Тя продължи да го гледа в очите, докато говореше. Стори му се интересно, че не се налага да прави справка в записките си и явно не се нуждае от миг почивка.

— Според първоначалните доклади вие сте били заподозрени в умишлено причиняване на пожара, но било доказано, че вината е на самата госпожица Листър. Получила е изгаряния втора степен на близо тридесет процента от тялото, както и мозъчно сътресение. Ти и приятелите ти, три десетгодишни момчета, сте я измъкнали навън и сте се обадили на противопожарната служба. В онази година госпожица Листър е била на двадесет и пет години, преподавателка на четвърти клас, без криминално досие и данни за психично заболяване. Вярна ли е цялата тази информация?

„Излага фактите в хронологичен ред“, забеляза Кал. Поне онези, които бяха известни. Но сред тях не присъстваше неописуемият ужас, когато бяха влезли в горящата сграда и бяха заварили симпатичната госпожица Листър да се хили идиотски и да тича през пламъците. Или какво бе да я гонят по коридорите, докато дрехите й горят.

— Получила е нервен срив — отвърна Кал.

— Очевидно. — Усмивката на Куин не изчезна, когато повдигна вежди. — Освен това, през същата седмица е имало десетина сигнала на телефон деветстотин и единадесет за домашно насилие, повече, отколкото през последните шест месеца в Хокинс Холоу. Имало е две самоубийства и четири опита за самоубийство, безброй нападения, три разказа за изнасилвания и шофьор, блъснал пешеходец и избягал. Няколко жилища и офиси са били вандалски опустошени. Никой, буквално никой от хората, замесени в което и да е от документираните деяния, няма ясен спомен за тях. Говори се, че в града е настъпила масова истерия или халюцинации, породени от неизвестна заразна болест, предавана чрез храната или водата.

— Доколкото си спомням, бях десетгодишен и изплашен до смърт.

Тя прие думите му с кратка лъчезарна усмивка.

— Разбира се. — Усмивката изчезна. — Бил си на седемнадесет през деветдесет и четвърта, когато през седмицата около седми юли е настъпила… да кажем, нова криза. Трима души са били убити, единият — обесен в парка, а никой не се е явил като свидетел или за да направи самопризнания. Имало е изнасилвания, побои и самоубийства, две къщи са били изгорени до основи. Има сведения, че ти, О’Дел и Търнър сте успели да натоварите някои от ранените и пострадалите в училищния автобус и да ги транспортирате до болницата. Точни ли са фактите?

— Поне дотук.

— Смятам да продължа. През две хиляди и първа…

— Моделът ми е добре известен — прекъсна я Кал.

— Повтаря се на всеки седем години — кимна Куин. — Трае седем нощи. Денем, доколкото ми е известно, нищо не се случва. Но от здрачаване до изгрев сякаш адът изригва. Едва ли е съвпадение, че тази аномалия възниква веднъж на всеки седем години, като започва на рождения ви ден. Седем се смята за магическо число от онези, които практикуват магия, черна или бяла. Ти си роден на седмия ден от седмия месец на хиляда деветстотин седемдесет и седма година.

— Ако знаех отговорите, щях да предотвратя онова, което се случва. Ако знаех отговорите, нямаше да разговарям с теб. Съгласих се на тази среща, защото може би… може би ти ще ги откриеш или ще ми помогнеш да ги открия.

— Тогава ми кажи какво се случи, кажи ми всичко, което знаеш със сигурност, дори и да ти се струва налудничаво.

Кал остави кафето, наведе се напред и се вгледа дълбоко в очите й.

— Не на първа среща.

„Остроумен е“, каза си тя с възхищение.

— Добре. Следващия път първо ще те поканя на вечеря, но сега би ли влязъл в ролята на екскурзовод, за да ме заведеш до Свещения камък?

— Днес вече е твърде късно за двучасов поход през гората. Няма да се върнем, преди да се стъмни.

— Не се страхувам от тъмнината.

Погледът му стана студен.

— Ще започнеш. Мога да те уверя, че в тази гора има места, където никой не би стъпил по тъмно, по което да е време на годината.

Ледена тръпка пропълзя по тила й.

— Виждал ли си някога момче на същата възраст, на която си бил ти през осемдесет и седма? Момче с тъмна коса. И червени очи. — Видя го да пребледнява и това издаде, че е поразен. — Виждал си го.

— Защо питаш?

— Защото аз го видях.

В този миг Кал скочи на крака, закрачи към прозореца и се загледа в горите. Светлината навън вече бе по-слаба, отколкото преди час.

Никога не бяха разказвали за момчето, мъжа или какъвто и образ да приемаше създанието. Да, беше го виждал, и то не само през кошмарната седмица на всеки седем години.

Беше го виждал в сънищата си. Беше го зървал за миг, с крайчеца на окото си или да се шмугва сред гората. Или с лице, притиснато към тъмното стъкло на прозореца на спалнята му… със зловеща усмивка.

Но никой, никой, освен него, Фокс и Гейдж не го бе виждал през интервалите.

Защо точно тя?

— Кога и къде го видя?

— Днес, малко преди да свия по пътя през гората. Притича пред колата ми. Изскочи изневиделица. Хората винаги казват така, но този път беше истина. Момче, а после куче. Накрая изчезна. След миг вече нямаше нищо.

Чу я да става и когато се обърна, се изуми да види ослепителна усмивка на лицето й.

— И това ти доставя удоволствие?

— Вълнуващо е. Носи тръпка. Въздействието беше невероятно. Изживях нещо, което може да се нарече лична среща със свръхестественото. Страшничко е, безспорно, но все пак вълнуващо. Подобни неща ме зареждат с енергия.

— Очевидно.

— Знаех, че там има нещо, и си помислих, че е голямо. Но да получа потвърждение още първия ден, това е като да намеря златна жила с първата копка.

— Не съм потвърдил нищо.

— Лицето ти го стори. — Куин взе диктофона и го изключи. Днес нямаше да узнае нищо от него. Кейлъб Хокинс наистина бе предпазлив. — Трябва да отида в града, да се регистрирам в хотела, да поразгледам. Би ли приел покана за вечеря днес?

Тя действаше със замах, а той сякаш бе готов да изчаква безкрайно дълго.

— Не е ли по-добре да си починеш? Ще поговорим за вечерята и за други неща в близките няколко дни.

— Харесват ми мъже, с които не се излиза лесно на глава. — Куин пъхна диктофона и бележника си обратно и чантата. — Ще имам нужда от палтото си.

Кал донесе палтото й. Обличайки го, тя дълго се взираше в мъжа срещу себе си.

— Знаеш ли, когато излезе да ме посрещнеш, в първия миг имах странно усещане. Стори ми се познат, сякаш сме се срещали и преди. Сякаш си ме очаквал. Беше много силно. Ти почувства ли нещо подобно?

— Не. Но може би съм бил твърде зает да си мисля: „По-хубава е, отколкото на снимката“.

— Наистина ли? Радвам се, защото страшно се харесвам на онази снимка. Благодаря за кафето. — Куин хвърли поглед към кучето, което тихо бе похърквало през целия им разговор. — Чао, Лъмп. Не се преуморявай.

Той я изпрати до вратата.

— Куин — каза Кал, докато гледаше как слиза по стълбите, — не се прави на смела и не тръгвай сама да търсиш Свещения камък. Не познаваш гората. Аз лично ще те заведа някой ден тази седмица.

— Утре?

— Не мога, графикът ми е претоварен. Вдругиден, стига да не бързаш.

— Почти винаги бързам. — Тя измина последните крачки до колата си заднишком, за да не го изпуска от поглед. — В колко часа?

— Да си уговорим среща тук в девет, при хубаво време.

— Дадено. — Куин отвори вратата на колата. — Впрочем, къщата ти подхожда. Момче от малък град с повече стил, отколкото претенциозност. Допада ми.

Кал я проследи с поглед, докато се отдалечаваше — странната и секси Куин Блек.

И дълго стоя навън, загледан в чезнещата светлина над гората, в която бе създал своя дом.



Кал измъкна Фокс от офиса му с телефонно обаждане и настояване да се срещнат в боулинг клуба. „Пин Бойс“ и „Али Кетс“ щяха да се състезават на първа и втора писта и двамата можеха да хапнат на бара, докато гледат шоуто.

Освен това, нямаше много места, шумни колкото зала за боулинг, така че разговорът им щеше да бъде заглушаван от търкаляне на топки, удари по кеглите, викове и възгласи.

— Първо, да се вслушаме в гласа на логиката за минута. — Фокс отпи глътка от бирата си. — Може тя да си измисля за тази случка.

— Откъде да знае каква история да измисли?

— През Седемте има хора, които го виждат и успяват да споделят за това, преди да избледнее в паметта им. Дочула е отнякъде.

— Не мисля, Фокс. Някои казват, че са видели нещо. Момче, мъж, жена, куче, вълк…

— Плъх, голям колкото доберман — спомни си Фокс.

— Благодаря, че ми напомни. Но никой не е заявявал, че го е видял преди или след Седемте. Никой, освен нас, а ние не сме казвали на никого.

Кал въпросително повдигна вежди.

— Не сме. Нима мислиш, че бих разтръбил, че виждам демони с червени очи? Само бих прогонил клиентите си.

— Умна е. Не виждам причина да твърди, че е видяла нещо, което не се вмества в нормите… освен ако е истина. Освен това, беше въодушевена. Заредена с ентусиазъм. Така че да приемем, че го е видяла, и да продължим да следваме логиката. Едно логично предположение, че копелето е станало по-силно, както очаквахме. И то достатъчно, за да излезе извън Седемте.

Фокс замислено се загледа над бирата си.

— Тази логика не ми харесва.

— Втората възможност е тя да е свързана по някакъв начин с някого от нас, града, инцидента до Свещения камък…

— Тази версия ми се струва по-приемлива. Всички хора са свързани. Ако си направиш труда, можеш да откриеш връзка между всеки двама души. — Все още потънал в размисъл, Фокс набоде парче от пицата си. — Може да е далечна братовчедка. Аз имам роднини на север, както и ти. Гейдж — едва ли, но все пак е възможно.

— Да. Но защо нечия далечна братовчедка ще вижда неща, които никой от близките ни роднини не вижда? Биха ни казали, Фокс. Те знаят какво се задава по-добре от всеки друг.

— Прераждане. Не е твърде далеч от логиката, като се замисли човек. Освен това прераждането е нещо свещено за семейство О’Дел. Може би е присъствала на събитията, станали тук. В предишен живот.

— Не бих отхвърлил нищо. Но по-важното е защо е тук, точно сега? И дали ще ни помогне да сложим край на всичко това, по дяволите.

— Един час сладки приказки пред камината не е достатъчен, за да разберем. Сигурно не си се чул с Гейдж.

— Все още не. Ще се обади. А нея ще я заведа до Свещения камък вдругиден.

— Малко прибързваш, Кал.

Той поклати глава.

— Ако не я заведа скоро, ще тръгне сама. И ако се случи нещо… Не можем да носим такава отговорност.

— Вече сме отговорни… нали точно в това е смисълът? До известна степен имаме вина. — Със смръщени вежди Фокс се загледа в Дон Майърс от „Майърс Плъминг“, който повали седем от десет и получи одобрителни възгласи. Цялото сто и тридесет килограмово тяло на Майърс се раздруса в танца на победата, който не бе приятна гледка.

— Продължаваш напред — тихо каза Фокс, — ден след ден вършиш работата си, живееш живота си. Ядеш пица, чешеш се по задника и сваляш някоя мадама, ако имаш късмет. Но знаеш ли, непрекъснато заравяш глава в пясъка само за да вървиш напред и отказваш да мислиш, че всичко ще се повтори отново. Че някои от хората, които срещаш всеки ден, може би няма да доживеят до следващия път. Може би и ние не ще го доживеем. Какво от това, по дяволите. — Той докосна чашата на Кал със своята. — Имаме настоящето, плюс още пет месеца да намерим решение.

— Мога да опитам да се върна назад.

— Не и без Гейдж. Не трябва да рискуваме, ако не сме заедно. Не си струва, Кал. Друг път получаваше само откъслечни видения и здравата се измъчваше.

— Вече съм по-зрял и по-мъдър. И си мисля, че щом ни се явява сега в сънища и имайки предвид случилото се с Куин, то излъчва енергия. Възможно е сега да получава повече, отколкото друг път.