„Така и не й казах“, спомни си той, докато излизаше във вледеняващия студ. Защо да я тревожи?

Бързо измина трите преки до кантората на Фокс, махайки с ръка или кимайки в отговор на поздравите на съседи и приятели, но не се спря да побъбри с никого. Нямаше опасност да се разболее от пневмония или дори носът му да протече, но му бе омръзнало от зимата.

Сив, заледен сняг покриваше бордюрите, небето бе със същия мрачен цвят. Вратите и прозорците на някои от сградите бяха украсени със сърца и венци за Свети Валентин, които не правеха атмосферата много по-весела на фона на голите дървета и пустите градини.

Холоу не бе в най-добрата си светлина през февруари, поне според Кал.

Той изкачи ниските стъпала до малката остъклена веранда на старата каменна къща. До вратата имаше табелка с надпис: „Фокс Б. О’Дел, адвокат“.

Това винаги будеше недоумение и лека насмешка у Кал. Дори след близо шест години не можеше да свикне с тази мисъл.

Откаченото дългокосо хипи бе станало адвокат.

Влезе в уютното преддверие, където стоеше бюрото на Арис Хоубейкър. Спретната, представителна посвоему с тъмносиния си костюм и бяла блуза с яка, белите си коси и строги очила, госпожа Хоубейкър се грижеше за реда в кантората, както опитно коли води стадо. Изглеждаше мила и симпатична, но би отхапала глезена на всеки, който наруши строя.

— Здравейте, госпожо Хоубейкър. Господи, какъв студ. Май отново ще завали сняг. — Кал свали шала си. — Дано вие с господин Хоубейкър се топлите добре.

— Достатъчно.

Кал долови нещо в гласа й, което го накара да се вгледа по-внимателно в лицето й, докато сваляше ръкавиците си. Когато забеляза, че е плакала, инстинктивно се приближи към бюрото.

— Всичко наред ли е? Или има…

— Няма нищо. Добре съм. Фокс очаква следващия клиент. Цупи се там вътре, можеш да влезеш.

— Добре, госпожо Хоубейкър. Ако има нещо…

— Просто върви — повтори тя и си даде вид, че работи на компютъра.

След преддверието започваше коридор, от едната страна на който имаше тоалетна, а от другата — библиотека. В дъното се намираше кабинетът на Фокс, отделен с двойни плъзгащи се врати. Кал не си направи труда да почука.

Фокс вдигна поглед, когато вратите се отвориха. Наистина изглеждаше сякаш се цупи, с мрачен израз на жълтеникавите очи и смръщени устни.

Седеше на бюрото, опрял обутите си в туристически ботуши крака на ръба. Бе облечен с дънки и памучна риза, под която се подаваше бяла тениска. Косите му, гъсти и кафяви, се спускаха на вълни около скулестото лице.

— Какво става тук?

— Ще ти кажа какво. Моята административна сътрудничка току-що ми връчи молбата си за напускане.

— И ти какво направи?

— Аз ли? — Фокс се оттласна назад от бюрото си и отвори минибара за кутия кока-кола. Не бе успял да свикне с вкуса на кафето. — Говори за трима ни, братко. Ние си устроихме лагер до Свещения камък в една съдбовна нощ и пуснахме духа от бутилката.

Кал се настани на един стол.

— Напуска, защото…

— Не просто напуска работа. Двамата с господин Хоубейкър се местят от Холоу. Да, затова. — Той отпи голяма, жадна глътка, каквато някой друг би отпил от бутилка уиски. — Не посочи тази причина, но няма съмнение. Каза, че са решили да се установят в Минеаполис, за да живеят по-близо до дъщеря си и внуците, но премълчава истината. Защо жена, наближаваща седемдесетте, чиито съпруг е толкова стар, че мирише на пръст, изведнъж ще събира багажа си, за да се пресели на север? Имат и друго дете, което живее до окръг Колумбия, имат здрави връзки тук. Мога да те уверя, че обяснението й звучеше скалъпено.

— Заради нещо, което каза тя, или прочете мислите й?

— Първо едното, после другото. Не се заяждай с мен. — Фокс повдигна кутията кока-кола и я стовари върху бюрото. — И не го прави за забавление. По дяволите!

— Може би ще размислят.

— Не искат да заминават, но се страхуват да останат тук. Страхуват се, че ще се случи отново… в което мога да те уверя и аз, и просто не искат да го преживеят още веднъж. Предложих й повишение, като че ли мога да си го позволя. Предложих й цял месец отпуск през юли, за да й покажа, че се досещам за истинската причина. Но заминават. Дава ми срок до първи април. До шибания ден на лъжата! — изкрещя той. — Да намеря друга администраторка, да я въведа в работата. Не зная как, по дяволите, Кал. Нямам представа за половината неща, които върши тя. Просто ги върши. Както и да е.

— До април има време. Все ще измислим нещо.

— За двадесет години не сме успели да намерим решение на проблема.

— Имах предвид твоя проблем в кантората. Но да, напоследък много мисля за другия. — Кал стана, отиде до прозореца на Фокс и погледна тихата странична уличка. — Трябва да сложим край. Може би разговорът с тази писателка ще помогне, излагането на фактите пред обективно лице, което не е свързано с града…

— И си търси белята.

— Вероятно, но белята и без това идва. Остават пет месеца. Трябва да се срещнем с нея в къщата. — Кал погледна часовника си. — След четиридесет минути.

— Двамата ли? — Фокс го изгледа с недоумение. — Значи днес? Слушай, не съм казал на госпожа Хоубейкър, така че не е записано в графика. След час имам изслушване.

— Защо не използваш проклетото си „Блекбъри“?

— Защото не следва простата ми земна логика. Отложи срещата. Свободен съм след четири.

— Няма страшно, ще се справя сам. Ако тя иска нещо повече, ще уредя вечеря, така че имай готовност тази вечер.

— Внимавай какво ще кажеш.

— Да, да, ще внимавам. Но доста поразмишлявах. Вече твърде дълго внимаваме. Май е време да станем малко по-смели.

— Говориш като Гейдж.

— Фокс… отново ме спохождат онези съновидения.

Фокс въздъхна тежко.

— Надявах се да е само при мен.

— Когато станахме на седемнадесет, започнаха седмица преди рождения ни ден, после, когато навършихме двадесет и четири — повече от месец по-рано. Сега — цели пет месеца. Все по-силно става. Боя се, че ако не намерим начин, този път ще бъде последният и за нас, и за града.

— Попита ли Гейдж?

— Преди малко му изпратих имейл. Не споделих за сънищата. Да видим дали и той ги има, където и да е. Трябва да го придумаме да си дойде, Фокс, мисля, че ще ни бъде нужен. Този път не бива да чакаме до лятото. Ще тръгвам.

— Внимавай с писателката — извика Фокс, когато Кал се отправи към вратата. — Опитай се да изкопчиш повече, отколкото тя от теб.

— Ще се справя сам — повтори Кал.



Куин Блек слезе по рампата с миникупъра си и пред нея се разкри обичайната гледка на кръстовището. „Пенкейк Хаус“, „Уендис“ „Макдоналдс“, „Кей Еф Си“.

С умиление си спомни вкуса на бургерите с пържени картофи и много сол и кока-колата, която поне можеше да бъде диетична, за смекчаване на чувството за вина. Но щеше да наруши клетвата да хапва нещо от верига за бързо хранене само по веднъж седмично, така че нямаше да си го позволи.

„Голяма светица си“, каза си тя с тъжен поглед в огледалото за обратно виждане към греещите „Златни арки“.

Слабостта й към вредните мазни храни я бе накарала да предприеме дълъг поход срещу тях с драстични диети, незадоволителни добавки и видеокасети с чудотворни упражнения за отслабване през тийнейджърските и в началото на двадесетте си години. Докато най-сетне се бе опомнила, бе изхвърлила всички книги и статии за диети и реклами от типа „Аз свалих десет килограма за две седмици, и вие можете!“, и бе опитала с разумно хранене и движение.

„Промяна в начина на живот“, напомни си тя. Бе направила пълна промяна в живота си.

Но, господи, бургерите й липсваха повече, отколкото бившият годеник.

На кого не биха липсвали?

Погледна GPS-а на таблото на колата, а после напътствията, които бе разпечатала от имейла на Кейлъб Хокинс. Засега не виждаше никакво несъответствие.

Посегна към ябълката, която щеше да изяде за късна закуска. „Ябълките засищат“, помисли си Куин, докато я захапваше. Бяха полезни и вкусни.

Но не можеха да се сравнят с бургер с картофки.

За да не мисли за дяволското изкушение, реши да поразмишлява за онова, което се надяваше да постигне при тази първа среща лице в лице с една от ключовите фигури в странното малко градче Хокинс Холоу.

Не, не бе честно да го нарича „странно“. Обективността на първо място. Въпреки че проучванията й досега я бяха накарали да му постави този етикет, не биваше да си съставя мнение, преди да го разгледа, да поговори с хората и да нахвърля записки, да се порови в местната библиотека. И може би най-важното — да види Свещения камък с очите си.

Обичаше да наднича във всички скрити и забравени кътчета в малките градове, под дъските на пода, в търсене на тайни и изненади. Да надава ухо за местни клюки и легенди.

Беше си създала скромно име с поредица статии, посветени на затънтени самобитни градчета, за малкото списание „Аномалии“. И понеже професионалният й апетит бе силен колкото физическия, бе предприела рискования скок да напише книга на същата тема, но посветена изцяло на едно градче в Мейн, в което се говореше, че витаят духовете на две сестри близначки, убити в младежко общежитие през 1843-а.

Критиците нарекоха резултата „интригуващо и забавно четиво“, освен онези, които го обявиха за „твърде абсурдно и неправдоподобно“.

Тя продължи с книга за малък град в Луизиана, където наследница на вуду жрица заемаше поста кмет и същевременно практикуваше лечение чрез вяра. И както бе открила Куин, кметицата вещица развиваше процъфтяващ бизнес с проститутки.

Но Хокинс Холоу — чувстваше го — щеше да бъде нещо по-голямо, по-добро, по-сочно.

Нямаше търпение да впие зъби в него.

Заведенията за бързо хранене, офисите и малките къщички оредяха и отстъпиха място на по-големи тревни площи, по-големи къщи и ливади, спящи под навъсеното небе.

Шосето се виеше, спускаше и издигаше, а после отново продължаваше направо. Видя мемориала на загиналите в битката при Антийтъм, още нещо, което възнамеряваше да проучи лично. Бе получила откъслечни сведения за инциденти в Хокинс Холоу и околностите през Гражданската война.

Искаше да узнае повече.

Когато GPS-ът и напътствията на Кейлъб й разкриха, че трябва да завие, пое по друго шосе покрай горичка оголени дървета, няколко къщи и фермите, които винаги я караха да се усмихва, със своите плевни, хамбари и заграждения за добитък.

Следващия път трябваше да избере за проучване някое градче в Средния запад. Ферма с призраци или страшната душа на някоя злочеста доячка.

Почти забрави за напътствията и едва не подмина табелата за Хокинс Холоу (осн. 1648 г.). Що се отнасяше до бургера, сърцето й копнееше да се отправи към центъра, вместо към дома на Кейлъб Хокинс. Но мразеше да закъснява, а ако се впуснеше да разглежда улици, скрити кътчета и облика на града, определено щеше да закъснее за първата си среща.

— Скоро ще го направя — обеща си тя и сви по пътя, за който знаеше, че криволичи покрай гората, в чието сърце се намираше Свещения камък.

При тази мисъл през нея премина странна тръпка. Необичайно бе да осъзнае, че е тръпка на страх, а не на вълнение, което винаги я обземаше в началото на нов проект.

Докато следваше извивките на пътя, с известно безпокойство погледна към тъмните оголени стволове. И рязко удари спирачките, когато отново се съсредоточи върху пътя и видя нещо да се втурва пред нея.

Приличаше на дете. „Господи!“ После сякаш бе куче и накрая… нищо. Нямаше нищо нито на пътя, нито в нивата отвъд него. Нищо, освен нея и неудържимо препускащото й сърце в малката червена кола.

„Зрителна измама“, каза си тя, не вярвайки на очите си.

Отново запали колата, спряла след рязкото натискане на спирачките, и отби встрани от пътя, на тясната прашна ивица, която служеше за банкет. Извади бележника си, отбеляза часа и описа точно видяното.