш да реша какво да взема за пътуването. Мислиш ли, че сестрата на сина на Тал ще бъде облечена в коприна? Ще бъде ли неотразимо хубава? Ще гледа ли на нас, ланконките, презрително, както преди две години направиха онези французойки?

Очите на Джура блеснаха.

— Тогава ще постъпим с нея, както постъпихме с тях — каза тя с пълна уста.

— Ти бе жестока тогава — отвърна Силеан, смеейки се. — Не можем да постъпим така с жена, която ще ми бъде зълва.

— Не изпитвам никакви угризения. Просто трябва да решим какво да предприемем, за да ги накажем за английското им високомерие. Разбира се, най-лесно би било да поведем този Роуан в битка и това ще го довърши. Или мислиш, че ще седи на облечен в кадифе стол, ще ние бира и ще наблюдава отдалеч? — Джура се изправи, ритна пръст върху огъня, след което нахлузи панталона и обу ботушите. — И Дейр ли ще дойде с теб?

— Да — Силеан се усмихна. — Ще трябва да се разделиш с него за няколко дни. Отиваме да пресрещнем този англичанин и да го придружим дотук. Мисля, че Тал се страхува зерните да не предприемат нещо. — Зерните бяха най-свирепото племе на Ланкония. Биеха се така самоотвержено, както поалените залягаха над книгите. Зерните нападаха всеки и по всяко време, а това което се разправяше, че правеха с пленниците си, караше и най-опитните бойци да потръпват.

— Ириалите не се страхуват от зерните — каза Джура гневно и се изправи.

— Да, но този принц е англичанин и като такъв смята, че е крал на цяла Ланкония.

Джура се ухили злорадо.

— Нека да отиде при Брокаин, вожда на зерните, и да обяви, че му е крал. Това ще сложи край на грижите ни. Тогава поне английският син на Тал ще бъде погребан в ланконска земя, тъй като, кълна се, ще заровим всяко късче на което Брокаин ще го насече.

Силеан се изсмя.

— Хайде, ела да ми помогнеш да избера какво да взема. Тръгваме след час, а трябва да се сбогуваш и с Дейр.

— Това ще отнеме доста повече време от час — заяви Джура многозначително, което накара Силеан отново да прихне.

— Може би ще прибягна до жизнеността на Дейр някоя самотна нощ, след като вече съм омъжена за този немощен англичанин.

— Това ще бъде нощта, когато ще умреш — заяви Джура спокойно, след което се усмихна. — Да се молим Тал да живее достатъчно дълго, за да види този свой мекушав английски син, да осъзнае грешката си и да я поправи. Гералт ще бъде наш крал, както е редно. Хайде, ще се надбягваме до градската стена.


Втора глава

С подпряна на ръката глава Роуан лежеше на западния бряг на реката Сиар и мързеливо наблюдаваше короните на дърветата. От кръста нагоре бе гол и слънчевите петна и сенки танцуваха върху мускулите на стомаха и гърдите, пробягвайки по тъмнорусите косми. Бе облечен само с късия, широк брич, който отчасти прикриваше силните, мускулести крака.

Външно изглеждаше спокоен, но това не бе за учудване, тъй като години наред се бе учил да прикрива чувствата си. Старият му учител, ланкон, никога не пропускаше случая да напомни на Роуан, че само наполовина е ланкон и че мекушавата, готова да захленчи английска половина трябва да бъде отстранена, потисната или заличена по някакъв начин. По думите на Фейлан, ланконите били по-твърди от желязо и непоклатими като планини, а Роуан бе само наполовина ланкон.

Неволно усети белега отзад на бедрото да го засърбява, както ставаше винаги, когато мислеше за Фейлан, но не се почеса. Ланконите не показваха, че се страхуват; ланконите мислеха преди всичко за страната си; ланконите не позволяваха чувствата да ги ръководят и не плачеха. Учителят бе набил всичко това в главата му достатъчно добре. Роуан бе още дете, когато любимото му куче — животинка, която му носеше утеха през многобройните самотни нощи, бе умряло. Роуан се разплака, а старият възпитател се вбеси. Грабвайки нажежен до червено ръжен, той го долепи до задната страна на бедрото на Роуан и предупреди детето, че ако заплаче или дори трепне, ще последва второ жигосване.

Роуан никога повече не заплака.

Дочу шум зад гърба си и усети, че някой приближава. Моментално застана нащрек и грабна меча, който лежеше до рамото му.

— Аз съм — каза Лора, а в гласа й се долавяше гняв. Посегна за туниката си. В далечината се чуваше шум от сновящи напред-назад ланконски бойци, които без съмнение го търсеха, опасявайки се, че може да види мишчица и да се изплаши. Заличи появилата се на лицето му гримаса и погледна към сестра си.

— Недей! — спря го Лора. — Не си давай труд да се обличаш. Виждала съм голи мъже. — Тя приседна на земята, не много далеч от него, и за миг остана смълчана, с присвити, обгърнати с ръце колене, а стройното й младо тяло очевидно бе сковано от гняв. Не обърна внимание на влагата от земята, която се просмукваше в роклята от брокат. Когато отново заговори, думите й напомняха изригване на вулкан. — Тези мъже са ужасни — заяви тя разпалено, с вторачен пред себе си поглед. Стисна ядосано челюсти преди да продължи. — Отнасят се с мен сякаш съм глупачка или някакво разглезено, мързеливо дете, което непрестанно трябва да се наглежда. Не ме оставят и две крачки да направя без тяхна помощ. Да не съм инвалид? А онзи, Ксанте, е най-отвратителният. Само още веднъж да ме дари със своя изпълнен с презрение поглед и ще му дам да разбере. — Спря, защото чу Роуан тихичко да се смее, и се обърна с блеснали, сини очи към него. Беше доста хубава, с изящни черти и високо, стройно тяло, а гневът само прибавяше привлекателна руменина на лицето й.

— Как смееш да се хилиш? — промълви тя през зъби. — Ти си виновен, че се отнасят така с нас. Всеки път, когато някой от тях ти предложи възглавница, ти въздъхваш и се усмихваш. А вчера дори ми държа преждата! Никога досега не си го правил. Вечно си бил зает с точенето на някой нож, но изведнъж ти доставя удоволствие да се преструваш на слаб и мекушав. Защо не повалиш двама-трима от тях, особено онзи Ксанте?