— Кога ще се върнеш, детето ми? — попита леля Полет. — Имаш да свършиш много неща. Нов дом, нова работа — сигурно няма да е лесно. В Хамбург ли мислиш да останеш, или ще се върнеш в Кил?

— Още не знам. Що се отнася до бъдещето, главата ми е напълно изпразнена откъм идеи. Просто нямам никаква представа какво ще стане с мен.

— Тази почивка ти помага и да намериш себе си, по-добра е от терапия.

— И ти ли започваш сега? — каза Изабел.

— Не казвам, че имаш нужда от психотерапия, казвам само, че ти трябва време, за да разбереш какво искаш.

— В момента знам само какво не искам — отвърна Изабел. — Не искам Фритьоф.

— Тогава му го напиши. За да може да си потърси добър адвокат. Не смея да те попитам, но подписвала ли си предбрачен договор?

— Да, подписвах нещо година след сватбата. Майка му поиска, когато почина баща му и му приписа фирмата. Но аз не искам нищо от парите му, нищичко.

— Права си. Би било ужасно да нямаш финансови проблеми — каза иронично леля Полет.

— Спестила съм достатъчно, пък и мога да работя. — Изабел добави тихо, като се смееше: — А и нали ще наследя всичките ви имоти, мила леличко.

Леля Полет избухна в смях след една десета от секундата, както и бе очаквала Изабел:

— О, да, разбира се. Всички онези купища пари, които крием под дюшеците. Миличка, ти си голяма жена и сама ще решиш кое е правилно. За разлика от твоя Фритьоф, аз мисля, че добре сме те възпитали.

— Така е — каза гальовно Изабел. — Вие сте най-добрите родители, които може да си пожелае човек.

Отново настъпи малка пауза, преди леля Полет да отговори:

— Обещай ми, че ще се пазиш, миличка.

— Обещавам. И целуни чичо Лудвиг от мен. Кажи му да не се измъчва, задето е изгубил някакъв залог.

— Обади се пак, мъничката ми.

— Добре, но тогава ще е от телефонна кабина. Много тъпо от моя страна, забравих си зарядното в Хамбург. Чуваш ли пиукането? Обичам ви.

— И ние те обичаме.

И тогава телефонът предаде богу дух. Изабел го пъхна обратно в дамската си чанта и се ядоса, задето не се е сетила да си вземе зарядното. Знаеше си, че ще забрави нещо. Е, сигурно във Волон ще се намери телефонна кабина, а и никак не беше зле да остане недостъпна тук. Макар че Фритьоф беше изпаднал в подозрително мълчание. Може пък да е твърде зает да й издирва добър терапевт.

Все пак предишната вечер се обади на приятелката си Мони.

— Къде си, за бога? — Обикновено в понеделник вечер се срещаха на урок по тай-чи или ходеха на кино. — Току-що питах за теб вашата госпожа Елбман и тя почти се разрева, започна да говори нещо за Борис и Барбара и как това се случвало и в най-добрите семейства. Да не си се запиляла в Исландия?

— Не, само във Франция, Мони. Ние с Фритьоф се разделихме.

Мони се засмя.

— И при кого тогава ще остане госпожа Елбман?

— При Фритьоф, естествено, той е по-важният от връзката. Не, сериозно, ще се развеждаме.

— Какво? — Човекът от другата страна на линията явно беше шокиран. — И как така не знам за това?

— Аз самата не знаех, всичко стана много бързо.

— Друга ли си има?

— Фритьоф ли? Не вярвам.

— Да не би ти да си имаш някого?

— Не.

Изабел се сети за Корин ле Бер и се почувства малко като лъжкиня. А и това, разбира се, беше смехотворно. Само защото всеки ден си разменяш по няколко изречения с един привлекателен мъж, не можеш да кажеш, че „си имаш някого“. И това, че постоянно си мислеше как би се почувствала, ако усети ръцете му по голото си тяло, също не играеше никаква роля. То беше просто защото Корин имаше изключително красиви ръце…

— Но тогава нищо не разбирам — извика Мони. — Фритьоф е като шестица от тотото!

— Вече не го обичам, Мони. Не ме привлича повече. — Фритьоф беше първият мъж в живота й и Изабел искрено се надяваше да не остане последният.

— Но… той е страхотен. Изглежда добре, ужасно богат е… От години ти завиждам за този тип. И за къщата. Най-вече за къщата. Дори само за дрешника! Истински „Прада Пумпс“!

— Оставих всичко там. Тук ми трябват само чифт туристически обувки.

— Но къде, за бога, се намираш?

— В рая, Мони.

— И той наистина си няма друга? — Мони не познаваше Фритьоф особено добре, но се съмняваше да е чак такъв нетолерантен невротик, за какъвто го представяше Изабел.

— Доколкото знам, не.

— Но тогава… горкият Фритьоф. Един верен мъж да се намери, и ето как му се отплащат.

— Ще го преживее — отвърна Изабел.

— Хубаво си помисли. Такъв мъж няма да намериш втори път.

— Дано не намеря — промърмори Изабел.

— Ако наистина е такъв задник, какъвто ми го описваш, защо досега не си ми казала!

Изабел въздъхна. Разбираше скептицизма на приятелката си, раздялата наистина бе дошла изневиделица. В очите на околните сигурно изглежда, сякаш тя се е поддала на мимолетен каприз от днес за утре и е напуснала Фритьоф ей така. Дори не се сети да сподели с някого обземащото я съмнение. Вместо това Изабел го потискаше и се опитваше външно и вътрешно да играе щастлива съпруга. Междувременно все се надяваше, че всичко ще се оправи. Но не си даваше сметка, че и нейните чувства — тя много харесваше Фритьоф, когато се ожениха — просто ще се стопят във въздуха.

— И аз не знам точно — каза тя на Мони. — Наистина. Само знам, че просто не се получава! И затова трябва да се разделим, преди да е станало твърде късно.

— Горкият Фритьоф — повтори в края на разговора Мони.

Леля Полет беше права. Редно бе да го осведоми за плановете си. Той трябваше да спре да таи всякакви надежди. Една терапия, колкото и да е идеална и ефективна, нямаше да е в състояние да спаси брака им.

Така че трябваше да послуша съвета на леля Полет и да пише писмо на Фритьоф. Изабел погледна часовника. Беше шест и петнайсет, книжарничката във Волон сигурно отдавна бе затворена, беше късно да се купуват листове за писма. Разбира се, можеше да изчака и до утре, но след като вече е решила, искаше да приключи с този въпрос. Едва тогава щеше да се почувства по-добре.

— Ермелин? Госпожо Сесил?

Изабел отвори задната врата, водеща към кухнята. Подобно на всички врати в „Ринкинкин“, тя също стоеше незаключена. До тази врата се стигаше по пътека, покрита с паваж, която минаваше покрай малка, оградена градина с подправки, в която ухаеха розмарин, лавандула, дафинов лист, мащерка и чубрица. Изабел забеляза, че вече се ориентира съвсем добре. Госпожа Сесил още на първата вечеря я увери, че може да се разхожда, където поиска. Никъде, беше казала тя, няма опасност да се натъкне на хапещо куче, а в „Ринкинкин“ има много какво да се види. Ермелин, дебелата жена, която гонеше кокошката, при тези думи погледна още по-начумерено, отколкото по принцип си гледаше, и изръмжа сърдито нещо, прозвучало като: „Но не натрапвайте на мен и кокошките ми своето туристическо любопитство!“ Затова Изабел винаги правеше широка дъга покрай кокошарника. Вярно, че в „Ринкинкин“ нямаше куче, но в замяна на това си имаше Ермелин, която хапеше не по-малко.

Всички останали изглеждаха много приятелски настроени: Бертран, мъжът на Ермелин и както сам се наричаше, „момче за всичко“ в „Ринкинкин“, й помогна да подреди стаята си. Заедно изнесоха двете легла на два етажа и вместо тях донесоха леглото от ковано желязо от прасковената градина.

Лоран всеки ден се разхождаше с нея и й показваше „тайните си места“. Последното беше доста нависоко, на едно черешово дърво, на което тя трябваше да се покатери след него. Това място било толкова тайно, че Лоран не го бил показал дори на най-добрия си приятел Анри. Нямаше как Изабел да не се почувства поласкана.

Старата дама, която всички наричаха леля Жермен, също се отнасяше приветливо към гостенката, като й се усмихваше с беззъбата си уста. Госпожа Сесил се извиняваше за тази беззъбост, но просто не можели да накарат леля Жермен да си носи протезата. По тази причина тя едва успяваше да хапне нещо от изисканите ястия и се хранеше предимно с ягодово кисело мляко.

Дори Корин ле Бер в повечето случаи говореше приветливо на Изабел. Сигурно й беше простил забележките относно дълговете и поршето му. Все пак — за свое съжаление — тя го виждаше само на вечеря, през останалото време той ходеше до прасковените ниви и изобщо някъде по работа.

— Нашите праскови ненапразно са най-добрите в цяла Франция — казваше не без гордост в гласа госпожа Сесил и Изабел започна да съжалява, че е дошла, когато прасковите цъфтят, а не по време на беритба.

Като се изключи Ермелин, това беше може би най-симпатичното семейство, което някога е срещала. Госпожа Сесил не пропускаше сутрин и вечер да я поздрави, като я прегърне и целуне, отляво, отдясно, после пак отляво, при това с такава обич, сякаш живееше тук от месеци. Изобщо тук всички постоянно се целуваха, галеха и прегръщаха и Изабел, свикнала с ханзейската студенина и дистанцираност, намираше тази сърдечност за удивителна. Дори бялата плюшена котка на име Пастис беше кротка и гальовна и нощем си изпросваше покана в стаята с нетърпящото си възражение мяукане на прозореца й. Последните две нощи спа с Изабел в леглото.

— Има ли някой тук? — От кухнята се носеше мирис на пресен чесън и препечено сирене, което веднага й напомни, че от закуската насам не беше яла нищо.

— Здравейте. — Жената до печката й бе непозната. Беше висока и слаба; дългата черна коса беше завита на кок на тила. Тя не беше красива в обичайния смисъл на думата — лицето й беше твърде ръбато, носът — прекалено голям, а брадичката — прекалено дълга, — но блестящите зелени очи, гладката бледа кожа и плътните устни й придаваха хубост, която не се вписваше в приетия идеал. Затова пък беше не по-малко въздействаща. Нямаше как да не се разпознаят семейните черти.

— Вие сигурно сте Матилд — каза Изабел.

— А вие сте Изабел, дамата, наела леглото на леля Жермен. — Въпреки че не се усмихваше, Матилд изглеждаше не по-малко сърдечна от майка си. Тя подаде лакът на Изабел — ръцете й бяха напъхани в обезформени кухненски ръкавици — и се извъртя, за да залепи на бузите й задължителните три целувки.

Както винаги, тези приемани за нормални тук жестове смутиха Изабел.

— Толкова много съм слушала за вас и съм опитвала от манджите ви, че имам чувството, че вече ви познавам.

Матилд отвори фурната и извади оттам един цвъртящ пудинг, ухаещ възхитително.

— И аз имам същото чувство за вас. Всички ви намират за изключително симпатична туристка. С изключение на Ермелин, разбира се. Но още не се е родил човекът, който да й се хареса.

Изабел се засмя.

— Всички са невероятно мили към мен — без Ермелин, разбира се. Знам какви трудности ви създава престоят ми тук. Все пак не сте предвиждали да посрещате отпускари.

— По-рано, когато баща ми беше още жив, в къщата постоянно имаше гости, не само на почивка. През лятото дори често освобождавах стаята си и се местех в стаята на сестра ми само за да освободя още едно легло. Много обичаме къщата да е пълна.

— Днес свободен ден ли имате?

— Не. Вторник, сряда и четвъртък поемам обедната смяна в ресторанта, тогава вечер съм пак тук и мога да сготвя нещо за семейството. В останалите дни се налага да си тръгвам още следобед — тогава им оставям нещо за претопляне.

— Претопленото беше толкова хубаво, че не можех да си представя, че не е току-що сготвено — каза Изабел. — Но защо не сме се срещнали досега?

— О, в неделя цял ден бях в ресторанта, понеже един колега напусна, а в понеделник винаги ходя много рано на пазара, за да купя продукти за ресторанта. Пък и вие спите доста до късно, нали?

— Е, така е. — Изабел се усмихна лукаво. — В леглото на леля Жермен се спи прекрасно.

Матилд въздъхна.

— Щеше ми се и в новото легло да е така. Леля Жермен отскоро ходи насън. Да го кажем, става през нощта и се разхожда наоколо. Колкото през деня е тромава, немощна и неподвижна, толкова нощем сякаш й идват нови сили. Мама ми е забранила да затварям вратите, за да може горката жена да си ходи свободно. Но какво ще правим, ако падне през нощта по стълбите? Ох, старостта е ужасно нещо. Само допреди няколко години леля Жермен беше налята и топчеста като пъпеш и с бистро съзнание. А сега често не знае нито кои сме, нито коя година е. Само я погледнете — станала е кожа и кости.