— Госпожа Халед. Съпруга на някакъв арабски милионер. Наредено ни е да й угаждаме. Минавала е оттук и преди и е голяма кучка.


Фонтен искаше Джъмп да си върви, беше започнал да я дразни. Намеренията му бяха толкова прозрачни, че направо беше смешен. Всички приказки за мечтата му да посети Европа, колко много ще му липсва тя, а и той на нея и как нощите им били най-чувственото изживяване в бурния му живот.

— Мисля, че няма да ми трябваш повече — каза Фонтен. — Ще се опитам да поспя.

— Не мога да те оставя — загрижи се Джъмп. — Може да отменят полета. Нямам нищо против да остана.

Разбира се, че нямаше нищо против, надяваше се тя да промени решението си и да го вземе.

— Не, съкровище, искам да си вървиш. Доста се заседя.

Джъмп упорстваше.

— Ще остана, Фонтен, не знаеш какво може да се случи.

Преди да му отговори, стюардесата се появи и подкани пътниците към изхода.

— Крайно време беше — вметна раздразнено Фонтен.

Остави Джъмп да нагласи палтото върху раменете й. Той посегна да я прегърне, но тя го отблъсна и подаде само бузата си за официална целувка.

— Не на публично място — скара се тя. — Все пак имам някаква репутация.

— Кога ще ми се обадиш? — явно не особено загрижен за репутацията й.

— Скоро.


Нико си запази място до мисис Халед по две причини. Първо, нямаше по-подходящ човек да пренесе диаманта през британската митница от богата англичанка, освен това полетът щеше да е скучен и дълъг и макар че мисис Халед бе възрастна за вкуса му, поне изглеждаше забавна и с малко късмет можеха да изиграят една бакара.

Остави я да се настани на мястото си до прозореца, преди да заеме своето.

— Позволете да ви се представя — Нико Константин.

Фонтен цинично вдигна вежди — привлекателен, но прекалено стар, а разговори не й се водеха. Нико не се остави да го пренебрегва.

— А вие сте?

— Госпожа Халед — отвърна тя кратко. — Добре е да ви предупредя, че не съм в настроение за любезни разговори, защото съм уморена до смърт. Разбирате ме, надявам се, мистър…

— Константин. Разбирам. Предполагам все пак, че мога да ви предложа чаша шампанско?

— Можете, но да не забравяме, че в първа класа го сервират безплатно.

— Имах предвид като пристигнем в Лондон. Може би една вечеря в „Анабел“?

Ама че досада, да й досажда някакъв дръвник, когато единственото й желание е да поспи! Тя погледна към една трийсетинагодишна блондинка отсреща с кожено палто на ивици.

— Опитайте с нея — предложи тя саркастично. — Мисля, че ще имате повече успех.

Нико проследи погледа й.

— Боядисана коса, прекален грим — моля ви, позволете ми да имам поне малко вкус!

Боже мили, какво беше сторила, та да й се натиска някакъв паркетен любовник! Тя се обърна към илюминатора и се загледа навън. Може би все пак трябваше да вземе Джъмп, та дори само за да я пази от досадници в самолета.

— Коланът ви.

— Какво?

— Надписът светна.

Тя хвана единия край на колана, но не можа да намери другата половина, Нико забеляза и се опита да го закопчае вместо нея.

— Благодаря, мога и сама.

Остана смаян — жена, която да пренебрегва чара му? Невъзможно, нечувано. Нямаше холивудска красавица, която да не бе паднала в краката му като зряла круша. Никога не му бяха отказвали, нещо повече, винаги му се възхищаваха. А сега тази самовлюбена англичанка, така заядлива и досадна! Ако искаше да постави диаманта на сигурно място обаче, трябваше на всяка цена да я предразположи.

Самолетът се готвеше за излитане.

— Притеснена ли сте? — попита той.

Фонтен го стрелна с презрителен поглед.

— Ни най-малко. Летя от шестнайсетгодишна. Един господ знае колко полета съм преживяла.

Затвори очи. Колко полета ли? Много. През първата година от брака си придружаваше Бенджамин навсякъде като идеалната съпруга. Пътувания по цял свят, отегчителни срещи, превзети приеми, докато накрая си извоюва правото да ходи само на интересните места — Рим, Рио, Ню Йорк, Акапулко. Чудесни магазини, забавни познанства, след това и любовниците. Е, самият Бенджамин я бе подтикнал към тях…

Почувства тягата, когато огромният самолет се отлепи от земята, но остана със затворени очи, не искаше да окуражава спътника си. Беше привлекателен, не можеше да се оспори, но не беше нейният тип, направо си беше стар. Вероятно щеше да се хареса на Ванеса, нейна приятелка, която си падаше по старчоци.


— Спите вече два часа — отбеляза Нико.

Фонтен бавно отвори очи. Беше й топло, чувстваше се неудобно, с отвратителен вкус в устата. Нико й подаде чаша шампанско, тя прие с благодарност.

— Играете ли бакара?

— А, значи такъв сте бил, любител на бакара! Трябваше да се досетя.

Нико се усмихна.

— Любител — не, по-скоро играч. Съжалявам, че ви разочаровах.

— А, не сте. Вярно, приличате на такъв, облечен сте дори по-добре от мен.

— Това е невъзможно.

Изведнъж започнаха да се смеят и да си говорят. Стюардесата донесе храна и още шампанско. Не е толкова лош, развеселена помисли Фонтен, дори е приятен, пък и разговорът с мъж, който нито е грохнал старец, нито младеж с жълто по устата, сам по себе си бе освежаваща промяна. Запита се дали е богат. Беше облечен добре, бижутата му бяха дискретни и подбрани със съвършен вкус.

— В кой бизнес сте? — попита тя.

— В стоковия.

— Това може да бъде всичко.

— Точно така, не обичам да ме ограничават.

— Хм — тя закова в него любопитен поглед.

— А вие? Къде е мистър Халед?

— Бенджамин ал Халед вече няма честта да бъде мой съпруг. Думата е бивш, но я пазя за себе си, получавам по-добро обслужване, когато не знаят.

Нико я изгледа с възхищение.

— Сигурен съм, че винаги получавате най-доброто обслужване.

— Благодаря.

Погледите им се срещнаха и спряха. Настъпи моментът, в който нищо не е казано, но всичко разбрано. Фонтен първа откъсна очи. Вероятно беше от пътуването, може би бе прекалено уморена, но изведнъж се почувства възбудена.

— Извинете ме — тя стана и мина покрай него, за да отиде в тоалетната. Искаше да провери как изглежда. Сигурно ужасно, впрочем.

Нико я проследи с поглед и вдъхна облака „Опиум“, който тя остави след себе си. Лиз Мария винаги употребяваше „Жоли Мадам“. За пръв път от доста време се сети за покойната си съпруга. Лиз Мария принадлежеше на миналото, обгърната от красив спомен, който не се бе опитвал да разбуди. Защо точно сега се сети за нея?

— Ще гледате ли филма, мистър Константин? — попита стюардесата.

— Кой е?

— „Безумство“ с Кърк Дъглас.

— Да, оставете слушалките.

— А мисис Халед?

— Да, и тя ще го гледа.

Вече вземаше решения вместо нея и се питаше как ли е в леглото подобна жена. От толкова дълго не бе имал жена. Момичета, да, великолепни сладки създания, които се радваха да бъдат научени на нещо от специалист, но да бъде отново с истинска жена — изискана, чувствена… това беше нещо различно. Почуди се дали има пари, защото това би било предимство.

7

Поли Бранд се размърда в просъница и протегна ръка. Усети тялото му и се стресна. После си спомни, усмихна се и си сложи очилата.

— За да те виждам по-добре, миличък! — засмя се тя и прокара пръсти по гърба му.

— Махни се — промърмори той още сънен.

— Хайде де! Разполагаме с време да го направим преди летището.

— Кое да направим?

— Него, разбира се — и тя протегна ръка към още несъбудения му пенис.

Той се дръпна.

— Остави ме да поспя, само още десет минути.

— Рики, намерих ти добра работа и очаквам да си ми благодарен, много благодарен.

— Довечера ще съм ти много благодарен. Сега обаче адски ми се спи.

Поли вече го възкачваше.

— Довечера ще работиш, Рики Тики. Нашата мисис Халед ще те скапе да я развеждаш насам-натам. Кучката изобщо не мигва, много държи всички да я виждат, така че шофьорските ти задължения няма да приключат преди сутринта, а тогава аз ще спя. Така че няма кога, освен сега! — последното прозвуча като заповед.

Рики с нежелание се остави на енергичната Поли да работи върху него. След шест минути всичко свърши.

— Много ти благодаря — пренебрежително каза тя.

— Сутрин не съм в най-добрата си форма — измърмори той и погледна часовника си. — Особено пък в пет.

— До седем трябва да сме на летището. Не можем да оставим мисис Халед да чака, ще побеснее. Новата ти работодателка е доста темпераментна.

— Не можела да чака. Сигурна ли си, че работата си струва и няма да е пълна досада?

Поли се изкиска.

— О, ще ти хареса, бас държа. Познавам добрата стара Фонтен…

— Така ли?

Поли стана и продължи да се смее.

— Почакай и ще видиш, чака те голяма изненада. Искам да кажа, ако те хареса, разбира се. Имам чувството обаче, че няма как да не те хареса.

Фонтен Халед и Рики, шофьорът — представата я накара да се затресе от смях.

— Кажи и аз да се посмея — Рики също стана.

— Скоро ще разбереш.

Тя пусна касетофона и гласът на Род Стюард изпълни стаята. Започна да прави упражнения под звуците на песента, без да се притеснява от голотата си. Рики я наблюдава около минута, след това влезе в банята. Историята беше доста невероятна — преди около седмица го бе заговорила в таксито и още преди да се усети, той беше напуснал работата си. Щом се налага ден и нощ да въртиш волана из Лондон, по-добре да е с ролс-ройс.

Поли чевръсто се протягаше, после се навеждаше и докосваше пода, двайсет и четири… двайсет и пет… Край.

Не се къпеше, лош навик, но не му пречеше чак прекалено. Тя навлече пухкав ангорски пуловер, тесни джинси и високи ботуши. После прокара гребена през острата си като четка коса. Гланцът за устни беше единственият й грим, черните очила довършваха тоалета. Поли не беше красива, но в нея имаше нещо чаровно и привлекателно. Беше на двайсет и девет, със собствена компания за връзки с обществеността. Не беше лошо за момиче, започнало на седемнайсет като секретарка. Фирмата й представяше дискотеката на Фонтен „Хобо“ и мисис Халед я викаше, когато имаше нужда от нещо. Поли нямаше нищо против. За всяка допълнителна услуга получаваше и допълнителни пари по сметката си. Наемането на Рики щеше да струва поне няколко стотачки.

Той излезе от банята, обут в боксерки с носорог и надпис „Като рог е“.

— Мили боже! Това пък откъде го взе? — Поли се заля от смях.

— Малката ми сестричка — и той се лепна за огледалото. — Добре ми стоят, нали?

— Ужасни са!

Рики се намръщи.

— Това е само шега. Недей да се подмокряш.

Поли се опита да сдържи смеха си.

— Не знаех, че мъжете си падат по такива шегички.

Уязвен в достойнството си, Рики бързо намъкна панталоните си. Имаше хубаво тяло — слабо, жилаво, мускулести бедра и корем, тъмноруса коса, и при настроение — похотлив поглед. Хубав и нормален. Никакви наркотици или пък връзване за леглото и горещ восък. Сигурно нямаше и представа от връзка. Фонтен Халед щеше да го схруска като гризина.


В самолета беше тъмно, филмът отдавна бе свършил, повечето пътници спяха. Фонтен и Нико се целуваха с настървението на тийнейджъри. Кой ли не помни възбудата от първите прегръдки, ръцете под пуловера, високо под полата, устните, езиците, зъбите, еротичните целувки по ухото, тръпката от всяко докосване.

Фонтен беше изчервена като петнайсетгодишна. Усещането беше невероятно. Нико също се разтърсваше от незапомнено вълнение — да докосваш, но не наистина, да усещаш, но не напълно. Който е казал, че да правиш любов в самолет било лесно, е пълен глупак. Напротив, беше дяволски трудно, още повече стюардесата минаваше на всеки десет минути.

Бяха се отдали напълно на удоволствието на първите прегръдки. Преживяването беше, слабо казано, еротично и двамата не помнеха сексът наскоро да е бил такова забавление.

— Госпожо Халед, когато пристигнем в Лондон, искам време, пространство и удобно легло — прошепна Нико. Пръстите му се движеха по бедрото й и се промъкваха под бикините. Нейната ръка беше върху ципа на панталона му, усещаше пулсиращата мъжественост под копринените шорти.

— Да, мистър Константин, мисля, че това може да се уреди.

Стюардесата бързо мина покрай тях. Дали виждаше какво става? И двамата останаха неподвижни.

— Искам да гледам тялото ти — шепнеше Нико. — Знам, че е прекрасно.

Фонтен очерта контура на устните му с език.

— Без дежурни фрази, Нико. Не е нужно да играеш ролята на идеалния джентълмен.

Тя го бе разбрала много бързо и това му хареса.

— Искам да се любим — каза Нико, — искам да любя красивото ти тяло.

Беше говорил така само на Лиз Мария. Фонтен беше права — отвореше ли уста, от нея се изливаха думи, подобаващи единствено на джентълмен.