Нора Робъртс

Кръвни братя

На моите момчета, които скитаха из горите, дори когато не им беше позволено.

„Свещеният камък е съществувал стотици години, дълго преди три момчета да застанат около него и да дадат обет за кръвно братство. Кръвта, покапала по камъка, отприщила неподозирана разрушителна сила…“

„Там, където бе Божият храм, Дяволът ще издигне параклис.“

Робърт Бъртън

„Мъжът се познава по детството, както денят по заранта.“

Джон Милтън

Книга първа от трилогията "Знакът на седемте"




Пролог

Хокинс Холоу

Провинция Мериленд, 1652 г.

То витаеше в тежкия въздух, надвиснал над поляната като мокро одеяло. През ивиците мъгла, които безшумно се плъзгаха по земята подобно на змии, пропълзяваше омраза. Задаваше се към него в знойната нощ. Искаше смъртта му.

Мъжът стоеше в напрегнато очакване, с вдигната към пустото небе факла, докато то си проправяше път през горите, газеше през потоците и се промъкваше през гъсталаците, където малки животинки се притискаха едни към други и трепереха от страх, доловили мириса на онова, което носи.

Пъклен дим.

Бе изпратил Ан и новия живот, който тя носеше в утробата си, далеч, на безопасно място. Не бе заплакала, припомни си той, докато поръсваше билките във водата. Не и неговата Ан. Но бе видял мъката, изписана на лицето й, в дълбоките тъмни очи, които бе обичал в този живот и всички предишни.

Три деца щяха да бъдат родени, отгледани и възпитани от нея, а след време те щяха да дадат живот на други три.

Притежаваната от него сила щеше да стане тяхна, на тези синове, които щяха да проплачат за първи път дълго след като задачата му тази нощ бъде изпълнена. За да им остави нужните им инструменти, оръжията, които ще размахват, рискуваше всичко, което има, всичко, което е.

Оставяше им в наследство кръвта си, сърцето си, съзнанието си.

В сетния си час щеше да стори всичко възможно да им осигури необходимото, за да носят бремето, да останат верни на себе си, да срещнат съдбата си.

Със силен и ясен глас мъжът призова въздуха и водата, земята и огъня. Пламъците в огнището запращяха. Купата с водата затрепери.

Той сложи магическия камък върху тъмнозелено парче плат на червени петна. Бе наследил този камък от предците си и го пазеше като светиня. Сега вля силата си в него, сякаш наливаше вода в чаша.

Тялото му потрепери, плувна в пот и се отпусна, когато около камъка засия ореол от светлина.

— За вас — тихо заговори той, — синове на синовете. Три части от едно цяло. В името на вярата, надеждата и истината. Лъчи от светлина, слети в един, за да пронижат мрака. Заклевам ви. Не ще намеря покой, докато не срещнете съдбата си.

С ритуалния нож поряза дланта си и кръвта му потече върху камъка, във водата и огъня.

— Кръв от кръвта ми. Тук ще остана, докато дойдете за мен и освободите онова, което отново трябва да излезе на бял свят. Нека боговете ви закрилят.

За миг го обзе мъка. Въпреки ясната си цел почувства тъга. Не скърбеше за живота си, докато последните мигове от него изтичаха в стъкленицата. Не се боеше от смъртта. Не изпитваше страх от онова, което го очакваше, а то бе по-зловещо от смърт. Тъгуваше, че в този живот никога вече нямаше да слее устни с тези на Ан. Нямаше да види раждането на децата си, нито на внуците си. Тъгуваше, че отново не бе успял да предотврати неизбежното страдание, както в толкова много предишни животи.

Разбираше, че той не е инструмент, а само съд, в който боговете вливат сила и черпят от нея според нуждите си.

Изтощен от работа, съкрушен от загубата, застана пред малката си къща до Свещения камък, за да срещне съдбата си.

Тя се яви в образ на човек, чието тяло бе само обвивка. Носеше името Лазаръс Туис, старейшина от „Съвета на праведните“. Той и последователите му се бяха заселили в тази пустош, далеч от пуританите в Нова Англия.

На светлината на факлите се вгледа в лицата им. Тези мъже и предводителят им бяха дошли да търсят религиозна свобода в Новия свят, а сега самите те преследваха онези, които не споделяха техните разбирания.

— Ти си Джайлс Дент.

— Да — потвърди той, — тук и сега.

Лазаръс Туис пристъпи напред. Бе облечен с гарвановочерните одежди на старейшина. Високата широкопола шапка хвърляше сянка върху лицето му. Но Джайлс виждаше очите му, очи на демон.

— Джайлс Дент, ти и жената на име Ан Хокинс сте обвинени и признати за виновни в извършване на магьоснически и сатанински ритуали.

— Кой ни обвинява?

— Доведете момичето! — нареди Лазаръс.

Довлякоха я, двама мъже я държаха от двете й страни. Беше слабичка, с восъчно бяло лице. Очите й издаваха страх. Косите й бяха отрязани.

— Хестър Дийл, това ли е магьосникът, който те подмами?

— Той и онази, която нарича своя съпруга, ме докосваха — заговори тя като в транс. — Оскверниха тялото ми. Преобразени като гарвани, през нощта влетяха в стаята ми през прозореца. Притиснаха гърлото ми, за да не мога да говоря или да викам за помощ.

— Дете — ласкаво попита Джайлс, — какво са ти сторили?

С ококорени от ужас очи момичето впери поглед в него и продължи:

— Призоваха сатаната като свой бог и заклаха петел като жертвоприношение. После пиха от кръвта му. Принудиха и мен да пия. Не можах да ги спра.

— Хестър Дийл, отричаш ли се от сатаната?

— Отричам се.

— Хестър Дийл, отричаш ли се от Джайлс Дент и жената на име Ан Хокинс като магьосници и еретици?

— Отричам се от тях и моля Бог да спаси душата ми. Моля се за прошка.

— Ще я получиш — прошепна Джайлс. — Ти нямаш вина.

— Къде е жената Ан Хокинс? — попита Лазаръс и ясните сиви очи на Джайлс се приковаха в него.

— Не ще я намериш.

— Отдръпни се. Ще вляза в този дом на злото.

— Не е там — повтори Джайлс. За миг погледна зад Лазаръс към мъжете и неколцината жени, които стояха на поляната.

Видя смъртта в очите им, и още нещо — жажда да убиват. Демонът се бе вселил в тях.

Само в очите на Хестър Джайлс долови страх и тъга. Затова със сетни сили насочи съзнанието си към нейното. Бягай!

Видя как момичето потръпна и залитна назад. После се обърна към Лазаръс:

— Двамата с теб се познаваме дълго. Отпрати тези хора, освободи ги и ще разчистим сметките си насаме.

Очите на Лазаръс засвяткаха гневно.

— С теб е свършено. Изгорете магьосника! — изкрещя той. — Изгорете тази дяволска къща и всичко в нея!

Втурнаха се с факли и колове. Джайлс почувства ударите с коловете и яростната омраза, която бе най-мощното оръжие на демона.

Повалиха го на колене, дървената къща лумна в пламъци и дим. В главата му отекнаха писъци на безумие.

Със сетни сили посегна към демона в образ на човек и кървясали очи. Той се хранеше с омраза, страх и насилие. Долови злорадството му и безкрайната увереност в победата и пиршеството, което ще последва.

Вкопчи се в него сред дима. Чуваше виковете на ярост и болка, докато пламъците се врязваха в плътта му. Притиснати плътно един към друг като любовници, огънят ги погълна.

При това единение, пламъците обхванаха цялата поляна и погубиха всички, дошли тази нощ на нея.

Огънят горя един ден и една нощ, като адска пещ.

Първа глава

Хокинс Холоу

Мериленд, 06.07.1987 г.

В уютната кухня на кокетната къща на Плезънт авеню Кейлъб Хокинс едва се сдържаше да не нервничи, докато майка му опаковаше своята представа за провизии за пикник.

Според нейните разбирания десетгодишните момчета се нуждаеха от пресни плодове, домашни сладки от овесено брашно (не бяха толкова лоши), пет-шест варени яйца, пакет бисквити „Риц“, слепени на сандвичи с фъстъчено масло, няколко моркова и стръкове целина (ужас!) и огромни сандвичи със сирене и шунка.

После пъхна в кошницата термос с лимонада, купчина салфетки и две кутии плодови пасти.

— Мамо, няма да умрем от глад — промърмори Кал, докато тя стоеше срещу отворения шкаф и размишляваше. — Ще сме съвсем близо, в задния двор на Фокс.

Лъжата запари на езика му, но майка му никога нямаше да го пусне, ако знаеше истината. А вече бе на десет, по дяволите.

Щеше да ги навърши на следващия ден.

Франи Хокинс сложи ръце на кръста си — дребничка, привлекателна блондинка с ясни сини очи и стилна накъдрена прическа, майка на три деца, от които Кал бе най-малкото и единственото момче.

— Е, нека проверим раницата още веднъж.

— Мамо!

— Скъпи, искам само да съм сигурна, че няма да забравиш нещо. — Безкомпромисна по свой неустоим и пленителен начин, Франи разтвори ципа на тъмносинята раница. — Бельо за смяна, чиста риза, чорапи… добре, добре, къси панталони, четка за зъби. Кал, къде са лепенките, които ти казах да сложиш, и лосионът против насекоми?

— Ох, не отиваме в Африка.

— Все едно — каза Франи и направи познат жест, с който го изпрати да ги донесе. Докато момчето се отдалечаваше, тя извади от джоба си картичка, която пъхна в раницата.

Беше се появил на бял свят — след осем часа и дванадесет минути родилни мъки — точно минута след полунощ. Всяка година тя пристъпваше към леглото му в тази минута и го гледаше как спи, а после го целуваше по бузата.

Сега, когато синът й навършваше десет, щеше да бъде лишена от този ритуал. При тази мисъл очите й се напълниха със сълзи. Обърна се и си даде вид, че забърсва безупречно чистия кухненски плот, когато чу пъргавите му стъпки.

— Всичко е готово. Какво ще кажеш?

С лъчезарна усмивка Франи се обърна към него.

— Добре.

Приближи се и погали късо подстриганите му меки коси. Доскоро бе малкото й русо момченце, помисли си тя, а сега косата му потъмняваше и навярно щеше да стане светлокафява.

Такава бе и нейната, без помощта на „Борн Блонд“.

Франи по навик побутна очилата с тъмни рамки нагоре над носа му.

— Не забравяй да благодариш на госпожа Бари и господин О’Дел, когато стигнеш.

— Няма.

— И отново, когато си тръгваш утре.

— Да, госпожо.

Жената обхвана лицето му с длани и погледна през дебелите стъкла в очите със същия спокоен сив цвят като на баща му.

— Бъди послушен — каза тя и го целуна по бузата. — Забавлявай се. — Целуна го и по другата. — Честит рожден ден, миличко.

Обикновено му бе адски обидно да го нарича „миличко“, но незнайно защо, този път изпита странно вълнение.

— Благодаря, мамо.

Момчето сложи раницата на гърба си и повдигна тежката кошница за пикник от пода. Как щеше да измине целия път до Хокинс Холоу с половин бакалия на колелото си?

Приятелите му щяха да го посрещнат с жестоки подигравки.

Нямаше избор. Затътри крака към гаража, където колелото стоеше старателно закрепено — по нареждане на майка му — на метална стойка на стената. За всеки случай взе назаем две от ластичните въжета на баща си, за да върже кошницата към багажника на колелото.

Най-сетне се метна на седалката и пое по прекия път.



Фокс довърши плевенето на своя участък от зеленчуковата градина, после вдигна лейката със сместа, която майка му приготвяше всяка седмица да пропъжда елени и зайци, дръзнали да влязат, за да се натъпчат до насита като от шведска маса. Комбинацията от чесън, сурово яйце и лют пипер вонеше така ужасно, че затаи дъх, докато пръскаше от нея между лехите със зелен фасул, перуански боб, картофи, моркови и репички.