— Което не е истинско.

Все още хванал ръката на Лейла, Фокс тръгна напред. Образът на огромния дъб изчезна, когато той мина през него.

— Хубав номер. — Куин въздъхна. — Е, значи Туис не иска да стигнем до камъка. Ще го имам предвид.

— Аз също. — Кал я задърпа за ръката след себе си. — Компасът е у мен.

Един поглед назад бе достатъчен, за да накара приятелите си да се строят в колона, Фокс — в центъра, Гейдж — отзад, а жените — между тях.

Веднага щом пътеката стана достатъчно широка, Куин застана до Кал.

— Така ще стават нещата, Кал. — Тя погледна назад, за да се увери, че другите жени са последвали примера й и са застанали до партньорите си. — Свързани сме по този начин, Кал. Двама по двама, по тройки и цялата шесторка. Каквито и да са причините, така е.

— Приближаваме се към нещо. Не зная какво е, но водя всички ни право към него.

— Всеки от нас върви на двата си крака, Кал. — Тя му подаде бутилката вода, която носеше в джоба на якето си. — Не зная дали те обичам, защото си толкова отговорен, или въпреки това.

— Няма значение. Щом ме обичаш, може би трябва да помислим върху идеята да се оженим.

— Добра е — каза тя след миг, — ако искаш да знаеш мнението ми.

— Искам. — „Глупаво е, помисли си той, глупав начин да направиш предложение и крайно неподходящо място.“ Но не знаеха какво ги очаква в следващите мигове и му се струваше разумно да се държат за това, което имат, здраво и силно. — Съгласен съм с теб. Във връзка с тази идея ми хрумва и че майка ми ще иска традиционна сватба, с голямо, пищно тържество.

— Случайно и аз си помислих същото. Как е тя с комуникациите по телефон и имейл?

— Справя се доста добре.

— Чудесно. Ще я свържа с моята, за да се заемат заедно с подготовката. Как е графикът ти за септември?

— Септември?

Куин се загледа в зимната гора и проследи катеричка, която пъргаво се изкачи по ствола на едно дърво и се шмугна сред гъстите клони.

— Сигурно в Холоу е много красиво през септември. Все още зелено, само тук-там изпъстрено с есенни цветове.

— Мислех си за по-скоро. Например през април или май.

„Преди юли“, помисли си Кал. Преди юли, когато можеше да настъпи краят на всичко, което познава и обича.

— Нужно е време за организиране на това голямо, пищно тържество — отвърна Куин. Когато го погледна, той се увери, че напълно го разбира. — След като го победим. Още един повод за празнуване. Ще бъдем…

Замълча, когато Кал сложи пръст на устните й.

Звукът отекна ясно в настъпилата тишина. Влажно гърлено ръмжене раздвижи въздуха и по гърба на Кал пробягнаха тръпки. Кучето се сви на кълбо на земята и заскимтя.

— Този път и Лъмп го чува.

Кал направи малка крачка встрани и Куин се озова между него и Фокс.

— Не мисля, че имаме късмет и е просто мечка. — Лейла прочисти гърлото си. — Както и да е, трябва да продължим. Какъвто и образ да приеме и колкото и да не иска да стигнем до мястото…

— Тук сме, за да му разкажем играта — довърши Фокс.

— Хайде, Лъмп, тръгвай с мен.

Кучето потрепери при командата на Кал, но стана и търкайки се в краката му, запристъпва по калната пътека към Свещения камък.

Вълкът, създание, което Кал никога не би нарекъл куче, стоеше на пътеката, там, където се излизаше на откритата местност. Беше голям и черен, с очи, приличащи на човешки. Лъмп направи плах опит да отвърне на тихото, предупредително ръмжене, а после страхливо се спря до Кал.

— И през него ли ще минем? — попита Гейдж изотзад.

— Не е като фалшивата пътека. — Фокс поклати глава. — Не е истински, но е там.

— Добре.

Гейдж посегна да свали раницата си. Животното скочи.

„Сякаш лети, помисли си Кал, маса мускули и зъби.“ Сви ръце в юмруци, за да се защитава, но нямаше от какво.

— Почувствах…

Куин бавно отпусна ръцете, които бе повдигнала пред лицето си.

— Да. Не беше само студът, не и този път. — Кал хвана ръката й и я придърпа към себе си. — Имаше и тежест, само за секунда, и материя.

— Не сме усещали нещо подобно друг път, дори през Седемте. — Фокс огледа гората. — В каквото и да се е преобразявал Туис, каквото и да сме виждали, не е било реално присъствие. Винаги само си е играл с нервите ни.

— Може да приеме материална форма, за да ни нарани физически — изтъкна Лейла.

— И да пострада.

Зад нея Гейдж извади деветмилиметров „Глок“ от раницата си.

— Предвидливо — хладно отбеляза Сибил.

— За бога, Гейдж, откъде се сдоби с това?

Той повдигна вежди срещу Фокс.

— Познавам някои хора във Вашингтон. Ще стоим тук и ще треперим, или отиваме до камъка?

— Не го насочвай срещу никого — каза Фокс с умоляващ тон.

— Предпазителят е спуснат.

— Така говорят всички, преди неволно да пръснат черепа на най-добрия си приятел.

Пред тях се разкриха местността и камъкът.

— Господи, колко е красив! — прочувствено каза Сибил в захлас, докато пристъпваше към него. — Не е възможно да е творение на природата, твърде съвършен е. Мисля, че е изсечен за свещени ритуали. И е топъл. Пипнете го. Камъкът е топъл. — Заобиколи го. — Всеки с малко по-развити сетива може да почувства, че това място е светилище.

— Чие? — недоверчиво попита Гейдж. — Онова, което изскочи оттук преди двадесет и една години, не беше никак светло и добронамерено.

— Но не беше и само тъмно. Почувствахме и двете. — Кал погледна Фокс. — Видяхме и двете.

— Да. Обаче огромната черна маса погълна цялото ни внимание, когато полетяхме във въздуха като от взривна вълна.

— Но другият ни даде повечето от силата си, така мисля. Прибрах се не само без драскотина, а и с идеално зрение и невероятно силна имунна система.

— Драскотините по ръцете ми изчезнаха, както и всякакви синини от схватки. — Фокс сви рамене. — Оттогава не съм боледувал нито ден.

— А ти? — обърна се Сибил към Гейдж. — Някакво чудотворно изцеление?

— Никой от трима ни нямаше белези след взрива — започна Кал.

— Без увъртане, Кал. Никакви тайни в екипа. Старият ме бе налагал с колана си предишната вечер. Имаше този навик, когато се напие. Когато дойдох тук, целият ми гръб беше в резки, но не и когато си тръгнах.

— Разбирам. — Сибил задържа погледа му за няколко мига. — Факт е, че сте получили защита и необикновените ви дарби са ви помагали да браните своята територия, така да се каже. Иначе щяхте да бъдете просто три беззащитни хлапета.

— Чист е — изтъкна Лейла и накара всички да погледнат към камъка, където бе застанала. — Такова усещане имам. Не мисля, че някога е бил използван за жертвоприношения. Няма следи от кръв и смърт, нищо от мрака. Струва ми се чист.

— Виждал съм кръв по него — започна Гейдж. — Виждал съм го да гори. Чувал съм писъци.

— Предназначението му е друго. Може би Туис иска това. — Куин сложи длан върху камъка. — Да го оскверни, да опорочи силата му. Ако успее, ще го притежава, нали? Кал?

— Да. — Ръката му се спря над нейната. — Готова ли си?

Когато тя кимна, ръцете им се съединиха върху камъка.

Отначало бе само Куин. Само смелостта в очите й. После светът пое назад, пет години, двадесет, и той видя момчето, което бе тогава, с приятелите си, да прокарва острието по китката си в обет за братство. Бързо продължи през десетилетията и столетията, до пламъците и писъците, които отекваха, докато камъкът стърчеше хладен и бял сред надигналия се ад.

До края на друга зима, когато Джайлс Дент стоеше с Ан Хокинс, където сега бяха той и Куин. Думите на Дент зазвучаха от устата му:

— Имаме време само до лятото. Не мога да променя това, дори заради теб. Дългът е по-важен дори от любовта ми към теб и живота, който създадохме. — Докосна корема й. — Най-много ми се иска да съм до теб, когато те се появят на бял свят.

— Позволи ми да остана, любими.

— Аз съм пазителят. Ти си надеждата. Не мога да унищожа звяра, а само да го възпра за известно време. Освен това не те напускам. Не е смърт, а безкрайна битка, война, която само аз съм в състояние да водя. Докато потомците ни сложат край. Ще имат всичко, което мога да им дам, кълна се. Ако победят в своето време, ние с теб отново ще бъдем заедно.

— Какво да им кажа за баща им?

— Че е обичал майка им и тях с цялото си сърце.

— Джайлс, то има образ на човек. Човек може да бъде ранен, да умре…

— То не е човек и не е по силите ми да го унищожа. Това ще бъде дългът на онези, които ще дойдат след нас. И то ще остави потомци. Не чрез любов. Няма да бъдат такива, каквито иска. Няма да ги притежава, ако не желаят да се подчинят на волята му, дори няма да ги познава. Аз ще се погрижа. Не съм първият, Ан, а последният. Онези, които ще продължат рода ни, са бъдещето.

Ан притисна ръка към корема си.

— Ритат все по-бързо — прошепна тя. — Кога, Джайлс, кога ще свърши това? Всички наши минали животи, изпълнени с радост и болка. Кога най-сетне ще намерим покой?

— Бъди моето сърце. — Той повдигна ръката й към устните си. — Аз ще бъда твоята смелост. И отново ще се намерим.

Сълзи потекоха по лицето на Куин, докато образите избледняваха.

— Ние сме всичко, което имат. Ако не намерим начин, ще останат разделени завинаги. Почувствах разкъсващата болка в сърцето й.

— Той вярваше в онова, което е сторил и ще стори. Вярваше в нас, въпреки че не можеше да ни види ясно. Не мисля, че ни виждаше, не всички. — Кал се огледа наоколо. — Не ясно. Беше само вяра.

— За него е била достатъчна. — Гейдж пристъпи от крак на крак. — Аз имам малко повече доверие на този „Глок“.

Не вълкът, а момчето стоеше в края на откритата местност. С широка, зловеща усмивка. Повдигна ръце и показа нокти, остри като на звяр.

Притъмня като по здрач. Хладният въздух стана мразовит. И в зимното небе отекнаха гръмотевици.

Със светкавично движение, толкова неочаквано, че Кал не успя да го спре, Лъмп скочи. Създанието с образ на момче избухна в писклив смях и се покатери на близкото дърво като маймуна.

Но Кал го бе видял, само за миг бе съзрял изненада и нещо, което може би бе страх.

— Застреляй го! — изкрещя Кал на Гейдж, втурвайки се да хване Лъмп за нашийника. — Застреляй копелето.

— За бога, нима наистина мислиш, че куршум ще…

Въпреки възраженията на Фокс, Гейдж стреля. Без колебание се прицели в сърцето.

Куршумът изсвистя във въздуха и се заби в дървото. Този път ужасът на момчето не убягна на никого. Вой на болка и ярост огласи местността и разтърси земята.

С безмилостна точност Гейдж изстреля пълнителя в него.

То се преобрази, порасна и се превърна в нещо огромно, черно и страховито, което се надигна над Кал, докато той отстояваше територията си и се опитваше да удържи кучето си, което се дърпаше и лаеше като побесняло.

Вонята и студът, струящи от създанието, се стоварваха върху него като камъни.

— Все още сме тук — извика Кал. — Това е нашето място, а твоето е в ада.

Залитна, блъснат от вълна оглушителен тътен и брулещ вятър.

— Най-добре презареди, стрелецо — изкомандва Сибил.

— Знаех си, че трябваше да си купя гранатомет — отвърна Гейдж и сложи нов пълнител.

— Това място не е твое! — отново изкрещя Кал.

Вятърът заплашваше да го повали, да разкъса дрехите и кожата му като хиляди ножове. Сред писъците чу изстрели и яростта, която излъчваше създанието, се впи в гърлото му като нокти.