— Недостиг на сън — записа Куин.

— Знаехме, че отново се започва — бавно каза Кал. — Знаехме го със сигурност в нощта на седемнадесетия ни рожден ден, когато Лиса Ходжис излезе от бара на ъгъла на главната и „Батълфийлд“ гола, както майка я е родила, и започна да стреля по минаващите коли с двадесет и два калибровия пистолет, който носеше в чантата си.

— Ние пътувахме в една от колите — добави Гейдж. — За щастие на всички мерникът й не беше точен.

— Улучи те в рамото — напомни му Фокс.

— Простреляла те е?

Гейдж нехайно се усмихна на Сибил.

— Одраска ме и бързо зарасна. Успяхме да й вземем пистолета, преди да рани още някого или да я блъсне кола, защото стоеше гола по средата на улицата. После предложи да ни духа. Говореше се, че била спец, но нямахме настроение да пробваме.

— Добре, от модела към теорията. — Куин стана и замислено закрачи. — Съществото, което ще наричаме Туис, защото е добре да има име, се нуждае от енергия. Всички ние сме изградени от енергия и Туис се нуждае от нея, за да се проявява, да действа. Когато излезе навън през времето, в което Дент не може да го удържа, първо търси най-лесните източници. Птици и животни, хора, които са най-уязвими. Когато стане по-силен, преминава нагоре по веригата.

— Не мисля, че начинът да го спрем, е да забраним гледането на домашни любимци — започна Гейдж, — алкохола, наркотиците и секса и да се погрижим всеки да се наспива добре нощем.

— Жалко — подхвърли Сибил, — защото така бихме спечелили малко време. Продължавай, Кю.

— Следващият ми въпрос е как генерира енергията, която му е нужна?

— Страх, омраза, насилие — кимна Кал. — Знаем това. Но не можем да спрем източника, защото тези емоции не могат да бъдат блокирани у хората. Те съществуват.

— Както и противоположностите им, така че можем да изградим хипотезата, че това са оръжията или контрамерките срещу него. Вие тримата ставате все по-силни с времето, както и той. Вероятно успява да складира част от тази енергия през периодите, в които спи.

— Следващия път може да започне по-рано и по-силно — отвърна Кал. — Логично е.

— Сега използва част от този запас — намеси се Лейла, — защото не иска ние шестимата да устоим. Иска да разбие групата преди юли.

— Сигурно е разочарован. — Сибил взе чашата с вино, която бе държала в ръце по време на обсъждането. — Знанието е сила, добре е да имаме логични теории и повече области за проучване. Но ми се струва, че трябва и да действаме. Нужна ни е стратегия. Имаш ли някаква, господин Стратег?

От мястото си на пода, Фокс се усмихна широко.

— Да. Веднага щом снегът се стопи достатъчно, за да може да се върви, трябва да отидем до Свещения камък. Всички заедно. И да предизвикаме кучия син.



Звучеше добре на теория. Различно бе, според Кал, когато се добавеше човешкият фактор, загрижеността му за Куин. Беше я завел там веднъж и бе изпаднал в транс, оставяйки я сама и уязвима. Тогава все още не бе наясно с чувствата си към нея.

Знаеше, че няма избор и че много повече е заложено на карта. Но мисълта да я изложи на риск, съзнателно да я постави в центъра на всичко това заедно със себе си, не му даваше миг покой, сън не го ловеше.

Крачеше из къщата, проверяваше ключалките, взираше се през прозорците за някаква следа от създанието, което ги дебне. Луната бе изгряла и снегът под нея имаше синкав блясък. Може би щяха да успеят да прокопаят път през него на следващия ден, да изровят колите. След ден-два да се върнат към живота, който минава за нормален.

Вече знаеше, че ако я помоли да остане, просто да остане при него, ще отговори, че не може да остави Лейла и Сибил сами. Знаеше, че не ще успее да я убеди.

Не можеше да я пази във всеки час от всеки ден и ако опита, щяха да започнат взаимно да се задушават.

Докато пристъпваше през хола, забеляза, че в кухнята свети. Тръгна натам, за да угаси лампите и провери ключалките, и откри Гейдж, седнал да реди пасианс с чаша димящо кафе до куп разпилени карти.

— Който пие чисто кафе в един след полунощ, ще будува до сутринта.

— Никога не ми пречи да спя. — Гейдж обърна карта и направи следващия си ход. — Когато искам да спя, спя. Знаеш това. Какво е твоето обяснение?

— Мисля си, че походът през гората ще бъде дълъг, труден и кален, дори ако изчакаме цял месец. Както може би трябва да направим.

— Не. Червена шестица върху черна седмица. Търсиш начин да отидем без Куин. Всъщност без трите жени, но най-вече без блондинката.

— Казах ти какво стана, когато отидохме за първи път.

— И после се е върнала обратно на двата си секси крака. Вале спатия върху дама каро. Не се безпокоя за нея. Безпокоя се за теб.

Кал рязко изправи гръб.

— Досега съм се справял с всичко, нали?

— Да. Но този път си загазил, Хокинс. Сериозно си хлътнал по русокосата и доколкото те познавам, първият и последният ти инстинкт ще бъде да я пазиш, ако възникне някаква опасност.

— Защо не? — Кал нямаше нужда от кафе, но и без това се съмняваше, че ще заспи, така че си наля чаша. — Нещо нередно ли има?

— Обзалагам се, че твоята блондинка може да се грижи за себе си. Не че тревогите ти са безпочвени, Кал. Мисля, че ако някоя жена беше влязла толкова дълбоко под кожата ми, не бих я оставил да се справя сама в това изпитание. Проблемът е, че ще бъдеш принуден.

— Никога не съм искал да се чувствам така — каза Кал след миг. — Това е една от главните причини. Добре ни е заедно, Гейдж.

— Виждам го. Не зная какво намира тя в смотаняк като теб, но явно й допада.

— Бихме могли да сме много по-щастливи. Чувствам, че бихме постигнали нещо голямо и истинско. Ако имахме възможност, ако имахме време, щяхме да създадем нещо заедно.

Гейдж нехайно събра картите и ги разбърка с такава бързина, че се сливаха пред погледа.

— Мислиш, че този път с нас е свършено.

— Да. — Кал погледна навън към студената синкава луна. — Мисля, че това ще е краят ни. А ти?

— Доста вероятно. — Гейдж раздаде по една ръка за блекджек. — Но кой иска да живее вечно, по дяволите?

— Това е проблемът. Сега, когато открих Куин, мисълта за цяла вечност с нея е доста примамлива. — Кал погледна обърнатата си карта, забеляза попа срещу тройката. — Ти биеш.

Гейдж с усмивка обърна деветка.

— Нещастник.

Двадесета глава

Кал се надяваше на седмица, две, ако може. А получи три дни. Природата отново провали плановете му, този път изстрелвайки температурите нагоре, до над десет градуса. Планините от сняг намаляваха и февруарското топене правеше потоците пълноводни и весели, а нощем, когато термометърът паднеше под нулата, се образуваше сивкав лед.

Но три дни след като алеята му бе разчистена и жените се бяха върнали в къщата в центъра, времето се стабилизира. Потоците преливаха, но почвата попиваше по-голямата част от влагата. И нямаше повече причини да отлага похода до Свещения камък.

На бюрото си, докато Лъмп лежеше доволно изтегнат по гръб на прага с крака във въздуха, Кал се съсредоточи върху работата. Зимните състезания бяха в разгара си, а пролетните групи скоро щяха да започнат усилени тренировки. Знаеше, че скоро ще убеди баща си в ползата от автоматична система за отчитане на резултати в центъра, и искаше да го притисне още веднъж. Ако се заемеха с това, системата щеше да работи с пълна пара за пролетната лига.

Щеше да е нужна реклама и няколко демонстрации. Трябваше да обучат персонала, включително и себе си.

Зареди графика за февруари и забеляза, че досега през месеца е имало солиден оборот, дори малко повече от миналата година. Щеше да използва това като допълнителен коз. Срещу който баща му, разбира се, щеше да възрази, че щом нещата вървят добре така, защо е нужна промяна?

Докато мислено провеждаше този разговор, Кал чу щракване, което означаваше, че е получил нов имейл. Отвори пощата си и видя адреса на Куин.

„Здравей, любов моя,

Не исках да се обаждам, в случай че си затънал до гуша в нещо, което изисква цялото ти внимание. Позвъни ми, когато се освободиш.

Междувременно, следва информация от метеорологична служба Блек: Температурите днес ще достигнат десет градуса под почти безоблачно небе. Минимални — около пет. Не се очакват валежи. Прогнозата за утре е за слънчево и още по-топло време.

Ще добавя и очевидното: и в предния, и в задния двор тревите вече се показват. Трябва да бъдем реалисти, вероятно в гората има повече сняг и повече кал, но, скъпи, време е да метнем самарите и да тръгваме.

Моят екип ще бъде готов и строен рано сутринта и ще донесе достатъчно провизии.

Освен това Сиб потвърди връзката на клона Кларк и в момента проследява някои разклонения на Кински, за да засече връзка. Мисли, че може да посочи няколко вероятности за мястото, където е живяла Ан Хокинс или поне където е родила. Ще ти кажа, когато се видим.

Обади ми се веднага щом можеш, за да отговориш дали утре става.

ХХХ, Куин.

(Знаеш, че не искам само целувки, но ми се стори по-прилично да завърша така, отколкото с «Искам да наминеш и да се хвърлим в леглото». Въпреки че това е истината.)“

Последната част го накара да се усмихне, но от останалото в тила му се прокрадна главоболие.

Можеше да отложи с още ден-два, и то съвсем честно. Не би могъл да очаква Фокс да зареже клиентите, с които има уговорки, и да не се яви в съда заради внезапно хрумване, и тя щеше да разбере. Но ако щеше да използва това и своя график, трябваше да го направи веднага.

С известно раздразнение изстреля имейл до Фокс, за да го попита кога ще има време за похода до камъка. Раздразнението нарасна, когато получи светкавичен отговор.

„В петък става. Сутринта ми не е заета и мога да се освободя за целия ден.“

— Е, мамка му.

Кал потърка схванатия си тил. Щом електронната поща не му носеше късмет, щеше да отиде да се види с Куин лично в обедната си почивка.



Докато Кал се готвеше да затвори, на прага на офиса застана Бил Търнър.

— Ааа… завинтих чинията в дамската тоалетна долу, а течът от фризера беше само заради маркуч, който трябваше да се смени.

— Благодаря, Бил. — Кал наметна шубата си. — Трябва да свърша няколко неща в града. Няма да се забавя повече от час.

— Добре. Питах се дали… — Бил потърка брадичката си и отпусна ръка. — Мислиш ли, че Гейдж ще намине тези дни? Или… дали да отскоча до къщата ти да поговоря с него?

„Между чука и наковалнята“, помисли си Кал и спечели малко време, докато нагласяше подплатата.

— Не зная дали се кани да намине, Бил. Не е споменавал. Мисля… Добре, слушай, аз бих му дал малко време. Според мен трябва да изчакаш, преди да предприемеш първия ход. Зная, че искаш…

— Добре. Всичко е наред. Оценявам го.

— По дяволите! — промърмори Кал под носа си, когато Бил се отдалечи. После: — Мамка му! — докато излизаше.

Трябваше да застане на страната на Гейдж, нали? Как иначе? С очите си бе виждал резките от колана на Бил по гърба на приятеля си, когато бяха деца. Но все пак бе станал свидетел и на преобразяването на Бил — по десетки начини през последните няколко години.

А нима преди малко не бе доловил болката, вината и дори мъката върху лицето му? Знаеше, че както и да постъпи, ще се чувства виновен и ядосан.

Тръгна право към Куин.

Тя отвори вратата и рязко го дръпна през прага. Преди Кал да каже дума, ръцете й обгърнаха врата му и устните й жадно се впиха в неговите.

— Надявах се да си ти.

— Добре, защото Грег, момчето от кабеларката, щеше да е доста изненадан, ако го бе посрещнала така.