Жената застина, а лицето й стана бледо като восък. Куин скочи на крака и не обръщайки внимание на изненаданото изражение на сервитьорката, прескочи грозната пътека. Сграбчи брюнетката за ръката и я издърпа през вратата на ресторанта.

— Вие също го видяхте — прошепна Куин. — Видяхте онова същество. Да се махаме оттук.

— Какво? Какво? — Брюнетката тревожно поглеждаше назад през рамо, докато бързаха към входната врата. — Значи и вие сте го видели?

— Слузесто, с червени очи и зловещ поглед. Господи, господи! — Куин вдъхна глътка от режещия февруарски въздух на площадката пред хотела. — Другите не го видяха, само вие. И аз. Защо? Проклета да съм, ако зная, но се сещам кой може да знае. Онази кола там е моята. Да вървим. Хайде.

Брюнетката остана безмълвна, докато се качиха в колата и Куин потегли с изскърцване на гумите.

— Коя сте вие, по дяволите?

— Куин. Куин Блек. Писателка съм, пиша основно за паранормалното. От което в този град има в изобилие. А вие?

— Лейла Дарнел. Какъв е този град?

— Точно това се опитвам да разбера. Не зная дали се радвам, че се запознах с теб, Лейла, имайки предвид обстоятелствата.

— Аз също. Къде отиваме?

— При източника… един от източниците. — Куин хвърли поглед към жената до себе си и забеляза, че все още е бледа и трепери. Кой би могъл да я упрекне? — Какво правиш в Хокинс Холоу?

— Не зная, по дяволите, но няма да се застоя дълго.

— Обяснимо. Впрочем… имаш хубава чанта.

Лейла леко се усмихна.

— Благодаря.

— Почти стигнахме. Добре, не знаеш защо си тук, а откъде дойде?

— От Ню Йорк.

— Знаех си, тази изтънченост… Харесва ли ти там?

— Да. — Лейла прокара пръсти през косите си, обръщайки се да погледне назад. — През повечето време. Управител съм на бутик в Сохо. Бях. Или все още съм. И това вече не зная със сигурност.

„Почти стигнахме, отново си каза Куин. Да запазим спокойствие.“

— Сигурно получаваш страхотни отстъпки.

— Да, едно от предимствата. Виждала ли си нещо подобно преди? Като онова същество?

— Да. А ти?

— Не и когато съм будна. Не съм луда — заяви Лейла. — Или съм, и ти също.

— Не сме луди. Всички луди казват така, но ще трябва да приемеш думите ми на доверие.

Куин сви по алеята на Кал и насочи колата по малкия мост към къщата. Слава богу, прозорците светеха.

— Чия е тази къща? — Лейла се вкопчи в ръба на седалката си. — Кой живее тук?

— Кейлъб Хокинс. Потомък на основателите на града. Свестен е. Знае за онова, което видяхме.

— Откъде?

— Дълга история, с много празноти. Сега навярно се питаш: „Какво правя в тази кола, с напълно непозната жена, която ме кара да вляза в тази къща, на това затънтено място?“.

Лейла здраво сграбчи тънката дръжка на чантата си, сякаш можеше да я използва като оръжие.

— Мина ми през ум тази мисъл.

— Твоят инстинкт те доведе в колата с мен, Лейла. Не е зле да се вслушаш в него и при следващата крачка. Освен това е студено. Не взехме палтата си.

— Добре. Да, добре. — Затаила дъх, Лейла отвори вратата и тръгна с Куин към къщата. — Хубаво място. Ако си падаш по самотни къщи в гората.

— Културен шок за една нюйоркчанка.

— Отраснала съм в Алтуна, Пенсилвания.

— Наистина ли? Аз съм от Филаделфия. Почти сме съседки. — Куин припряно почука на вратата, а после просто я отвори и извика: — Кал!

Бе стигнала почти до средата на хола, когато той дотича.

— Куин? Какво те води насам? — Той забеляза Лейла. — Здравейте. Какво има?

— Кой е тук? — попита Куин. — Видях още една кола на алеята.

— Фокс. Какво става?

— Неизменният въпрос. — Гостенката присви ноздри. — На пържено пиле ли мирише? Кал… това е Лейла Дарнел. Лейла, запознай се с Кал Хокинс. Не сме вечеряли. — После мина покрай него и продължи към кухнята.

— Извинявайте, че ви се натрапвам — промълви Лейла. Мъжът нямаше вид на сериен убиец. Но все пак знае ли се? — Нямам представа нито какво става, нито защо съм тук. През последните няколко дни съм адски объркана.

— Спокойно. Е, заповядайте.

Куин вече бе грабнала пилешко бутче и отпиваше от бирата на Кал.

— Лейла Дарнел, Фокс О’Дел. Всъщност не ми се пие бира — каза тя на Кал. — Тъкмо щях да си поръчам вино, когато с Лейла бяхме прекъснати по ужасен начин. Да ти се намира някакво?

— Да, да.

— Добро ли е? Ако е някое евтино, оставам на бира.

— Имам доста добро вино. — Кал извади чиния и я сложи пред нея. — Използвай чиния.

— Голям къщовник е — отбеляза Фокс, ставайки да вземе стол. — Изглеждаш малко уплашена… Лейла, нали? Не е зле да поседнеш.

Не й се вярваше серийни убийци да седят в тази хубава кухня, да хапват пържено пиле и да обсъждат дали ще пият вино или бира.

— Разбира се. Сякаш не съм тук. — Лейла седна и подпря глава на ръцете си. — Може би лежа в шумоизолирана килия и си въобразявам всичко това.

— Кое? — попита Фокс.

— Аз ще започна. — Куин хвърли поглед към Лейла, докато Кал изваждаше чаши за вино. — После ти ще ни разкажеш своята история.

— Добре. Съгласна съм.

— Лейла се настани в хотела тази сутрин. От Ню Йорк е. Само преди малко седях в ресторанта на хотела и мислех да си поръчам зелена салата и риба с чаша хубаво вино. Лейла влезе, предполагам, също за да вечеря. Впрочем, щях да те поканя на масата си.

— Много мило.

— Преди да отправя поканата, същество, което бих описала като плужек, дебел колкото крака на леля ми Кристин и дълъг около метър, пропълзя през ресторанта и по масата на щастлива двойка, която спокойно продължи романтичната си вечеря. После отново се спусна до пода и остави отвратителни петна от бог знае какво след себе си. Лейла също го видя.

— Гледаше ме. Взираше се в мен — прошепна Лейла.

— Не се скъпи с виното, Кал. — Куин се приближи и леко разтри рамото на Лейла. — Единствено ние го видяхме. Загубих желание да вечерям в хотела и предположих, че Лейла също, така че изчезнахме. И сега провалям здравословната си диета с това бутче.

— Изглеждаш толкова… спокойна. Благодаря. — Лейла прие чашата вино, която Кал й подаде, и изпи половината на един дъх.

— Всъщност не съм. Механизъм за самозащита. Затова дойдохме тук и искам да узная дали някой от вас е виждал нещо подобно на онова, което описах.

Последва миг мълчание, а после Кал взе бирата си и отпи.

— Виждали сме доста неща. По-голямата загадка според мен е защо вие двете ги виждате, и то сега?

— Имам теория — обади се Фокс.

Кал се обърна към него.

— Каква?

— Връзки. Самият ти каза, че Куин трябва да е свързана по някакъв начин, за да вижда, да сънува…

— Сънища? — Лейла рязко вдигна глава. — Имала съм сънища!

— Очевидно и ти — продължи Фокс. — Ще включим и Лейла. Може би ще ни трябва известно време, за да открием връзката, но нека просто изхождаме от хипотезата, че има такава. Възможно ли е тази връзка и пристигането на Куин, а после и на Лейла в Холоу, точно през седмата година, да му дава някакъв енергиен тласък? Да го зарежда със силата, която му е нужна, за да се прояви.

— Не е зле като обяснение — отвърна Кал.

— Звучи адски логично. — Куин наклони глава встрани, докато размишляваше. — Енергия. Повечето паранормални явления произтичат от енергийни влияния. Енергията на… силата или силите, действията и емоциите на хората, които са им подвластни. Можем да заключим, че тази духовна енергия се е натрупвала с времето, ставала е все по-силна и сега, в единение с други свързани енергии, може да навлиза в нашата реалност, до известна степен, и извън обичайната времева рамка.

— За какво говорите, за бога? — настоя да узнае Лейла.

— Ще стигнем до това, обещавам. — Куин й се усмихна окуражително. — Защо не хапнеш нещо, за да се поуспокоиш?

— Мисля, че скоро няма дори да помисля за храна.

— Господин Плужек се беше устремил право към панера с хляб — обясни Куин. — Беше доста гнусно. За жалост, моят апетит не се влияе от нищо. — Тя си взе две изстинали картофчета. — И така, ако изхождаме от версията на Фокс, къде е противникът? Доброто, което се бори срещу злото, светлината срещу неговия мрак? Всичките ми проучвания сочат, че съществуват и двете страни.

— Може би все още не може да се прояви. Или изчаква.

— Или вие двете се свързвате с мрака, а не със светлината — добави Кал.

Куин присви очи срещу него, с лек гневен блясък под миглите. След това сви рамене.

— Обидно, но неоспоримо. Освен факта, че ако клоняхме повече към тъмната страна, не е логично въпросната тъмна страна да се опитва да ни изплаши до смърт.

— Права си — съгласи се Кал.

— Искам отговори.

Куин кимна на Лейла.

— Несъмнено.

— Искам сериозни, смислени отговори.

— Накратко: В гората край града има местност, наречена Свещения камък. Там са се случили ужасяващи неща. Богове, демони, кръв, смърт, огън. Ще ти дам назаем няколко книги по въпроса. Изминали векове и тогава отново се пробудило нещо. От 1987-а насам, в продължение на седем нощи през юли, всяка седма година, то се развилнява и е зло, грозно и мощно. Сега получаваме предупреждения.

Лейла подаде чашата си за още вино, докато се взираше в Куин.

— Защо никога не съм чувала за това? И за мястото?

— Има книги, статии, репортажи… но повечето се губят между разказите за отвличания от извънземни и срещи с Голямата стъпка — обясни Куин. — Досега не е публикувано сериозно и подробно проучване. Това е моята работа тук.

— Добре. Да кажем, че повярвам във всичко това, а не съм сигурна дали нямам натрапчиви халюцинации… Но защо ти и ти? — обърна се тя към Фокс и Кал. — Какво е вашето участие?

— Ние сме тези, които го събудиха — отвърна Фокс. — Кал, аз и един приятел, който в момента отсъства. Преди двадесет и една години през юли.

— Но тогава сте били деца. Трябва да сте били на…

— Десет — потвърди Кал. — Имаме една и съща рождена дата. Беше десетият ни рожден ден. Е, споделихме част от своята история. Сега ще ни кажеш ли нещо за себе си? Защо дойде тук?

— Да, мой ред е. — Лейла бавно отпи нова глътка вино. Дали от него, от атмосферата в светлата кухня, в която кучето похъркваше под масата, или защото седеше с група непознати, готови да повярват в онова, което щеше да им разкаже, доби кураж. — През последните няколко нощи сънувах странни сънища. Кошмари. Понякога се будех в леглото си, а понякога — до вратата на апартамента си, готова да я разбия. Споменахте за кръв и огън. В сънищата имаше и от двете, и някакъв олтар на открито място сред гората. Мисля, че беше камък. Имаше и вода. Черна вода. Давех се в нея. Била съм капитан на отбора по плуване в гимназията, а се давех.

Потръпна и отново си пое дъх.

— Страхувах се да заспя, струваше ми се, че чувам гласове дори когато съм будна. Не можех да ги разбера, но бях на работа, изпълнявах задълженията си или вземах дрехи от химическо чистене на път за дома, и тези гласове просто нахлуваха в главата ми. Мислех, че изживявам нервна криза. Но защо? После ми хрумна, че може да имам мозъчен тумор. Дори се канех да си запиша час при невролог. Снощи взех приспивателно. Надявах се да ме избави от кошмарите. Но то отново дойде в съня ми и беше в леглото с мен. — Този път дъхът й затрепери. — Не в моето легло, някъде другаде. Малка стая, малка гореща стая с малък прозорец. Бях друг човек. Не мога да го обясня, наистина.

— Справяш се добре — увери я Куин.