Корин поклати глава, полуядосано, полуразвеселено.

— Престанете най-накрая с вашето порше, колата навън е на Мадлен и ви уверявам, че тя може да си го позволи от джобните си!

— О!

— Да, о! — изимитира я Корин.

Майка му въздъхна.

— Явно се познавате отдавна, вие двамата. Карате се така, сякаш сте женени от много време. — Тя нежно се усмихна. — При тези обстоятелства може би е по-добре да предложим на госпожата стая за гости в централното крило.

— Защо не направо половината от моето легло? — каза ядно Корин. — За твое сведение, мамо, запознах се с тази… дама преди по-малко от час. Спеше под „Перла в короната на Феърхейвън“. И то в леглото на леля Жермен.

— Наистина ли? — Госпожа Сесил вдигна едната си вежда. — Ама че необикновено запознанство!

— Нали — изръмжа Корин. — Твоят скъп внук дал под наем леглото на леля Жермен за петдесет франка за един следобед.

— Щях да й го дам и по-евтино — заоправдава се Лоран. — Тя сама предложи толкова!

— Всъщност той искаше да ми даде под наем лятната вила — намеси се Изабел. — Беше я обзавел прекрасно, но…

— Е, смятам, че с уплахата си сте заслужили по-добра квартира. — Госпожа Сесил се въздържа да довърши изречението, което несъмнено щеше отново да нарани чувствата на Лоран. — Ако тук се поразтреби малко, ще бъде много по-добре, отколкото при Жур. Само дето прозорецът е ужасно малък. Като бойница. Това е предимство само по средата на лятото. Но вие сигурно няма да останете чак дотогава, нали?

— Не, само една седмица — каза Изабел, поглеждайки крадешком към Корин. — Горе-долу.

— Значи е решено. — Госпожа Сесил сложи делово ръце на кръста и се огледа наоколо. — Най-добре това легло да се премести насам, за да се освободи повече място. Така не можеш дори да се обърнеш. Изобщо леглата на два етажа са непрактични, когато си на повече от единайсет години. Защо не донесете отново леглото на леля Жермен? Или сега сте го дали под наем на друг?

За учудване на Изабел, Корин избухна в смях.

— Аз ще се погрижа, мамо. И без това трябва да видя дали Мадлен е още тук. Всъщност цялата откачена идея беше нейна! — Той целуна в движение майка си по бузите и потупа Лоран по раменете. — Вие двамата можете да покажете на гостенката ни всичко. До скоро, госпожице, предполагам, ще се видим после на вечеря. — И преди Изабел да успее да отвърне нещо, той излезе.

— О, да, моля ви, направете ни това удоволствие — каза госпожа Сесил. — Има агнешко задушено, специалитет на дъщеря ми Матилд. Тя е готвачка в звезден ресторант. Наистина е добра. Именно на нея ресторантът дължи повечето си звезди.

— О, но… — Изабел се чувстваше длъжна да откаже, макар че й премаляваше от глад. — Ако ще се храня с вас, при, всички положения държа да си платя.

— О, може да се окаже доста скъпо! Когато Матилд готви своето агнешко задушено в ресторанта, гостът трябва да бръкне по-дълбоко в джоба си. Едно меню там струва до петстотин франка — но пък нашата Матилд работи за мизерна заплата! — Госпожа Сесил се засмя. — Днес обаче има само претоплено задушено, тъй като Матилд е на работа, и то е безплатно! Вие откъде сте, госпожо? Предполагам, че колата с немска регистрация е ваша?

— Да, от Хамбург съм.

— И сега сте тук съвсем сама на… почивка? — Директният поглед на госпожа Сесил — очите й бяха наситено зелени като на Корин и сякаш виждаха право в сърцето й — смути Изабел.

— Нещо такова.

— Нещо такова, хм — повтори госпожа Сесил.

— Исках да видя прасковените цветове — добави Изабел и смени темата: — Нали „Перла в короната“ са много специални праскови?

Госпожа Сесил кимна.

— „Перла в короната на Феърхейвън“, прасковите са скъпи като перли в корона. Но за съжаление много по-чувствителни. — Изабел усети, че се изчервява под изпитателния й поглед.

— Постъпили сте умно, като сте дошли толкова рано през годината — продължи госпожа Сесил. — Защо хората се скъсват да идват тук през юли и август, това така и не можах да си го обясня. Такава ужасна жега е тогава и такава ужасна навалица.

Лоран я дръпна за ръкава.

— Бабо, знаеш ли, че ипочудовищата не са никакви животни, независимо че ядат?

Госпожа Сесил погледна със сбърчено чело къдравата глава.

— Ипочудовищата ли?

— Ипотеки — каза Изабел. — И овърдрафт. Мисля, че трябва да му се обясни.

— Той каза ипочудовища — не отстъпваше Лоран. — Много добре го чух! А сега твърди, че това били само пари, които сме нямали!

Госпожа Сесил въздъхна.

— Ей сега ще ти обясня, миличък. Или по-добре Бертран да ти обясни. Той учеше на смятане и майка ти, и леля ти, и вуйчо ти, с яйца, ябълки и праскови. — Тя се усмихна на Изабел. — Не че това помагаше кой знае колко! Ще ви оставим за малко сама, госпожо, да се освежите и да си разопаковате багажа. Лоран ще ви доведе, когато стане време за вечеря.

— Вие наистина сте страшно мила. Съзнавам колко много ви затруднявам. Но по някакви причини не искам в никакъв случай да наемам стая при Жур. — Тук тя преглътна, защото внезапно осъзна, че главната причина имаше омайни зелени очи и неописуемо еротично излъчване.

Госпожа Сесил се усмихна още по-сърдечно.

— Тук определено ще ви бъде добре. Още повече, че вятърът няма да ни безпокои една седмица.

„Да, помисли си Изабел. Вятърът и Фритьоф.“

Четвърта глава

— Ами тогава го направете бързо и безболезнено. — Гласът от другата страна на линията звучеше грубо и по тази причина — безкрайно чуждо.

— Чичо Лудвиг? Това ти ли си? — смая се Изабел.

— О! — Малка пауза. — Здравей, ангелчето ми. Очаквах друго обаждане.

— Кого си очаквал и какво ти е направил той?

— Още нищо. — Чичото въздъхна толкова тежко, че Изабел сериозно се притесни. В дъното се чу гласът на леля Полет.

— Това той ли е?

— Не, детето е.

— Изабел? Нали няма да… Ти ми обеща, Луи! Дай ми веднага слушалката, лошо старче. — Вероятно последва някакво боричкане, а после Изабел чу свежия младежки глас на леля си: — Изабел, миличка, ти ли си?

— Да. Но какво става с вас?

— Нищо, детето ми, тук всичко е съвсем наред, защо? — Леля Полет както винаги звучеше ведро и спокойно.

— Защо чичо Лудвиг ме нахока за поздрав и каза, че трябва да го направя бързо и безболезнено. За кого ме помисли той?

— А, това ли! Познаваш чичо си, пак някоя глупост.

— Глупост ли?

— Какви ги говориш, Полет? — запротестира в дъното чичо Лудвиг. — Какво ще си помисли детето за мен?

— Обзаложил се е — продължи невъзмутимо леля Полет, — заложи куп пари за този тъп пилот от Формула едно.

— Сега пък Формула едно — каза чичо Лудвиг в дъното. — Пу! Сякаш си нямам по-важна работа!

Изабел се опита да подреди пъзела.

— И сега очаква обаждане от приемателя си?

— Приемател ли?

— Човекът, който записва облозите.

— О, да, разбира се, това е. Ето защо е толкова кисел. Но стига толкова за глупавия ти чичо. Ти как си, миличка? Къде си?

— В една прасковена плантация недалеч от Систерон. На Дюранс. Тук е фантастично. — Тя възторжено описа на леля си гледката от прозореца.

— Също като в рая.

— Това е самият рай. От два дни е слънчево, на обяд температурата достига четирийсет градуса, истинско лято. А хората, при които живея, са възхитителни. Отглеждат праскови, най-добрите в цяла Франция. Така казват. Майката е някъде на твоите години, около шейсетте, и също като теб прекрасна. Ще се сприятелите, и тя има твоето чувство за хумор. Синът й Корин стопанисва имението, дъщеря й Матилд работи като готвачка в един звезден ресторант, така че храната тук е чудесна. Макар да не дават стаи под наем, третират ме като скъп гост. Сутрин и вечер се храня със семейството. Има едно очарователно момченце, дете на третата дъщеря, която обаче не живее тук, една много стара, съвсем превъртяла дама, която вечер свалят по стълбата на носилка, и едно семейство, мъж и жена, които вършат всякаква работа и непрекъснато се карат, по-зле са и от вас с чичо Лудвиг. О, лельо Полет, тук навсякъде има лавандула, маслинови дървета и, разбира се, цъфтящи праскови. Постоянно ми разпъват шезлонги, всеки си знае по някое хубаво местенце, но от толкова красота, мен изобщо не ме свърта на едно място. Часове наред кръстосвам местността. Понякога ми се вижда невероятно, че само преди четири дни стоях на ледения вятър в Хамбург!

— Вчера тук дори валя сняг — каза леля Полет. — Нашата магнолия съвсем измръзна. Жалка картинка. И аз на твое място бих се радвала, че не съм тук. Ти си си взела — как да се изразя? — почивка от всичко тук.

— Да.

— Заслужи си тази почивка, това казах на твоя… Фритьоф. Онзи ден той се обади и рече, че според него ние сме отговорни за твоето бягство. Твърди, че това е твоят начин да избягаш от всеки проблем, и за това сме виновни ние.

— Аз не съм избягала от някакъв проблем, избягах от Фритьоф — уточни Изабел.

— Да, проблемът е самият Фритьоф. Висок, рус, ухаещ на афтършейв проблем с колосани ризи. — Леля Полет премина на френски: — Миличка, нямах представа, че имате трудности. Трябваше да ми кажеш. Никога нямаше да позволя да се омъжиш за човек, с когото не се чувстваш добре.

— Нашите проблеми са едва отпреди няколко месеца. Откакто спрях хапчетата и не забременях веднага. Фритьоф винаги е доминирал във връзката ни, но оттогава премина всякакви граници. Най-напред настоя да спра да работя…

— А аз си мислех, че ти се радваш — извика леля Полет. — Защото тази работа и без това не ти допадаше.

— Но беше по-добре, отколкото да се мотая безполезна вкъщи и да гледам как госпожа Елбман чисти. Е, това си имаше и добрите страни. Разполагах с време да размишлявам. Така постепенно разбрах, че представата на Фритьоф за семеен живот е съвсем различна от моята. И когато той започна да говори за някакъв специалист, при когото трябва да отидем, чашата преля.

— Това не означава, че не можеш да имаш деца, миличка. Може би…

— Лельо Полет, разбира се, че не означава — премина Изабел на немски. — Аз съм само на двайсет и осем години, напълно здрава съм! Болният е Фритьоф, при това — главата му! Беше много глупаво от моя страна да се омъжа за него, трябваше да съм го забелязала много по-рано. Е, сега е без значение. Когато се прибера, ще отида при адвокат и ще поискам развод.

— Мисля, че не е зле да му обясниш още веднъж. Той си мисли, че когато се прибереш, ще се подложиш на психотерапия и маста отново ще се събере в паничката.

— Масло, лельо Полет.

— От мен да мине, маслото ще се събере в паничката12.

— По масло. Всичко ще тръгне по масло или някой ще стъпи в паничката с мас.

— Тъпи немски поговорки, никога няма да ги науча! Така или иначе, Фритьоф мисли, че си лабилна и имаш нужда от терапия.

— Да, а най-добре това да се комбинира с хормонално лечение с цел изкуствено оплождане — изпръхтя Изабел. — Съвсем е откачил! Самият той е за терапия!

— Може би трябва да му го кажеш, миличка. Явно не сте си говорили за определени важни неща.

— Той изобщо не ме слуша! Само ми крещи и ме обижда, когато кажа нещо, което не иска да чуе.

— Мило дете, крайно време е да му обясниш, че бракът ви е приключил. Не е редно да го караш да седи вкъщи и да си мисли, че скоро ще се върнеш.

— Не съм виновна аз за това. Когато говорим по телефона, той реди някакви безумия!

— А ако му напишеш писмо? — предложи леля Полет. — По мое време още се правеше така. На писмото не можеш нито да крещиш, нито можеш да го обиждаш.

— Да, това мога да направя. — Изабел въздъхна и погледна надолу към фантастичния зелен пейзаж.

Залезът отново бе обагрил в розово скалното образувание отвъд реката, две грабливи птици кръжаха на фона на прозрачно синьото небе. Трябва да попита Бертран какви са тези птици. Старецът имаше почти енциклопедични познания за местната флора и фауна.