— … всички тези жени, които са се реализирали… но това няма да свърши добре… — тъкмо казваше госпожа Елбман и прозвуча също като Фритьоф, макар той никога да не би казал подобно нещо.

Фритьоф по изящен начин бе принудил Изабел да напусне работа и да се отдаде на отглеждането и грижата за децата им. Принципно Изабел също нямаше нищо против това, само дето още нямаха деца.

— Всичко ще си дойде на мястото, когато се дистанцираш от целия този стрес — каза й той, но Изабел вече три месеца бе напълно дистанцирана от стреса, а още не беше бременна. Да не говорим, че работата й никога не е била стресова, напротив, Изабел дори се мъчеше да се пребори със скуката, която все по-често я спохождаше.

Така че не точно работата й й липсваше, никога не я е вършила с особено удоволствие. Липсваше й спокойствието, което цареше в малкия й офис, прекъсвано само от време на време от позвъняване на телефон или бъбрене с колеги. Помощник-данъчен съветник — за Изабел и до днес си оставаше загадка защо бе избрала тази професия. Може би защото умееше да работи с цифри, а смятането й действаше успокояващо. Но имаше толкова други професии, толкова други примамливи възможности — не биваше да слуша чичо Лудвиг и да започва работа в агенцията по данъчни съвети на неговия приятел. Никой не я беше принуждавал. Това си беше просто…

— … съдба — тъкмо казваше госпожа Елбман. — Безсилни сме срещу съдбата.

Сигурно беше така. Ако тогава не бе отишла в агенцията по данъчни съвети на приятеля на чичо Лудвиг, никога нямаше да постъпи на работа в нейния клон в Хамбург, респективно никога нямаше да се запознае с Фритьоф.

На Изабел никога не й е липсвало въображение, напротив, главата й беше пълна с какви ли не идеи, но пък и никога не е била особено склонна към поемане на риск.

„Освен това детето няма никакво самочувствие“, винаги казваше нейната леля Полет. Леля Полет беше французойка и сестра на майката на Изабел. Тя и съпругът й Лудвиг бяха отгледали Изабел, след като загуби родителите си на двегодишна възраст. Живееха в Кил и Изабел често им ходеше на гости през уикендите. Там тя спеше в старата си детска стая с изглед към отглежданата с любов градина пред къщата, угояваха я с любимите й ястия и си говореше със своите осиновители ту на немски, ту на френски. Макар да беше женен от трийсет години за французойка, чичо Лудвиг все още малко разбираше френски, от което леля Полет максимално се възползваше.

Изабел машинално се усмихна при мисълта за тях двамата.

— През седмицата все сме на диета — каза чичо Лудвиг последния път. — Полет мисли, че съм прекалено дебел.

— И не само l’embonpoint2 ме тревожи — намеси се леля Полет и после веднага мина на френски. — Не знам дали изобщо ще може още нещо да се спаси. Този човек на младини беше толкова хубав, истински немски бог. А погледни го сега: няма и косъм на главата, но затова пък си има в носа. И напоследък толкова силно хърка, че проглушава ушите ти. Но аз пак си го обичам — продължи на немски тя. — Нали, Лудвиг, ние сме една щастлива двойка стари съпрузи.

Чичо Лудвиг кимна и у Изабел се надигна някакво особено чувство, едва ли не завист. За първи път се опита да си представи какво ще е да остарее заедно с Фритьоф. Представата я изплаши. Как би се справил един маниак на тема съвършенство, какъвто беше мъжът й, с бръчките, сивите кичури, тлъстинките или направо с някой физически недъг? Изабел подозираше, че накрая собствените му бръчки ще го притесняват по-малко от нейните.

Засега тревогите му бяха свързани с това, че Изабел още не е бременна. Предишната вечер се бяха скарали по този повод.

— Може би трябва да помислим за изкуствено оплождане — каза той, а Изабел усети студени тръпки по гърба си.

— Аз спрях хапчетата едва преди осем месеца, трябва малко повече време…

— Но ако нещо не е наред, ще загубим ценно време в чакане — добави замислено Фритьоф. — Трябва да се прегледаме.

— Не мислиш ли, че малко преувеличаваш?

— Хелга, жената на Хасберг, забременяла веднага след спирането на хапчетата, а Йенс казва, че е достатъчно само да погледне Сабине, и поредното дете вече е на път!

Изабел вдигна вежди и устните й трепнаха в иронична усмивка.

— Може би и ти трябва поне веднъж да ме погледнеш, Фритьоф.

— Много смешно. За всеки случай утре ще се допитам до специалист.

— Ставаш смешен.

— Искам да го чуя от специалист.

— Можеш и сам да отидеш. — При тези думи Изабел силно повиши тон. Обикновено мразеше да крещи, но Фритьоф сякаш винаги оставаше глух по този въпрос. — За нищо на света не бих се захванала да меря температури и да спя с теб по календар. Хормони пък изобщо няма да гълтам, нито ще правя пункция на яйчниците си. Ако не се получи иначе, значи няма да се получи.

— Проблемът е у теб, Изабел — кресна в отговор Фритьоф. Когато тя повишеше тон, неговият глас ставаше направо страшен. — Ти си така ужасно фаталистично настроена, че нищо не можеш или не искаш да направиш от живота си. С всичко се примиряваш. Ако не бях аз, още щеше да носиш дрипи, да си седиш в двустайното апартаментче и да се блъскаш за две хиляди чисто, заедно с извънредните, при „Хайнрих и партньори“.

— Вместо да вися в тази осемстайна къща и да не правя абсолютно нищо? — извика Изабел. — О, да, наистина трябва да съм ти безкрайно благодарна за това. Пък и — добави обидено тя, — пък и бяха две хиляди петстотин и осемдесет марки, чисто. Без извънредните.

— Изобщо не става въпрос за това. Със своята влудяваща апатия ти всеки път сама си предизвикваш безплодието и аз не разбирам защо трябва да страдат от това моите планове за живота — каза Фритьоф, с което окончателно вбеси Изабел.

Само защото още не бе изпаднала в паника, задето не е бременна, осем месеца след като е спряла противозачатъчните, не можеше да я окачествяват като апатична!

— Моето безплодие ли? — извика тя. — Моето? Случайно да ти е минавало през ума, че проблемът може да е у теб? И то по всяка вероятност!

— За разлика от теб, аз съм готов да проверя това — отвърна Фритьоф, но тя вече беше излетяла от стаята и шумно бе затръшнала вратата след себе си.

Прекара нощта в една от трите спални, в които госпожа Елбман постоянно опъваше леглата. „За непредвидени гости“, както казваше тя, макар че тук досега не се бе появявал непредвиден гост. Стаята за гости беше едновременно и място за личните вещи на Изабел, които не се вписваха в елегантното обзавеждане на другите помещения. Тя тайничко си я наричаше „моята“ стая, понеже това беше единственото място, където Фритьоф нито можеше, нито искаше да сложи своя отпечатък.

— Може би трябва да се научиш да си правиш по-гъвкави планове за живота — сопна му се тя, когато половин час по-късно той почука на вратата, която Изабел благоразумно беше заключила.

— Изабел, отвори вратата! Не се дръж детински!

— Лека нощ, Фритьоф.

Той почака известно време мълчаливо пред вратата. После попита тихо и студено:

— Ти сега искаш ли деца, или не?

— Разбира се, че искам деца. — Изабел преглътна и се вслуша в собствения си глас. Дали не се долавяше нотка на известна неискреност?

Сякаш едва сега, в този миг, нейният идеален свят получи първата си тънка драскотина.

През последните месеци Изабел все по-често се улавяше, че гледа на мечтата на Фритьоф като на свой личен кошмар. Опитваше да си представи изцапаното високо детско столче сред столовете на Филип Щарк до масата за хранене, детската играчка върху безупречно полирания от госпожа Елбман мраморен под, нападали трохи от бисквити върху безбожно скъпия кашмирен килим — напразно. Очевидно Фритьоф си нямаше представа какъв би бил животът им с деца. Той искаше две бутикови деца — момче и момиче, — които да се впишат перфектно в дома му, в живота му, нещо като говорещи мебели. На Изабел още отсега й ставаше мъчно за неродените им наследници. А за себе си мислеше, че няма да е достатъчно търпелива майка.

Но, разбира се, тогава тя не го каза на Фритьоф.

— Разбира се, че искам деца — повтори. — Но не е задължително да стане веднага. А сега ме остави да спя на спокойствие, тиранино.

Така и не заспа, а лежа будна в леглото и мисли за чичо Лудвиг и леля Полет: за влюбените искри, които блестяха в очите на чичо Лудвиг, щом погледнеше към своята Полет, за усмивката, която повдигаше ъгълчетата на устата на леля Полет, когато говореше за своя Лудвиг, и за топлотата, долавяща се в гласа й, когато казваше: „Ние сме една щастлива двойка стари съпрузи, нали, Луи?“

Лежейки сама в леглото за гости, Изабел си даде сметка, че очите на Фритьоф никога не са блестели, когато я е поглеждал, нито пък ъгълчетата на нейната уста са се вдигали автоматично нагоре, щом е заговаряла за съпруга си.

Пукнатината в нейния идеален свят ставаше все по-широка и по-дълбока, опасно дълбока, докато накрая Изабел разбра, че тези мисли никак не са нови, а само някъде дълбоко замразени в съзнанието й, строго пазени от онази част на личността й, която на всяка цена се стремеше към хармония.

Тя се зави презглава, без ни най-малко да й липсват семейното легло и дишането на мъжа й до нея.

Когато тази сутрин се събуди, Фритьоф вече беше излязъл и госпожа Елбман бе прибрала остатъците от закуската му.

— Трябва да ви предам много поздрави от господин съпруга ви и да ви пожелая приятен ден — каза госпожа Елбман, която изглеждаше малко притеснена.

— Благодаря. — Изабел не си направи труда да скрие, че е прекарала нощта в отделно легло, но за щастие госпожа Елбман не й зададе неудобни въпроси.

Затова пък, сякаш за наказание, монологът й днес продължи по-дълго от обикновено.

Тя тъкмо беше стигнала до частта с новия парфюм, който си купила снаха й — „от Наоми Кембъл, сещате ли се, онази тъмнокожата моделка, мирише на ванилия и на още нещо сладко, което не е за мен, аз си предпочитам моята Тоска“, когато телефонът иззвъня.

— Аз ще отида — каза госпожа Елбман и бързо излезе в коридора. Изабел чу изчуруликването на обичайното й представяне по телефона: — Вие се свързахте с дома на семейство Теген, Елбман на телефона, какво мога да направя за вас?

Изабел не понасяше този високопарен стил и неведнъж се беше опитвала да убеди госпожа Елбман, че едно простичко „Здравейте“ или „Семейство Теген“ е достатъчно. Безнадеждно начинание.

— Господин съпругът ви е — каза госпожа Елбман и й донесе телефона до дивана.

— Господин съпругът ми — повтори Изабел, докато поемаше слушалката. Понякога начинът на изразяване на госпожа Елбман беше наистина изнервящ. „Господин съпругът ви“ звучеше почти като „вашият господар и повелител“. — Какво мога да направя за теб? — попита тя студено.

Госпожа Елбман тактично се отдалечи, но Изабел чу, че веднага след като зави, тя започна да лъска старинното огледало на стената и свещниците, макар отдавна да ги беше излъскала.

— Още ли се сърдиш? — засмя се Фритьоф. — Аз трябва да съм обиденият. Нали ти ме нарече тиранин.

— Бъди си обиден, не ми пречи — каза Изабел.

— Но няма да го направя. — Сега вече Фритьоф не се смееше, а беше минал на своя тон аз-съм-тук-шефът, който иначе използваше само за служителите си. — За разлика от теб, аз се държа зряло и търся решение на проблема ни.

Изабел мълчеше. Решение на проблема — да, и тя беше мислила за това. За нещо, което да залепи пукнатината в идеалния й свят и да пропъди черните й, разрушителни мисли. Но нещо не й се удаваше.

— Какво ще правиш в понеделник следобед? — попита Фритьоф.

— Не знам. — На Изабел не й беше нужно да гледа в календара, за да отговори на въпроса. Дни наред той беше ужасяващо празен. Малкото приятелки, които имаше тук, в Хамбург, ходеха на нормална работа.

— Тогава, моля те, остави го свободен — каза Фритьоф.

За един кратък миг Изабел си помисли, че той ще я изненада със самолетен билет. Едно спонтанно пътуване за двама, някъде, където е топло и където пролетта отдавна е настъпила. Разходки по плажа на Коста Есмералда, прасковени цветове в Прованс…

— Двамата имаме среща при доктор Франгенберг — върна я на земята, преди тя да продължи с мечтите си. — В петнайсет и трийсет. Заради това отмених важна среща с клиент.